Кирил
Кадийски 
преводи  »  Пол Верлен

Пол ВЕРЛЕН
СТИХОТВОРЕНИЯ


в превод на Кирил Кадийски


POÈMES SATURNIENS
Из САТУРНИЧЕСКИ СТИХОТВОРЕНИЯ


ПРИМИРЕНИЕ

През детството сънувах Кохинор,
разкош персийски, пищни папски зали,
Сарданапали, Хелиогабали!

Под златен свод лежах с премрежен взор,
с ухание и музика ленива
харемът – рай наяве! – ме опива.

Сърцето пак пламти, но с тиха жар:
разбрах, в живота правила си има,
не може вече да си луд за трима...
И все пак не успях да стана стар!

Не търся във възвишеното чар
и баста на преструвките и грима!
Не мога да търпя неточна рима,
красавица и пресметлив другар.


NEVERMORE

О, спомен, спомен, пак ли ме преследваш? Есен.
Лъчите стинат и под купола небесен
лети самотен дрозд, а из леса понесен
ветрецът листите отвява с жална песен.

Вървяхме двама – то бе дивен сън почти! –
с коси развени и отнесени мечти,
и най-внезапно чух гласът є да звънти:
"Най-хубавия ден не си ли спомняш ти?"

О, този ангелски, неземно-сладък глас,
като че сребърна камбанка звън разлива...
И бялата ръка целунах нежно аз.

Ах, колко дъхави са първите цветя
и колко трели – щом с усмивка боязлива
за свойто първо "да" отвори устни тя.


СЛЕД ТРИ ГОДИНИ

Вратата скръцва и прекрачвам тоя праг,
и ето ме в света на старата градина:
възлиза слънцето във висината синя
и с влажни искри пак обсипва всеки злак.

Все същото е тук – тунелът тъне в мрак
под дивата лоза... Столове от върбина.
И трепетликата пак страда без причина,
и сълзи сребърни фонтанът рони пак.

Потръпват розите наоколо от хлад
и носи се ветрец над лилиите горди,
и чучулигите разливат пак акорди.

А статуята на самотната Веледа
мълчи и гипсът є се рони като град –
в тревата, сред дъха на резедата бледа.


ЖЕЛАНИЕ

О, първите жени! Любовните тегла!
Цъфтяща плът, лазур в очите, къдри – злато
и онзи изблик плах на чувство непознато,
и ласки, сред дъха на младите тела!

Далече са, уви, далече пиршествата
невинни! Пролетта! – тя само би могла
да ги спаси от мен, от зимната мъгла
на мойта черна скръб, погнуса и отврата!

И ето, сам съм днес, без капка вяра в мен,
посърнал, блед и сам, от старец по-студен,
като сирак, лишен и от сестра любима...

О, ти, жена с очи, в които се чете
любов, ти, мургава и мъдра, несмутима,
ела и целуни ме – сякаш съм дете!


МОЯТ СЪКРОВЕН СЪН

Замайващ странен сън сънувам често аз:
обичам и с любов на мен ми се отвръща,
различна винаги и пак една и съща,
обича ме жена и вярва в мойта страст.

А щом ми вярва тя, – уви! – над мене власт,
над моето сърце тя има – власт могъща!
И с бликнали сълзи в прохлада тя превръща
потта по челото ми, бледо от екстаз.

Дали е руса тя, или пък кестенява –
не знам! А името? Как сладостно звучи,
подобно имена, потънали в забрава.

Очи на статуя са нейните очи
и отглас тих гласът є в тъмното не е ли –
на скьпи гласове, отдавна занемели?...


СТРАХ

Природо, всичко в тебе гнети: и тая зряла
златиста шир, и здрачът, започнал да звъни
от хлопки, и зората на хубавите дни,
и слънчевата слава, тържествено умряла.

Да не цениш изкуство – о, смях! – ни мисли, ни
Човек, ни храм античен, ни свята катедрала,
високо – в свода празен – духа си завъртяла;
с едно око да гледаш и радост, и злини...

Не вярвам вече в Бога, ни в мъдростта човешка – 
отрекох ги, забравих; а леката насмешка
и Любовта – не ми се и мисли днес за тях.

Люлян от всеки прилив и отлив – както брига,
безсилен да живее, смъртта презрял от страх,
за гибелната драма платна духът ми вдига...


СКИЦА ОТ ПАРИЖ

Луната обкова стените с ламарина
                 от цинк студен,
над стръмните стрехи димът от два комина –
огромно римско пет – зачеркна този ден.

Бе късно. Вятърът ридаеше в олука
                 като фагот.
Премръзнал котарак тъй жално измяука
и всичко стихна пак под свъсения свод.

А аз вървях вглъбен – о, сън невероятен! –
                 към Саламин,
с мен бяха Фидий и божественият Платон...
И мигаха край нас фенери с пламък син.


МОРСКО

Океанът сурово
се надига, луна – 
кървав поглед, вълна
се надигна отново

и дордето реве,
блясва мълния дива
и небето пробива,
и пропуква на две,

а вълна – все по-дръзка! – 
в конвулсивния бяг
към скалистия бряг
иде, връща се, блъска

и зловещо лъщи,
и в самата вселена
като птица ранена
ураганът пищи.


ВИДЕНИЕ В НОЩТА

Нощта. Дъждът. И свод оловноблед, разкъсан
от кули и зъбци, които в здрача късен
виши готичен град и чезне сред мъгла.
Поле. Бесилка. И съсухрени тела
танцуват жига сред изцъклен мрак, дълбани
от клюновете на рояка стръвни врани,
додето им гризат петите вълци зли.
А тръни щръкнали и див чимшир с бодли
люлеят ужаса на свойте голи клони
сред хаоса саждив от мрачни небосклони.
И трима клетници с окови – под конвой,
безкръвни, боси сред плющящия порой,
забучил щикове в браната от въззети
и остро святкащи зловещи байонети.


ВИДЕНИЕ В НОЩТА
(ранен превод)

И нощ. И дъжд. И свод раздран, оловно блед,
и стар готичен град с назъбен силует
изчезва в мократа мъгла в далечината.
Поле. Бесилка. И – сред пустоша – телата,
разтърсвани без жал от врани – цял рояк –
танцуват жига сред изцъкления мрак,
дордето вълци им гризат петите голи.
А драки и зловещ трънак, нощта проболи,
люлеят ужаса на своите бодли
сред хаоса саждив от дрипави мъгли.
И трима клетници с окови – бледи в мрака,
и дълъг чер конвой в калта разлята жвака,
и в гъстата брана от щикове безброй
забива щикове плющящият порой.


ГРОТЕСКИ

Не катъри – яхват си краката,
златен поглед имат – не пари
и по пътищата на съдбата
скитат парцаливи и добри.

Умният ги пъди със съвети,
глупавият гледа ги със страх,
мръщят се девиците предвзети
и децата плезят се след тях,

че с противен, смешен, страшен вид е
всеки – и безшумно, и за миг
те пред нас изникват в мрачините
като сън кошмарен на болник;

дърпат диво с пръсти вкочанени
струните и пеят с дрезгав глас
странните си скитнишки рефрени – 
целите носталгия и бяс.

И през смях и сълзи безсърдечно
ни досаждат – дълго, с часове! – 
с любовта към всичко вековечно,
древни мъртъвци и богове.

Но вървете, скитници безсънни,
прокълнати, вечно сред позор,
покрай бездни, ровове и тръни,
под небесния невиждащ взор.

Съюзила хора и природа,
с мъки ви грози съдбата зла
за това, че – горди и в несгода! – 
тръгнали сте с вдигнати чела.

Хулят ви – човек докрай ще губи,
щом живее с пламенни мечти;
кой в света от ударите груби
вашите чела ще защити?

Юли ви гори и януари
чак до костите ви ледени,
тръните бодат телата стари,
треската облива ви с вълни.

Гонят ви и всички ви проклинат,
и смъртта щом дойде някой ден – 
вълците с погнуса ще отминат
край трупа ви сгърчен и студен!


ЗАЛЕЗИ

Посърнала, зората
безкрайните поля
на залеза с тъгата
заля.
На залеза тъгата
в гръдта ще подслоня,
ще доведе така тя
съня.
И сънищата странни
вървят като слънца
сред пясъчни поляни,
с лица
на призраци приспани – 
повел ги е на път
към пясъчни поляни
сънят.


ЗДРАЧЪТ НА ТАЙНСТВЕНАТА ВЕЧЕР

И Споменът със Здрача всекидневен
трепти на пламналия кръгозор
на вечната Надежда, който гневен
расте – ограда на потаен двор,
където зажаднели за простор,
лалета, крин, лютичета и невен
решетките обвиват с вид плачевен
сред пЎрите на мрачния затвор
и с дъх тлетворен в своя чер позор – 
лалета, крин, лютичета и невен – 
размътват моя разум, чувства, взор,
че смесва се – безсилен за отпор – 
и Споменът със Здрача всекидневен.


САНТИМЕНТАЛНА РАЗХОДКА

Лъчите си Запад изстреля в прослава
и лилии вятърът тих полюлява,
и те сред тръстиките бледи от скръб
изтляват над гладката езерна глъб.
Сам с мойта печал аз вървях край водата,
вървях под върбите и в миг от мъглата
видение бяло изплува пред мен,
и чух го да стене с гласа примирен
на дивите патици – с колко уплаха
в мъглата студена за път се зовяха
сред тия върби, дето с мойта печал
вървях край водата; а мракът воал
простря и лъчите умряха сред слава;
ветрецът пак водната шир полюлява
и бледите лилии, в своята скръб
изтлели над гладката езерна глъб.


ЕСЕННА ПЕСЕН

Виола със стон
под гол небосклон
       през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
       в гръдта е.

И блед, като в сън
чул тежкия звън
       на часовника в здрача,
за всичко сега
си спомням с тъга
       и плача.

Къде съм дошъл...
А вятърът зъл
       като лист по земята
не ме ли и мен 
унил и сломен
       подмята.


ЕСЕННА ПЕСЕН
(Четири нови превода)

Стон на виоли
сред голи
       есенни дни
право в сърцето
ми клето
       ме нарани.

Час ли удари –
за стари
       спомени час –
спомням си здрача
и плача
       в здрача без глас.

Стъпки замрели…
Не ме ли
       вятър и мен
с вой по земята
подмята –
       лист осланен.


*  *  *

Скръбни виоли
в жал по кого ли
       тъй ме гнетят,
с вопли унили
смъртно ранили
       моята гръд.

Като насън е
всичко – прозвънне
       скръбният час
и зарад тая 
орис ридая
       мълком и аз.

Вятърът свири,
моите дири
       с шума завял,
и ме подмята – 
лист сред листата,
       вече изтлял.


*  *  *

Цигулки вяли,
скръбта довяли
       на есента…
И нова рана, 
пак с кръв обляна,
       пламти в гръдта.

В нощта безсънна
среднощ прозвънна
       и блед, смутен,
вървя бездомен 
и скръбен спомен
       ридае в мен.

Пак ветри вият
и аз, горкият,
       не съм ли сам
сух лист отронен,
от вихри гонен
       насам-натам.


*  *  *

Звучи скръбта
на есента
       в безброй виоли
и как боли,
че с рой стрели
        са ме проболи.

Среднощен звън
отеква вън,
       вървя към края!
И аз от скръб 
по спомен скъп
       без глас ридая.

Зъл вятър с вой
по пътя свой
       мете листата
и мене – сам
сух лист – насам-
       натам подмята.


ЧАС ЗА СРЕЩА

Блести в мъгла бакърена луна.
Танцуват пари, жаба се развика – 
пробягват тръпки в мократа тръстика
и пак поляга плътна тишина.

Затварят лилиите хладни чаши,
тополите се нижат под конвой
и нейде в тъмното се губи той.
Светулките сноват – какво ги плаши?

Събуждат се и совите – без мощ
политат и се блъскат в тъмнините...
Блещукат плахо в свода чер звездите.
Изплува бялата Венера. Нощ.


СЛАВЕЯТ

Подобно птици, пуснати от плен,
с крила се бият спомените в мен
и бият листите, които рони
сърцето ми, простряло голи клони
над здрачните води на Горестта,
ромонещи в печална самота;
те бият се, а после злата песен – 
като че вятър, из леса понесен – 
полека стихва в клоните и в мен; 
не се дочува нищо тук, освен
едно – гласа на милата Раздяла, 
освен гласа – о, как е отмаляла! – 
на птицата на Първата любов: 
тя както някога ми праща зов; 
и в зрака скръбен на лъчите лунни 
печална, бляскава нощта на юни 
се възцарява над земята пак, 
натегнала от тишина и мрак, 
и милвани – ветрецът син това е! –
дървото тръпне, птицата ридае.


ГОСПОДИН ПРЮДОМ *

Как важен е: и кмет, и стожер на фамилия!
В яката до уши затънал е почти;
унесен, вижда как и чехълът цъфти
с помпон – разкошен цвят – и тъй се радва, милия!

Защо са му звезди и цялата идилия
с полянки сенчести и горски самоти,
със славей в клоните, с надежди и мечти?
Той вижда щерка си, с такъв успех сгодили я:

за Еди-кой си, млад наследник, кръглолик,
с коремче вече, мъж на място, ботаник,
не чорлав стихоплет от гладната бохема –

ленивци, скитници, които в тоя свят
го плашат повече от вечната му хрема...
И чехълът цъфти с помпон – разкошен цвят!

* Прюдом, нарицателно име за благоразумен, предпазлив 
човек, от фр. prudence – Б. пр.


СЕРЕНАДА

Като гласа зловещ на стар мъртвец, запял
              в дълбоката си яма,
любима, чуй гласа на моята печал – 
              кресливата измама.

Слуха си напрегни и разтвори гръдта
              за мойта мандолина:
за тебе ще звучи – за тебе! – песента
              жестока и невинна.

Ще славя блясъка от злато и ахат
              на чистите зеници,
и Лета на гръдта и Стикс – катран разлят – 
              на твоите къдрици.

Като гласа зловещ на стар мъртвец, запял
              в дълбоката си яма,
любима, чуй гласа на моята печал – 
              кресливата измама.

Ще словославя аз – най-дивна в тоя свят! – 
              плътта благословена,
от чийто сладък дъх ми се завива свят
              и губя сън, и стена.

А най-накрая и целувката ти зла,
              на устните пожара,
и твоя вид щастлив от моите тегла,
              мой Ангел и Поквара.

Слуха си напрегни и разтвори гръдта
              за мойта мандолина:
за тебе ще звучи – за тебе! – песента
              жестока и невинна.


ЕПИЛОГ

Студено слънце грее в небето разводнено.
От вятъра обвяни, пламтят като зора
обречените рози и гаснат постепенно.
И въздухът е хладен – целувка на сестра.

Природата за дълго ще слезе днес от трона.
На устните є тъжни усмивка затрептя:
през жълтите простори, към всичко благосклонна, 
при хората метежни и грешни иде тя.

И с плаща си, извезан със синя звездна свила,
челата ни избърсва от стинещата пот.
Душата є безсмъртна и вечната є сила
в сърцата беззащитни ще влеят пак живот.

Прохладата, успяла листата да разклати,
просторът, в който гаснат и песни, и лъчи,
и всичко – волни птици и облаци крилати, – 
и всичко ти нашепва: – Вглъби се. Замълчи!



FÊTES GALANTES
Из ГАЛАНТНИ ПРАЗНИЦИ


ЛУННА СВЕТЛИНА

Душата ти – eдин избран пейзаж,
където всички в луди бергамаски*
летят, бушуват – маскарад блестящ,
но тъжни са под пищните си маски.

Възпяват с вечно модната тъга
страстта, живота хубав и мечтите.
Не вярват в щастието и сега – 
и песента им слива се с  лъчите,

с лъчите на печалната луна,
тъй че замират в парка глъч и трели
и водоскокът плаче в тишина.
О, тъжен плач сред статуите бели.

* Бергамаска – танц, по името на италианския град Бергамо 
– Б. пр


НА РАЗХОДКА

И сводът блед, и рехавите клони
усмихват се на наште облекла – 
с небрежните копринени крила,
с буфаните по-леки от балони.

Ветрец набръчкал хладната река
и грее слънцето с последни сили,
щом всички сенки са се просветлили
и се препъват в нашите крака.

Лъстци отбрани и кокетни дами,
сърца отдали само на страстта,
за чувства бъбрим с чувствени уста
и всеки ловко дамата си мами.

Понякога – о, тъжен миг е то – 
ни удрят и плесница, но веднага
ръката за целувка се предлага
с един небрежен жест и тъй като

това все пак е страшно наказание
и в погледа досада се чете,
пак вярваме на устните – че те 
в усмивката си крият обещание.


СРЕД ПРИРОДАТА

– Маркиз, виж нашия Абат,
перуката си оправє, но...
– О, Камарго, пред твоя врат
какво е кипърското вино?

-Ти, моя страст...Ми, сол, фа, ла...
Абатът – разкопчал сутана.
– О, дами, тук да си остана,
ако звезди не ви сваля...

– Бих станал кученце, да-да!
– В прегръдка всеки да се справи
с пастирката си... Господа?
– До, сол, ми... – Хей, луна, наздраве!


РАКОВИНИТЕ

Всички раковини
имаха си своя красота
в пещерата, дето приюти ни.

Пурпурни едни – като кръвта
на сърцето, с плащ намятаща душите,
щом избухна аз, щом пламне в теб страстта.

Друга – сякаш немощ пак души те,
пребледняла, тръпнеща от яд,
че личи ми присмехът в очите.

Тази – с чара всепризнат
на ухото ти, а пък оная –
сякаш твоят розов, къс и плътен врат;

но една от тях веднага ме замая.


МАРИОНЕТКИ

Скарамуш и Пулчинела – 
сенки в лунните лъчи 
на рисунка почернела.

Учен доктор от Болоня 
сбира билки и мълчи, 
а пък дъщеря му оня

млад испанец ли да чака? 
Скришом шмугва се назад 
полугола през габрака:

търси своя мил пират, 
чийто край печален славей 
в мрака с цяло гърло слави.


ФАВНЪТ

Стар фавън, глинено-червен,
се смее сред една морава:
говори ни с уста лукава
за низ, от мигове скрепен,

низ, който тъй ни уморява,
теб – скитница и скитник – мен,
повлякъл ни към онзи ден
на тамбурини и забрава.


КОЛОМБИНА

Кой, Леандър? Ха!
Бърз като бълха
       в мрака
скача Пиеро,
а Касандра про-
       плака;

прави хитрини
Арлекин и ни
       стряска
с луд костюм, с капот,
с блеснал поглед 
       под маска;

до, ми, сол, до, ре – 
тоя свят добре
       пее,
танци, глъч, ама
малката нима
       зле е,

с поглед извратен – 
сякаш с взор зелен
       котка – 
смайва всеки чужд:
"Лапи долу!" – уж
       кротка,

всички заслепи,
следват я – тълпи
       звездни,
тоя път къде
ще ги изведе – 
       в бездни?

С карамфил, или
врътнала поли
       леки
чупи гъвкав кръст
и върти на пръст
       всеки...


САНТИМЕНТАЛНА БЕСЕДА

Сред стар вековен парк – и гол, и заледен – 
два призрака в нощта изникнаха пред мен.

Очите – мъртви, устните им – сухи,
и с мъка се долавят думи глухи.

Сред стар вековен парк – и гол, и заледен – 
зовяха миналото сенките пред мен.

– Нали все още помниш любовта ни?
– Защо да ровим в старите си рани?

– Не виждаш ли душата ми насън поне,
сърцето тръпне ли от мойто име? – Не.

– Ах! Тия дни на щастие: в замая
бленувахме със слени устни! – Зная.

– Как чист бе сводът син. Надеждата – и тя.
– Но тя към черен свод, ранена, полетя.

Тъй те потънаха в тревата суха
и само мракът чу речта им глуха.



LA BONNE CHANSON
Из ДОБРАТА ПЕСЕН


*  *  *

Изгрява слънцето и – топло – позлатява
и росните жита, и мократа морава,
и сводът тръпне – син от утринния хлад.
Безцелно тръгваш пак през нивите; назад
остават и ръжта, и слогът, и лъката,
и стар тревясъл път извежда край реката.
Как въздухът е свеж. В миг птица прелети
със сламка в човката и ясно виждаш ти – 
по гладката вода се плъзва сянка птича.
Това е всичко.
                             Но мечтателят обича
да скита сутрин тук след своя сладък блян
за светло щастие; безгрижен и пиян
от спомена крилат за своята любима – 
до вчера само сън, мечта недостижима,
бял ангел призори, запял с неземен глас;
поетът и смеха ще изтърпи от вас
за нея – Спътница, душа, която кара
душата му и днес да страда с нова вяра.


*  *  *

Щом зората приижда, щом тя деня довежда,
щом най-после – как чаках, молих се унизен! – 
ще долети отново истинската надежда,
щом ще има – как молих! – щастие и за мен,

глух ще стана за всяка мисъл мрачна и тежка,
глух за всички кошмари в сънищата. О, глух
и за устата, свити в иронична насмешка,
и за словата с Разум, стъпкал техния дух.

Стига свити юмруци! Ах, в една ли интрига – 
глупава и случайна – аз съм кипял вбесен,
стига и злата памет ме озлобява, стига
сам съм търсил забрава в тоя проклет абсент!

Толкова малко искам – нека Душа сияйна
моята нощ бездънна да озари веднъж
с любовта – тая първа, тая безсмъртна тайна,
с нежности и усмивки – милост за всеки мъж;

тръгнал сам след очите с пламъчета златисти
и след дланта, в която тръпне моята длан,
бих вървял по пътеки с мъх и прохладни листи
или по път изровен, с остри тръни постлан.

Да прекося живота и смирен да възляза
на върха, отбелязан от самата Съдба,
без едно угризение, завист или омраза – 
ето дългът завиден в тая бодра борба!

И да приспя по пътя сладостната умора,
весело ще си пея и ще твърдя докрай:
тя ще ме слуша с радост, с нежна вяра във взора.
И не ще и потърся друг, по-прекрасен Рай.


*  *  *

Бяла, луната
лее лъчи;
между листата
сладко звучи
песен в покоя...

О, мила моя!

В езеро бяло – 
с бистрата глъб
на огледало – 
черни от скръб,
тръпнат върбите...

Час на мечтите.

А в тъмнината
звезден покой
от небесата
слиза с безброй
цветни сияния...

Час на признания.


*  *  *

Пейзажът зад стъклото се сменя всеки миг.
Прелита равнината: жълтеещ ечемик,
лъки, стада лениви, самотна полска къща
и сред ужасен грохот в миг нещо ги поглъща,
и стълбовете падат, и жиците по тях
се сплитат като подпис, поставен със замах...

И пара, искри, мирис на въглища и чад.
И сякаш с вой се влачат чудовища отзад,
подгонени с камшици от жили и олово.
И изведнъж – протяжен и жален плач на сова.

Но все едно! Пак плава пред моите очи
видението бяло, сърцето ми хвърчи,
гласът є сладък само за мене чурулика
и името є звънко, прекрасно и велико – 
о, стожер здрав на тоя въртящ се бясно свят – 
изпълва с нежни звуци пътуващия ад!


*  *  *

Настолна лампа, здрач, в камината – дърва,
ти – кротко замечтан, с ръка подпрял глава,
в любимите очи се взираш през минута;
часът на чай горещ и книга върху скута;
ти чувстваш как расте настъпващият мрак,
в премала сладостна нощта очакваш пак – 
потайна брачна нощ с божествени наслади...
О, моята душа лети, руши прегради
и бързам аз натам – към тоя чуден ден,
все по-нетърпелив, от времето вбесен.


*  *  *

Гълчава в кръчмите, красавици пред входа,
и голи кестени, забили клони в свода,
и омнибус – тайфун от железа и кал – 
на криви колела зловещо заиграл,
с окръглени очи – зелено и червено:
работници на път към клуба, най-смирено
димящи под носа на вечния стражар – 
с лули; подгизнали стени и тротоар,
и дъжд, разбит асфалт, и ручеи по края:
това е той, това е моят път към рая.


*  *  *

И тъй – ще бъде светъл летен ден;
огромно слънце с мен ще се опива
и ще те прави още по-красива – 
в лъчите и коприната – до мен.

Небето като царствена палатка
на дълги сини дипли ще трепти,
докоснало челата ни почти – 
тъй бледи от възторг и мъка сладка.

А привечер, щом всичко се смълчи,
ветрец ще милва твоите къдрици
и пак над нас – щастливи годеници – 
ще се усмихват звездните очи.


*  *  *

Вървях по пътища коварни, странни
и изтощен, и заблуден.
Посочиха ми пътя твойте длани.

Аз виждах плаха светлинка пред мен –
безсилната надежда на зората; в мрака
от твоя взор просветна като ден.

Ни шум, ни стъпките в нощта на някой
ме спираха по пътя към целта,
че ти ми казваше: "Върви, не чакай!"

Сърцето мрачно, блъскащо в гръдта,
ридаеше по скръбните пътеки
и – дивен победител – любовта

ни свърза в радостта навеки.


ROMANCES SANS PAROLES
Из ПЕСНИ БЕЗ ДУМИ


*  *  *
                     Тихо вали над града...
                                    Артюр Рембо

Сърцето ми сълзи лее,
тъй както навън вали;
защо ли то все по-зле е
и сълзи ранено лее?

О, сладък дъждовен ромон
по стрехи и по листа.
В сърцето – товар огромен 
и тоя дъждовен ромон!

Това е плач без причина
в едно ранено сърце.
Измяна?... Уви – проклина
и страда то без причина.

О, най-ужасната мъка,
да страдаш просто така...
Ни обич, ни зла разлъка, 
а ти се топиш от мъка!


*  *  *

          Щастлив, досаден звук от звънък клавесин.
                                                    Петрюс Борел

Целуват крехки пръсти клавесина,
а той светлее в розовия здрач
и музика изящна и старинна,
по-лека от крила и от коприна,
се лута тихо, като сдържан плач,
из стаята, където Тя премина.

Каква е тая люлка, в чийто плен
забравя свойте горести душата?
Какво ли искаш в тоя час от мен,
къде политна, плах игрив рефрен,
за да умреш веднага до стъклата,
открехнати към парка свечерен?


*  *  *

О, тъжен, тъжен съм зарад една,
зарад една обичана жена.

Утеха не намерих и веднага
сърцето ми отчаяно избяга.

Сърцето ми... душата ми – и тя,
побягнала от нея, отлетя.

Утеха не намерих и веднага
сърцето ми отчаяно избяга.

* 

Сърцето ми, сърцето ми тревожно 
душата питаше: нима възможно,

нима възможно е, нима съдба ни е 
това надменно горестно изгнание?

И аз не знам – отвърна тя – как стана,
как двамата попаднахме в капана:

Веднъж изгнан, до нея да си вече
и пак, и пак безкрайно надалече.


*  *  *

Сред безкрайната скука
на равнината
снегът в мрачината
като пясък блещука.

От бакър небесата,
мрак като в бездна.
Погледна луната,
и умря, и изчезна.

Сякаш облаци черни – 
дъбове стари
се носят сред пари
в мрачините вечерни.

От бакър небесата,
мрак като в бездна.
Погледна луната,
и умра, и изчезна.

Вълци, жално завили,
грачещи врани,
кой днес ще ви брани,
щом смъртта се захили?

Сред безкрайната скука
на равнината
снегът в мрачината
като пясък блещука.


*  *  *

Славеят, кацнал високо на някоя клонка, 
се оглежда и мисли, че е паднал в реката. 
Той стои на върха на дъба и все пак се бои
да не се удави.

                     Сирано дьо Бержерак

Сенките на върбите в здрача сив и водата
              се стапят – дим сред мъглата,
а на върха, там горе, в истинските им клони
              гугутката сълзи рони.

О, ти, пътнико тъжен, тая гледка унила,
              с душата се е сродила
и сред клонака жално плаче и в теб се вглежда
              удавницата – надежда.


БЕЛГИЙСКИ ПЕЙЗАЖИ


ВАЛКУР

Стрехи, огради...
Дивни гнезда
с влюбени млади
на свобода.

Хлад под асмата –
като по здрач;
рай за душата,
щом си пияч.

Кръчмички ярки,
врява и дим,
млади кръчмарки
с чар несравним.

Мънички гари,
свят пъстропер –
спътници стари
на Ахасфер.


ШАРЛЕРОА

Дяволчета скачат
в черните треви.
Вятър пак зави –
мисли минувачът.

Чуваш ли! След миг
съска и овеса,
храстите с ръце са – 
удрят ти плесник.

Изгледи зловещи
с не един коптор.
Огнен кръгозор
от пламтящи пещи.

Вият сто гърла,
пушеци – къдели,
взираш се – къде ли
е Шарлероа?

В тая утрин бистра
сажди, дим, воня.
Кой ли зазвъня
като с тъжна систра?

Загрубял народ,
спуснат в адски бездни,
крясъци железни
и димяща пот.

Дяволчета скачат
в черните треви.
Вятър пак зави –
мисли минувачът.


БРЮКСЕЛ

Розови и зеленикави
мяркат се къщи и рампи
в здрача на ранните лампи,
идват – и няма ги никакви.

Къпят се златни ниви
в тихите кърви на залеза,
птици в дървета ръждиви
с песен печална заспали са.

Всичко изчезва зад влака ни,
пада нощ есенно-сива
и монотонното тракане
моите скърби приспива.


МАЛИН

Вятърът се бие от години
с ветропоказателя ръждив – 
тухленият замък с плочи сини
сред лъки просторни и градини
все тъй слуша скръбния мотив...

Като в драма с феерични сцени
кипнала тълпа върви, върви – 
ясените с къдрави глави – 
през Сахара с пасбища зелени,
върбалаци, лайка и треви.

Влакове пълзят през равнината
в тишината, в зноя зажумял.
Бикове и крави в самотата
дремят сладостно под небесата,
вече овехтели от печал.

Влакчето едва пухти под свода.
Пладне. И в уютния вагон
бъбрят хората като в салон,
съзерцават кротката природа – 
старата мечта на Фенелон.


GREEN *

Ето цветя и плодове, листа и клонки разцъфтели,
ето и моето сърце – за тебе само то трепти.
Но не разкъсвай като плод и него с пръстите си бели,
ще бъде сладък този дар, щом с поглед го погълнеш ти.

Обсипан целия с роса, аз се завръщам от простора,
където ме пронизва хлад и челото ми посребри.
Нека в нозете ти сега полегне моята умора,
да чезне в унеса горещ – по-сладък и от сън дори.

Аз ще търкулна след това глава на твойта гръд корава – 
от лудите целувки тя все още нежно ще звънти – 
след тази чудна буря там покоят да я отразява
и само малко да поспя, додето си почиваш ти.

* Зелено (англ.) – Б. пр.



СПЛИН

Розите – всички бяха червени,
черен бе целият гъвкав бръшлян.

Скъпа, от твойте дребни измени
пак съм отчаян и пак – изтерзан.

Бе прекалено синьо небето,
въздухът – сладък, прибоят – зелен.

Все се страхувам – ах, да не бе то! – 
бягство жестоко ти криеш от мен.

И от бръшляна чувствам умора,
и от чемшира, от всички треви,

и от полето, и от простора,
не и от тебе, от тебе – уви!


Из STREETS *

О, улицата край реката!
Внезапно стряска те водата:
размила сажди, жълта кал,
тя зад оградата висока,
лениво, сякаш без посока,
тече през бедния квартал.

Паважът е широк; разлята,
излъхнала мъгла, реката
лежи като мъртвец студен,
а черните и жълти вили
не биха там лице измили
дори през някой слънчев ден.

* Улици (англ.) – Б. пр.


A POOR YOUNG SHEPHERD *

Целувката оса е,
треперя от зори,
а и в съня дори
край мене тя витае.
Целувката оса е!

Но пак обичам Кет – 
с очите є големи,
по-тъмни от бадеми,
с лик издължен и блед.
Ах, как обичам Кет!

Днес Валентинов ден е!
Ах, как да ида сам
при Кет? Човек от срам
къде ли да се дене,
а Валентинов ден е!

Ще бъда аз сгоден
за Кет – добре го зная!
Но как да чакам края,
да страдам всеки ден,
все още несгоден...

Целувката оса е,
треперя от зори,
а и в съня дори
край мене тя витае.
Целувката оса е!

* Бедното пастирче (англ.) – Б. пр.


SAGESSE
Из МЪДРОСТ


*  *  *

Прекрасен рицар, спрял със спуснато забрало – 
Нещастието меч забоде в мойто тяло.

Червен фонтан – кръвта ми заблика, запламтя
и слънцето изпи я от ярките цветя.

Нахлу в очите мрак, задави стон устата
и старото сърце предсмъртно се замята.

От своя кон се смъкна и стъпи на крака
Нещастието, после докосна ме с ръка.

Железен тежък пръст забило в мойта рана,
поуките си то с нетрепващ глас захвана.

И ето – пръстът леден, впит в моите гърди,
и чест, и всичко чисто в сърцето възроди.

И ето – тръпно от божествената искра,
сърцето младо е, готово пак за риска.

Треперя аз, замаян, невярващ и убог
като човек, на който явява му се Бог.

Но този рицар пак на своя кон се метна
и кимна ми с глава, с усмивка неприветна,

и викна ми (все още кънти край мен гласът);
"Внимавай! Днес ти стига – като за първи път!"


*  *  *

О, женски чар и слабост, и тия бели длани, 
които спират злото и правят добрини,
очи, които властно възпират: "Престани!", 
но не със зверски блясък, а кротки, замечтани.

И – майчина милувка за стонове и рани – 
гласът, дори когато ни мами... Как звъни 
в зори... как сладко пее по здрач... И в изпитни 
как глухо глъхнат в шала устата разридани!

Мъже, животът долу е груб и нетърпим! 
Дали далеч от ласки и схватки ще спасим 
и нещо чисто – както снега по върховете,

невинно като детско сърце – о, доброта
и почит! Че тъй както сме тръгнали, кажете,
какво ли ще остане от нас – и след смъртта?


*  *  *

Скъпите ръце са пак пред мене,
мои мънички и мои бели – 
след безброй убийствени раздели
и безброй забравени измени,

след пристанищата и страните,
след чужбина и теглата в нея
те разтварят ми – ръце на фея – 
приказното царство на мечтите.

Две ръце – в съня и над душата,
как ли ще є шепнете – кажете, – 
докато със злоба гласовете
в ужас див я карат да се мята?

Лъже ли видението златно – 
с двете ни души в едно събрани,
с майчиното кротко състрадание,
с чувството – и в нас, и необятно?

Скъпите терзания, ръцете,
сладка болка, блянове свещени...
О, ръце, ръце, благословени
всепрощаващия знак сторете!


*  *  *

О, Боже, ти прониза ме с любов
и още тръпне мойта тежка рана,
о, Боже, ти прониза ме с любов.

О, Боже, твоят удар ме срази
и в мен все още тътне след пожара,
о, Боже, твоят удар ме срази.

Разбрах, о, Боже, мръсен е светът,
но в мен всели се вече твойта слава,
разбрах, о, Боже, мръсен е светът.

Животът ми пред теб да бъде Хляб,
душата ми хвърли ти в свойто Вино,
животът ми пред теб да бъде Хляб.

Ето кръвта ми – капка не пролях,
ето плътта за мъки недостойна,
ето кръвта ми – капка не пролях.

И ето челото ми – в огън пак,
стъпало за нозете ти свещени,
и ето челото ми – в огън пак.

Ето ръцете ми – без труд, без плод,
за твойте въглени и фимиама,
ето ръцете ми – без труд, без плод.

Ето сърцето – всуе то тупти,
да чака тръните на Мъченика,
ето сърцето – всуе то тупти.

Ето нозете – скитници без цел,
да тичат към гласа на твойта милост,
ето нозете – скитници без цел.

Ето гласът ми – празен дрезгав шум,
за Покаяние – измамен укор,
ето гласът ми – празен дрезгав шум.

Ето очите – грешни светлини
да гаснат от молитвените сълзи,
ето очите – грешни светлини.

Уви, мой Боже, щедър, милостив,
без край е моята неблагодарност,
уви, мой Боже, щедър, милостив.

О, Боже свят, ти бог на страшна мъст,
пред мен престъпност зее – черна бездна,
о, Боже свят, ти Бог на страшна мъст.

О, Боже, сеещ радости и мир
сред мойте мъки, мойта безпросветност,
о, Боже, сеещ радости и мир.

Ти знаеш всичко, всичко знаеш сам,
тъй беден съм, че повече не може,
ти знаеш всичко, всичко знаеш сам,

каквото имам – давам ти го, Боже.


*  *  *

Надеждата блести – златист осил в обора.
Върти се някъде оса и те е страх!
Нахълта слънцето и гледай – колко прах.
На масата опрян, сънят те пак оборва.

Посърнала душа, водата тук е ледна – 
от кладенец. Отпий. И спи. До теб съм аз,
ще милвам твоя сън в следобедния час
и ти като дете ще се усмихваш бледна.

Звъни обяд. Той спи. Недейте му дотяга.
Да спи! Как стъпките – заглъхващи зад прага – 
кънтят по черепа на кроткия бедняк.

Звъни обяд. Пак дъжд ли чука по стрехите?
Надеждата блести – мънисто в полумрак.
О, рози есенни, кога ще разцъфтите?


*  *  *
                              Гаспар Хаузер пее

Аз – кроткият сирак, – богат
с очи по-сини от простора,
дойдох в града при всички хора – 
видяха в мен наивник млад.

На двадесет, все още плах,
в гърдите с трепети неясни,
разбрах – жените са прекрасни,
но аз не бях красив за тях.

Не съм храбрец и в младостта – 
макар без цар и без родина – 
поисках в битка да загина,
но ме отблъсна и смъртта.

Аз нямам близък, ни другар,
защо съм се родил тогава...
О, мойте мъки кой познава?
Молете се за бедния Гаспар.


*  *  *

Сън бездънен и мрачен
пак над мен се сгъсти:
спи, копнеж неудачен,
спи, надежда, и ти!

Пада тежко крило
и очите ми скрива
за добро и за зло...
О, ти, повест горчива!

Аз съм люлка, висяща
в мрачен склеп, и една
бяла длан ме поклаща:
тишина, тишина!


*  *  *
(друг превод)

Сън студен и зловещ
пак над мене се свежда:
спи, безцелен копнеж,
спи, напразна надежда...

Мрак света заслони,
моят поглед угасна
за добро и злини...
О, ти, повест нещастна!

Аз съм люлка и длан
ме люлее унило
в склеп със схлупен таван...
И мъртвило, мъртвило!


*  *  *

Небе спокойно синее вън
       над всяка стряха.
Дървото с клони – ей там отвън – 
       цял ден ми маха.

Звъни камбана като насън,
       вечерен здрач е.
И тъжна птица като насън
       в листака плаче.

О, Боже, Боже, добре е там – 
       сред мирни хора.
Долита глъчка при мен оттам – 
       при мен, в затвора.

– Какво направи? Ти плачеш сам.
       Ни капка радост.
Какво – кажи ми – направи сам
       със свойта младост?


              *  *  *

                             Аз не зная защо
                             моят дух уморен
с крило полудяло се носи над тихо море.
                             Всичко скъпо за мен
                             с крило – как тревожно е то! – 
любовта ми покрива над вълните. Защо? Ах, защо?

                 Чайка в полет печален,
                 мисълта ми лети без умора,
                 ветровете я люшкат в простора
                 и мъки извилата буря притуря
                 на чайката в полет печален.

                             Дух, от слънце пиян,
                             от простор, свобода – 
в безкрая лети и инстинктът е негов водач.
                             И над тая вода
                             със залез до края разлян
в сладък сън го унася на ветреца незримата длан.

                 Често чайката кряска
                 и моряците тъй известява,
                 сред вълните на вятъра плава
                 и гмурне се в миг и веднага избяга
                 нагоре, и тъжно закряска.
                             Аз не зная защо
                             моят дух уморен
с крило полудяло се носи над тихо море.
                             Всичко скъпо за мен
                             с крило – как тревожно е то! – 
любовта ми покрива над вълните. Защо? Ах, защо?


*  *  *

Ридае рог в дъбравата пред нас,
сирашката печал – би казал – страда,
залутана в дола, и без пощада
я къса вятърът, залаял с бяс.

Душа на вълк се вдига с тоя глас
към слънцето, което вече пада,
и немощта – би казал – и наслада,
и болка е в догарящия час.

Снегът развива бинтове съдрани – 
да спре кръвта на залезните рани,
но болката ще заглуши ли той?

Въздъхва пак угасващата есен
и целият простор в скръбта унесен
замира бавно в сладостен покой.


*  *  *

Горестта, немощта на човешкото тяло
ме разнежват, изпълват ме с жал и гнетят. 
И чаршафът корав го бразди и сънят – 
черна мълния сякаш – го сгърчва изцяло!

Оросено от пот, с разтреперана плът 
преди треската да го свали – отмаляло 
като птица, под стряхата цвъркаща вяло! 
И краката, разбити от дългия път!

И гръдта – с два юмрука навътре прибрана! 
И устата – една незавяхнала рана, 
и плътта му напукана – крехък съсъд!

И очите, нещастни след всичко видяно, 
и принудени страшния край да съзрат! 
Бедно тяло! Тъй слабо и тъй изтерзано!


*  *  *

Редят се белите огради
като талази; разлюлян
безкраен дъхав океан
с мъглица в ниските ливади.

Дървета, мелнични криле
потрепват в ранната омара
там, дето в буйна надпревара
се носи младо хергеле.

В света на селските Недели
сред росен злак и свобода
белеят тучните стада
с души като руната бели.

С гласа на флейта прозвъни
камбаната в селце далечно
и дълго по небето млечно
се гонят къдрави вълни.


*  *  *

Тоя празник на житото, празник на хляба горещ, 
мили родни места, пак ви виждам преляли от сила! 
Всеки шум, всичко живо в природата ври като в пещ 
и слепи светлината, и розови сенки разстила.

Златна слама със съсък ветрецът кьм клоните мята
и отблясъци скачат, блещукат, трептят светлини, 
труд кипи – чак додето ти виждат очите – в полята,
всеки миг – и загрижен, и весел – лика си мени.

Всичко тук се задъхва, превило е гръб
под спокойното слънце – работника тръпнещ от радост,
който яко се труди, размахал над нивите сърп,
и налива в зърната, все още възкисели, сладост.

Работє, старо слънце, за хляба и гъстото вино 
и със земното мляко човека кьрми и му дай 
чаша, дето небесна забрава се смее невинно. 
О, жетвари, лозари, пред вас е честитият край!

Че накрай, след наляното вино и хляба прибран,
плод на хорския порив, в земята открил съучастие,
Бог и жъне, и сбира, и дава ни своята дан –
Плът за Комка и Кръв за Причастие!



JADIS ET NAGUÈRE
Из НЯКОГА И НЕОТДАВНА


ПИЕРО

                              На Леон Валад

Не е той вече онзи мечтател-лунатик,
разсмивал бабите ни с песничка прекрасна;
смехът му – със свещта и той, уви, угасна
и призрак днес пристига – и слаб, и бледолик.

В отблясъка студен на мълния ужасна
изскача с бяла дреха и вятър с леден вик
превръща я в саван; устата му безгласна
как зее – сякаш червей гризе го в тоя миг.

Крила на сова са безшумните ръкави,
сигнали праща с тях в пространството – с надежда,
но отговор не идва, ни някакъв въпрос.

През дупките-очи жълт фосфор се процежда
и пудрата по-зло и по-кошмарно прави
лицето му безкръвно на смъртник с остър нос.


ПИЕРО
(друг превод)

Не е той старият мечтател-лунатик,
разсмивал бабите ни в шемета на бала
смехът му мъртъв е, свещта му – догоряла  
и призракът му днес ни стряска, бледолик.       

Проблясва мълния: и виждаме за миг
как къса вятърът наметката му бяла
като саван; уста раззинал – сякаш цяла
гмеж червеи гризе го и надал е вик.

С безшумните криле на нощна птица той
разпръсва трепет бял и пляска с тях и удря,
но никакъв ответ в дълбокия покой.

Две дупки с фосфор в тях са кухите очи
и на лицето му – от пластовете пудра
безкръвно, стряскащо – мъртвешки нос стърчи!


ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

                            На Шарл Морис

Във всичко – музиката само!
Не стъпки – тръпки в унес тих
да се редуват в твоя стих,
без нищо тежко, ни голямо.

Небрежност, грешки на места,
нима това ще те смущава – 
преливат в песента мъглява
Неясното и Точността.

Това е маранята лете,
това е поглед през воал,
това е сводът посинял
със звезден хаос в студовете!...

Нюансите, не тонът строг
и не Цветът – о, не! – тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта със сън и флейта с рог.

Далече от Смеха нечестен,
от Остротите се пази –
дори Лазурът е в сълзи
от кухня, дъхаща на чесън.

Извий на Патоса врата!
И бди, със страст неуморима
наливай ум на всяка Рима – 
на място да стои в реда.

Кой знае техните провали?
Луд негър или глух хлапак
ей тая брошка за петак
с измамен звън са изковали?

О, музиката – пак, безспир!
Че стиховете са крилата,
с които носи се душата
към друга обич, друг всемир.

Стихът ти в непозната местност
да скита с вятъра зелен – 
над ръж и мента – ден след ден...
А всичко друго е словесност.


КРЪЧМАТА

                                            На Жан Мореас

Стреха и зид варосан, и дълъг сенчест двор
край пътя прашен. Всеки закъсал странник чука
на веселата кръчма с табелката "Сполука".
Тук дават хляб и вино, не питат за паспорт.

Кой пие, кой – захъркал, друг смуче от чибука.
Кръчмарят стар войник е, хлапаци без надзор
жената мие с викот. Надейте влиза в спор,
щом пак се заоплаква или се впусне в клюка.

Сред щампи избелели в потаен полумрак
са "Влъхвите", наблизо до тях "Малек Адел" е.
И вкусен дъх те лъхва от сготвеното зеле.

Чуй! Тенджери, чинии потракват, след което
часовникът започва пак бодрото "тик-так".
И ниският прозорец наднича към полето.


БЛАГОРАЗУМИЕ

                               На Гастон Сенешал

Подай ръка, ела да седнем, замълчи
под старото дърво, където – спрял да скита –
издъхва вятърът и милва до насита
луната клоните с посърнали лъчи.

Не мърдай... Да мълчим и да сведем очи.
Недей мисли. Мечтай. Не страдай с гръд разбита,
че няма щастие, че младостта отлита
и бухалско крило в нощта над нас стърчи.

Укрий надеждите. И нека се смирят 
душите, нека в тях се спусне с топла ласка
сияйният покой на слънчевата смърт.

Да помълчим така сред този мрак дълбок,
не бива никой тук в съня є да я стряска:
Природата – велик и зъл, безмълвен Бог.


СТИХОВЕ, ЗА ДА БЪДА ОКЛЕВЕТЕН

                                        На Шарл Виние

Тази вечер над твоя сън бях се склонил. 
Твойто тяло лежеше далеч от съблазън и грях 
и видях – сякаш сведен над книга, четях – 
ах, напразно е всичко под старото вечно светило.

Да живеем, животът тъй приказен бил, 
да не кажат, че наште цветя прецъфтяха.
Спи сега! Аз будувам, за теб ме е страх, 
мисълта – само тя ме влудява и смила.

Ах, как гадно е всичко това, моя крехка любов,
ще затвори очите ни утре смъртта,
а и всяка въздишка е, сякаш че днес те душат.

О, уста, дето смееш се сънно над мойта уста,
по-злокобният кикот преди да избухне съдбовно, 
събуди се! Кажи ми, нали е безсмъртна душата?


ГРОЗДОБЕР

                             На Жорж Рал

Когато песен зашуми в главата
и вече сред мъгла е паметта,
послушайте – не пее ли кръвта?
О, музика далечна, непозната!

Послушайте! Кръвта се пак разплака – 
душата е побягнала от нас,
кръвта с един нечуван още глас – 
макар напразно – напоява мрака.

Ти, брат по кръв на аления грозд,
ти, брат на вените по черно вино – 
о, вино, кръв, какъв апотеоз!

Плачете, пейте! Докато е мрак – 
вън памет, вън душа! Дори невинно,
да тръпне в огън бедният гръбнак.


УТРИННА МОЛИТВА

                             На Леон Вание

Червена като паст, зората
през тоя сетен летен ден
е зейнала и в мрачината
просторът е окървавен.

Нощта – мечтателка красива – 
бледнее от студа в зори,
на запад в сенките се скрива
и розов ръб едва гори.

Случаен лъч за миг изскача,
огрява росната лъка
и – сякаш гола сабя в здрача –
пак блясва тихата река.

Със смътен шум сънят се рони
и виждаш в тая утрин ти
мъглица над треви и клони – 
въздишка може би – трепти.

Картината ти е позната,
но постоянно се мени.
Едно селце в далечината
изниква. Палят светлини,

макар че се развиделява
и неспокойните лъчи
се хвърлят в тъмната дъбрава.
Ей там звънарната личи

и слънцето, едва изгряло,
в лемежа блясва като взрив,
и ето – плахи отначало,
сърдити – в тоя час сънлив

крещят петлите настървени – 
о, час на залъка с осил,
очи от търкане червени,
кола със старец подранил;

димът над къщите се влачи
и тръгват – тъй ще е докрай – 
пак неуморните орачи,
изпращани от бесен лай,

додето в часовете ранни
звънят над този край суров
и хвърлят гневните камбани
към Бога своя богослов.


ВЕЧЕРНАТА СУПА

                                           На Ж.-К. Юисманс

В студена ниска стая мъжът със здрача влиза,
измръзнал – само с блуза над скъсаната риза,
и тъй като от вчера пак мисли го гнетят,
жената с пръст на устни децата стрелва – шшът!

Един креват продънен, сандък и два-три стола,
и маса разкривена и безнадеждно гола,
перденце от молците превърнато в парцал,
ужасна мръсотия сред въздух застоял.

Мъжът с голямо чело, в очите с пламък мрачен
все пак с добра душа е и с ум като бръснач е – 
момче и половина, макар и все сърдит.
Жената – още млада – е хубава на вид.

Но Нищетата спуска ръката си зловещо
и всеки ден души ги, отнема им по нещо,
додето своя облик изгубят те съвсем
и станат две животни във вечния ярем.

Край масата се струпват и сърбат свойта супа
с говеждо. Страшни сенки – като пияна група – 
се качват по тавана и мърдат – нали пак
семейството вечеря на лампа без калпак.

Децата им са бледи, но жилави са всички – 
макар измършавели и с хлътнали гърдички
да зъзнат всяка зима с парцалите по тях,
а лете пък да гълтат из улиците прах.

Ръждясва стара пушка на гвоздея отсреща
и мигащата лампа я прави по-зловеща,
а който се наеме из стаята без срам
като копой да пъха носа си тук и там,

открил би в шкафа книги сред прашните предмети – 
това са "Авантюри..." и "Всякакви съвети",
а под дюшека мръсен – къде са чак били! – 
романчета сълзливи с оръфани ъгли...

Ядат те упорито. Мъжът така свиреп е,
лъжицата размахал, над супата се трепе
и се раздават звуци като при вълчи глад.
И реже с ножа, който той носи все отзад.

Жената пак въздиша – подмина я късмета,
приятелката има и къща, и карета;
децата вече търкат с юмручета очи
и хъркат върху стола, и сякаш плач звучи!


УНИНИЕ

                                   На Жорж Куртелин

Аз съм Империя в края на своя упадък.
Бели и снажни – рой варвари идат към мен,
но със стила си, от залез и скръб позлатен,
в унес извайвам до край акростиха си гладък.

Скука душата гризе, самота до припадък.
Някъде – казват – светът тънел в кръв потопен.
О, да не можеш – безволен и все угнетен!
О, да не искаш животът все тъй да е сладък!

О, да не щещ, да не можеш дори да умреш!
Всичко изпито е. Смей се, Батил, но това е!
Всичко изпито, изядено! Вече се знае!

Само стиха глуповат над пламтящата свещ,
само слуга непохватен, престанал да слуша,
само тъга безпричинна – дошла ти до гуша!



POÈMES DIVERS
Из ДРУГИТЕ КНИГИ


АЛЕГОРИЯ

Един самотен и порутен храм 
на жълтата скала стърчи забравен, 
тъй както цар – прел сълзи, изоставен –
оглежда се в реката, вечно сам.

Със сънна прелест, с взор унило-ням 
наяда в сянката на бор възправен 
с върбова вейка гъделичка фавън 
засмян, чевръст, в очите с весел плам.

О, кой поет, кажи ми, сътвори те, 
кой груб тъкач ти разкраси чертите, 
наивен, жалък, подсладен мотив,

ковьор протрит и с прелест захабена,
банален като оперетна сцена,
като съдбата ми   – уви   – фалшив!


ПРИВИДЕНИЯ

       Мишка изскочи пак – 
черна сред здрача вечерен,
       мишка изскочи пак – 
       сива сред мрака черен.

       Сънен камбанен звън:
спете, затворници мили!
       Сънен камбанен звън:
       трябват за утре сили.

       Сънища да валят:
само че тъжни да няма.
       Сънища да валят
       всеки да бъде с дама.

       Вдигна се пак луна!
Хърка един в тъмнината,
       вдигна се пак луна – 
       ето я на стената!

       Облак насам пълзи.
Тъмно е като във фурна – 
       облак насам пълзи.
       Дръж се, зора лазурна!

       Мишка изскочи пак – 
розова в утрото тя е.
       Мишка изскочи пак:
       вдигайте се, лентяи!


ПОСЛЕДНИЯТ ГАЛАНТЕН ПРАЗНИК

Да се сбогуваме за сетен път, 
любезни господа и дивни дами.
И тъй, достатъчно епиталами,
пък и насладите съвсем сладнят.

Ни вайкане, ни укори, ни жалби!
Ужасно е човек да се сравни
с овен, наравно с другите овни, 
тъй както стихоплетът пожелал би. 

Как смешни бяхме често в тоя свят,
че страдахме със скръб неуморима.
Това желаел го Амур. И има
защо – от боговете е най-млад.

Да се сбогуваме – ще го повторя.  
И нека нашите сърца скърбят 
и – стенейки – да ни зоват на път:
о, пътят към Содом и към Гомора!


*  *  *

Снегът вали в тишината
над бедния стар квартал
и пътят е вече бял,
и в църквата е тълпата – 
за службата в полунощ.

Над Лондон свети мъглата – 
стар коледен ритуал,
безброй напитки разлял
върху трапеза богата
веднага след полунощ.

С перца сребристи в краката,
Париж – запял, заиграл – 
е сякаш на карнавал,
с крака затъпкал перцата,
възбуден към полунощ.

А болната от кревата
сред приюта опустял
се взира в тавана с жал
и стряскат я самотата
и сенките в полунощ.

Камбаната в тъмнината
звъни като чук, запял
над чист нажежен метал – 
зове ни с надежда свята
на службата в полунощ.


*  *  *

Аз вярващ бях, сега съм друг, уви! 
(Жената цял не бе ме завладяла), 
но хулна реч духът не промълви, 
макар че е погубен Идеала.

Жената ме е вече завладяла!

Стоях на свойто детство пред Олтара 
(сега стоя пред теб на колене). 
Надежди, милосърдие и вяра, 
и плам – животът всичко ми отне.

И днес стоя пред теб на колене!

Жена, смених аз своя Повелител 
заради теб – тиран с могъща власт, 
но подъл! Всеки ход той би опитал 
по пътя си към пъклената страст...

Благословени дни, когато вярвах аз!


AGNUS DEI

Агнецът търси паша от трева горчива,
солта, не сладкото го блазни и опива,
с поройни стъпки трополи той по земята пепелива.

Не може нищо да го спре; напада,
глава навел, ще поломи той всякаква преграда
и блее, взор възвил към майка си тревожна и нерада.

Агнец Господен, който хората спасява,
Агнец Господен, който ни брои и назовава,
Агнец Господен, всеки тук на милостта ти се надява.

О, дай ни мир, а не война, Агнец,
ужасен в яростта си младенец,
о, ти единствен – Бог и син на Бог-Отец!


ПОСЛЕДНА НАДЕЖДА

Сред гробище дърво зелено
шуми на воля ден след ден,
поне над камъка смирен
от скръб да беше посадено!

В това дърво – и в зной, и в мраз – 
живее птица с бистър глас
и пее, вярна и унила.
Дърво и птица – ти и аз:

ти споменът си, аз – оная
раздяла, тегнеща до края...
О, да съм в твойте колене!

О, да живея – с теб! Но, мила,
смъртта надвива мойта сила.
Живях ли в тебе миг поне?


СОНЕТ – ДА СЕ РАЗРИДАЕШ

Стар мирови съдия – тъпак,
но майстор в не една измама,
затътрен с мъка, кривокрак,
с корем издут и с бюст на дама,

бездарен – ще го кажа пак! – 
безочлив и хитрец за двама,
душа дребнава, пръв простак
и кух, но с гланц – като реклама.

Аз не забравих – не, не, не! – 
(ей тия комплименти в рими
са доказателство поне)

аз не забравих твойто име,
търбуха ти, гласа лукав,
ни лустрото – ни моя гняв.


ПОГРЕБЕНИЕТО

Не знам по-живо нещо от този ритуал!
Гробарят пее весел, със святкаща лопата,
камбаната звъна си разнася в небесата,
свещеникът се моли  – блажен в стихара* бял,

с момичешки гласчета запяват в хор децата
и в рова мек и топъл, покойника прибрал,
върху ковчега тежък се сипят буци кал – 
най-меката завивка за хората в земята:

това, да си призная, прекрасно е за мен!
И другите – под фрака коремче се подава,
гробарите – доволни и вече с нос червен,

и тия речи – кратки, но трогващи до стон,
сърца за жал разкрити, чела обвити в слава,
        наследници с блестящ фасон.

* Стихар – църковна одежда – Б. пр.



НАЧАЛОТО НА ЕДИН
ДИАБОЛИЧЕН РАЗКАЗ

Очите на безкрая синееха в нощта,
притворени, и в мрака на хладните листа
сънят, цвъртящ в безброй гнезда все още топли,
и летният ветрец, въззел се с леки вопли,
придаваха в зорите на сънищата чар.

Но изведнъж избухна небесният пожар – 
поле, след люта сеч, осяно със стотици
издъхващи; сълзи по хиляди ресници
напомняше росата наоколо, преди
мъглица да бинтова безкръвните звезди,
поличба някаква – ако е всичко верно! – 
на хоризонта гол от моаре ту черно, 
ту бяло, по което пламти в зори гневът...


СПОМЕН ОТ БОЛНИЦАТА

Животът – глупост бил и той,
и няма този свят покой,
опре ли до злините черни;

той бъдещето ми държи
все под око, и ми тежи
със спомена за дни мизерни;

и търся болничния плен – 
съдбовен стана той за мен,
тук мисля искрено, забрава
тук с дни щастливи ме дарява.

Да, предпочитам своя сън
с покой и благосклонност – вън
оставила и този мръсен
живот, и този свят навъсен.


ГРАДСКИ ИЗГЛЕДИ

Заточеник в Париж с най-тежката присъда,
през тия жарки дни принуден сам да бъда,
в най-простите неща утеха търся днес.
Ей тая уличка... От моя стар кафез
аз виждам всеки ден една и съща гледка
с човешка нищета – бъбривата съседка
едва ли би могла да смае някой друг,
че всички близки са и няма тайни тук.

Градинки се редят отляво и отдясно
и вятърът свисти, разрошва ги ужасно
и хвръкват листите – подплашени ята,
зелено-алени сред здрача и прахта,
извили над дима и яростната врява,
където виното мъжете настървява,
без мирни да стоят дори минута-две.

А аз димя с лула и пиша стихове,
доволен от света с кипежа всекидневен,
и падне ли нощта, заспивам като древен
                                                                бог
и нови стихове валят в съня дълбок – 
безброй, по-хубави от тия през деня,
с кристалночист възторг, като потоци звънки,
без кухия кънтеж и неизбежни спънки;
с които някой ден ще съм прочут поет – 
и от които сутрин не помня нито ред...



ПОЛ ВЕРЛЕН – ЖИВОТ В ДАТИ



30 март 1844 – В Мец, на ул. "От Пиер 2", се ражда Пол-Мари Верлен. Баща му е военен и командва втори инженерен полк в града.

1845-1849 – Семейството живее на юг (Монпелие, Сет, Ним).

1851 – Бащата на Верлен се уволнява. Отсега нататък ще живеят в Париж на ул. Сен Луи 10 (днес ул. Ноле), Батиньол.

1853-1862 – Верлен е ученик в пансиона Ландри на ул. Шаптал. От 1853 г. учи в лицея Бонапарт (днес Кондорсе).

20 октомври 1854 – В Шарлевил се ражда Артюр Рембо.

12 декември 1858 – четиринайсетгодишен Верлен изпраща на Виктор Юго пърните си стихотворения, които са ни известни: Смъртта.

16 август 1862 – Верлен получава зрелостно свидетелство.

Лятото на 1862 – започва да пие. Чете усилено (Бодлер, Нощният Гаспар на Алойзиюс Бертран, Готие, Глатиньи).

Октомври 1862 – поетът се записва във факултета по право, след като е положил изпит в Министерството на финансите. Редовен посетител на кафенетата по ул. Суфло.

1863 – Верлен се запознава с Банвил, Вилие дьо Лил Адан, Шабрие, Копе, Ередиа и др. при маркиза дьо Рикар, майка на поета Луи-Ксавие дьо Рикар.

1864 – Бащата на Верлен му издейства място на чиновник в една застрахователна компания. През март заема длъжността експедитор. Запознава се с Леон Валад и Албер Мера.

Ноември-декември 1865 – Верлен публикува в сп. Л'Ар една сериозна статия върху Бодлер.

30 декември 1865 – Умира бащата на Верлен. (Поетът и майка му се преместват в скромно жилище на ул. Леклюз 26).

28 април 1866 – Седем стихотворения на Верлен са отпечатани в Съвременният Парнас.

Ноември 1866 – Излиза от печат "за сметка на автора" Книгата Сатурнически стихотворения. Единствен Маларме е впечатлен от този нов глас.

16 февруари 1867 – Умира "братовчедката Елиза", която Верлен е обичал много.

Краят на декември 1867 – Пуле-Маласи, издателят на Бодлер, пуска "под тезгяха" в Брюксел Приятелките, моменти от сафическата любов под името Пабло де Ерланьес, псевдоним на Верлен. През следващата година тази брошура ще бъде осъдена и унищожена от съда в Лил.

1868 – Верлен посещава вечерите на Нина дьо Вийар, където се запознава с мнозина художници и писатели, в това число с поета Шарл Кро и неговите братя.

Април 1869 – Работи над Победените, книга, вдъхновена от социалистическите идеи, която няма да види бял свят.

Юни 1869 – Запознава се с Матилда Моте дьо Фльорвий и няколко дена по-късно є поисква ръката в едно странно писмо, писано в Арас по време на някаква оргия.

10 юли 1869 – Излизат Галантни празници, изд. Льомер.

12 юни 1870 – Отпечатана е Добрата песен.

19 юли 1870 – Наполеон III обявява война на Прусия.

11 август 1870 – Сватбата на Верлен в кметството на Монпарнас и в Нотър Дам дьо Клинянкур.

Краят на август-началото на септември 1871 – Писма на Рембо до Верлен. На 10 септември Рембо пристига в дома на семейство Моте, при техния зет.

10 октомври 1871 – Ражда се синът на поета Жорж Верлен. Нескончаеми скандали между Верлен и неговата жена.

15 януари (?) 1872 – Началото на тяхната раздяла.

Май 1872 – Верлен вика при себе си Рембо, който е напуснал Париж на 15 март.

7 юли 1872 – Верлен и Рембо заминават за Арас, откъдето са върнати в Париж. На следващия ден заминават за Шарлевил и оттам за Белгия.

21-22 юли 1872 – В Брюксел Матилда прави напразни опити да завладее отново Верлен.

7 септември 1872 – В Остенде Верлен и Рембо се качват на кораба за Дувър, откъдето тръгват да покоряват Лондон.

Краят на ноември 1872 – Рембо напуска Лондон, но през януари 1873 се връща при Верлен, който е болен.

4 април 1873 – Завръщане в Белгия и във Франция.

26 май 1873 – От Анвер Верлен и Рембо отново заминават за Лондон.

З юли 1873 – След бурна разправа Верлен напуска Рембо и се връща в Белгия. Заплашва, че ще се самоубие. След два дена майка му пристига в Брюксел.

10 юли 1873 – Рембо заявява, че ще го напусне и Верлен, пиян, в присъствието на майка си, стреля два пъти с револвер в приятеля си и го ранява в ръката. Същата вечер, след нова заплаха от страна на Верлен, Рембо се обръща към един полицай. Верлен е задържан.

11 юли 1873 – Верлен е в затвора, където ще напише едни от най-хубавите стихотворения за Мъдрост и Кримен Аморис.

20 юли 1873 – Рембо, след като се отказва от съдебно преследване, се връща в Шарлевил, а след това в Рош, където завършва Един сезон в ада.

8 август 1873 – Верлен е осъден на две години затвор и 200 франка глоба от изправителния съд в Брюксел.

25 октомври 1873 – Верлен е прехвърлен в затвора в Мон. Чете Шекспир и се захваща с изучаването на испански.

Ноември 1873 – В затвора Верлен получава първите коректури на Песни без думи, отпечатани в Сен.

Април 1874 – Пише прочутото Поетическо изкуство.

Началото на май 1874 – Директорът на затвора съобщава на поета, че съдът е разтрогнал брака му с Матилда Моте и е поверил отглеждането на детето им на нея. Верлен по-виква свещеник и го моли да му даде катехизис.

Юни 1874 – След една нощ на размисъл Верлен се покръст-ва. През август се изповядва и причестява. Пише серия от сонети за Мъдрост: Моят Бог ми каза...

16 януари 1875 – Верлен е експулсиран от Белгия.

Февруари 1875 – Безплодни опити за събиране с Матилда. Заминава за Щутгард; грандиозен скандал с Рембо.

20 март 1875 – Верлен пристига в Лондон. В края на март се установява в едно село в Линкълншир, където преподава френски и рисуване в Grammar School.

Септември 1876 – Преподавател в колежа Сейнт-Алойзиус в Бърнемът, който напуска през септември 1877 г.

Октомври 1877-юли 1879 – Преподавател в института Но-тър Дам в Ретел, където поетът е обзет от мъчителна страст към своя ученик Люсиен Летиноа.

Краят на август-краят на декември 1879 – Пребиваване в Англия заедно с Люсиен Летиноа.

Началото на март 1880 – Настаняват се във фермата Жюнвил, на юг от Ретел, купена за 30 000 франка за Люсиен.

Есента на 1880 – Верлен е предимно в Реймс, където Лети-ноа служи като артилерист.

Краят на декември 1880Мъдрост, датирана 1881, излиза "за сметка на автора".

Началото на 1882 – Ликвидация на фермата Жюнвил.

Лятото на 1882 – Завръщане на Верлен в Париж, където той се включва отново в литературния живот. През септември Верлен се настанява при Люсиен Летиноа.

7 април 1883 – Летиноа умира от тиф. Верлен живее при майка си на ул. Рокет.

Септември 1883 – Верлен и майка му се настаняват във фермата Малвал, в Кулом, купена от родителите на Летиноа.

19 април 1884Прокълнатите поети, изд. Вание.

1885Някога и сега, изд. Вание.

9 февруари 1885 – Осъден е да плаща след развода издръжка от 1 200 франка.

11 февруари 1885 – Пиян, опитва се да удуши майка си.

8 март 1885 – Продават къщата в Кулом.

24 март 1885 – Поетът е осъден на една година затвор и глоба от 500 франка от съда във Вузие. Освободен е на 13 май. Скита из Ардените. В началото на юни Верлен и майка му, съсипани, се настаняват в един бордей на ул. Моро.

Ноември-декември – Публикува първите биографии от Съвременници.

21 януари 1886 – Умира майка му, а той боледува.

Февруари-март 1886 – Връзка с проститутката Мари Гамбие.

22 юли-2 септември 1886 – Първият престой в парижката болница Тенон. Начало на скитанията на Верлен по болниците.

Октомври 1886 – Публикува Луиз Льоклер, заедно с още няколко други новели.

Ноември 1886Спомените на един вдовец. Престой в болницата Брусе.

Пролетта на 1887 – Болниците Кошен и Азил дьо Венсан.

Краят на април 1887 – Започва да пише Щастие.

12 юли 1887-20 март 1888 – Тенон, Азил дьо Венсан, Брусе.

7 януари 1888 – Една публикация на Жюл Льометр слага началото на славата на Верлен. Обявен е за водач на движени-ето на декадентите.

Март 1888 – Началото на "срèдите" на Верлен в хотел Ройе-Колар. Броят на участниците достига четиридесет.

26 март 1888 – Излиза Любов, изд. Вание.

1888-1889 – Приятелство с младия художник Ф. А. Казалс, ставащо все по-мъчително. Връзката ще остане платоническа. Отново престои по болниците.

Юни 1889Успоредно.

22 декември 1890Посвещения, излязла с подписка в издателство Ла плюм.

Краят на 1890Жени излиза "под тезгяха" в Брюксел.

Краят на април-началото на май 1891Щастие.

Май 1891 – Верлен, който вече е свързан с Филомен Буден, среща Йожени Кранц. Отсега нататък ще се разкъсва между двете "мили приятелки".

20 юни 1891Избрани стихотворения, изд. Фаскел.

Ноември 1891 – пуснати са в продажба Моите болници.

10 ноември 1891 – В марсилската болница умира Рембо.

26 декември 1891Песни за Нея. Анкета на Жюл Юре върху символизма: Верлен осъжда символизма.

16 април 1892Съкровени литургии.

2-14 ноември 1892 – Сказки в Холандия.

Февруари-март 1893 – Сказки в Белгия.

5 май 1893Елегии.

6 май 1893Оди в негова чест.

3 юни 1893Моите затвори.

4 август 1893 – Верлен се представя във Френската академия.

Началото на ноември 1893 – Сказки в Лотарингия.

20 ноември-5 декември 1893 – Сказки в Англия.

Декември 1893 – Публикува Петнайсет дни в Холандия.

26 май 1894В кръговете на ада.

Август 1894 – Верлен е провъзгласен за Принц на Поетите, след смъртта на Льоконт дьо Лил. Баре и Монтескю организират Комитет за подпомагане на Верлен.

15 декември 1894Епиграми.

22 декември 1894 – Ново, доста допълнено, издание на Посвещения.

Юни 1895 – Верлен се изповядва.

Краят на септември 1895 – Настаняват се "като семейство" с Йожени Кранц на ул. Декарт 39. (Това е квартирата, в която Верлен ще умре).

Коледа 1895 – Верлен ляга болен. (Болки в стомаха, постоянна простуда).

7 януари 1896 – Верлен кара да повикат свещеник от Сент-Етиен дю Мон и се изповядва.

8 януари 1896 – Верлен умира в 7 часа вечерта от белодробен кръвоизлив.

10 януари 1896 – опело в Сент-Етиен дю Мон. Погребение в Батиньол. Речи от Копе, Баре, Маларме, Мореас, Гюстав Кан.






към съдържанието