Кирил Кадийски                                                                        
          Кирил
Кадийски 
           
преводи  »  Емил Верхарн

           

Емил ВЕРХАРН
СТИХОТВОРЕНИЯ


в превод на Кирил Кадийски
(Публикува се за първи път.)



СТАРИТЕ МАЙСТОРИ

В таверни одимени, където пушен бут
виси сред връзки със суджуци, кървавици,
мисирки, пъдпъдъци, сред чад и мирис лют,
и броеници от пъпчиви гургулици
се розовеят горе под черния таван,
насядали са в кръг край масата с котлети
димящи, с лаком поглед, в блюдата прикован;
набучили на нож меса, със сос залети, –
Гросбек, Дюсар и Тенирс, и Брекенбург – и с тях
пияницата Стен, най-едрият, в средата,
жилетка разкопчал, с лойчица по брадата...
В търбуха – тлъсти мръвки, в устата – кипнал смях!
А компаньонките им с гръд, почти разпрала
корсажа бял, колосан като замръзнал сняг,
божествен елексир доливат им в бокала
и гледат – сякаш някой бакърния тумбак
на стара тенджера с разпенен залез чисти. 
Те – лудите кралици на буйства до зори,
все още будят с тия разпасани игри
в любовниците страст и ругатни цветисти,
тъй както някога, в доброто старо време;
един на кръв те гледа, с юмруци действа друг,
а трети укротен, с език набъбнал дреме,
друг пее и хълцука, забравил всички тук;
а те – руменобузи, с премрежени очи
и пият, и дерат гърла с лудешки песни,
и скачат в танца, тропат, дордето задрънчи
в бюфета всичко... и се блъскат като бесни,
и мляскат де когото докопат, цели в пот,
преди се свлекат на голите скамейки,
безсилни... Гъста пара под схлупения свод
излъхват гозбите пред тях, все тъй димейки,
и гъст и вкусен мирис на зацвъртяла лой
пак дразни ноздрите на ситите гурмани
и пак на празненството приканва ги за кой
ли път... А в кухнята чиниите прибрани
ги мият със студена вода, надве-натри.
Покривките в петна са и сол по тях искри;
килерът пълен е, претъпкано – в бюфета.
Над мръвките, цвъртящи в чугунния тиган,
висят на куки: сач и няколко гърнета, 
тигани, тенджери и котелки, и бака;
а в ъгъла два гнома от евтин порцелан
възседнали са бъчва, в ръка с прелял стакан,
и с буен весел смях държат се за тумбака.
И тук, и там – навред, по брави, ръкохватки,
хавани и черясла, варосани стени,
гевгири, чайници, по мебелите гладки,
навред – и тук, и там – ту вдясно, ту отляво
отблясъци се мятат, играят светлини;
жарта в огнището в червено и в лилаво
обагря вече всичко, а малко по-встрани
три шиша с пилета завършват тая сцена
на буйстващо пиянство и бесовски игри.

От сутрин чак до вечер, и после до зори
те пият – Майстори на дарбата безценна!
Шегички пиперливи и непристоен смях
цинично сипят се и блъскат помежду си;
корсажи разкопчани с безсрамен поглед в тях;
от кикота тресат се ситите търбуси.
Креслива оргия от звуци разтерзани,
свистене, гъргор, трясък, кънтеж под схлупен свод –
от сгромолясващи се тенджери, казани,
от грънци, потрошени на каменния под.
С калпаци от панери са Браувер и Стен,
и бие Брекенбург чинели – два капака,
а другите размахват – кой цедка, кой ръжен;
един подскача с жар, друг с викове прикляка,
а трети е навирил – пиян-залян – крака.
Най-старите – о, те наливат се най-яко,
омитат в миг каквото им падне под ръка, 
огребват дъното, докрай изцеждат всяко
шише, тъй ближат соса, че лъсва им носът,
готови, винаги най-близо до готвача!
Един пищялка вади, на друг му донесат
цигулката и в миг лъкът й заподскача.
Там бливат в ъгъла; деца руменобузи
със сънен рев напират и гърдеста жена
припряно потната си нянка ще изхлузи,
на своето отроче да поднесе храна.
Мъже, жени, деца – как всички тук са сити,
котак се тъпче вляво, там, вдясно, лочи пес;
каква стихия от инстинкти, апетити,
от торсове, търбуси – разгул, нечут до днес...
Какъв житейски взрив! О, Майстори старинни,
тъй честни, за да крият какво таи светът!
Зоват ги за живот фламандските картини
и между два запоя шедьоври да творят.


НЕДЕЛЯ ЗАРАН

О, ти пробуждане в зори, в неделя заран,
игра на светлини и сенки... и крила
на водни кончета, и бели перила
на дървен селски мост, и въздух светозарен.

Лъки с безброй цветя, добитъкът изкаран –  
говеда и коне с потръпващи тела;
корито и свине с дерящи се гърла,
слугиня с лакът гол, от остър лъч опарен...

Неделни утрини! Изпъстрени с ята
от бели шапчици, от блузи и манта,
поели към града с варосани звънарни.

Череши, ябълки, готови за бране,
надничат зад плета – наляти, кехлибарни...
И вятърът плющи в простряното пране.


ПРОСЯЦИТЕ

Мизерията им навлякла свойте дрипели;
сви студ и ордата им пак се разпиля,
редят паланките из голите поля...
далече ситна жар са буките разсипали.

Безмълвие цари сред нивите разкаляни,
където скоро ще забръска мокър сняг
и само мелница в припадащия мрак
върти, все тъй върти криле, от скреж паспалени.

С напукани от студ нозе, торби нарамили,
се врат къде ли не – из торища, сред ями ли
не щеш, дворовете редят за къшей хляб.

Космата глутница, влекат се по познатия,
по безконечния си път – от трап на трап –
и ту ще сторят кръст, ту блъвнат пак проклятия.


СВИНЕ

Шопари розови, наляти, с остро рило
и самки с виснали от млякото съсци
грухтят в градините край тучните самци –
нашествие, поля и двори разорило!

По мрак край ямата добре ще различите
как, бучнали нозе в утъпканата тор,
с обилна пикоч пак разпенват своя двор
и гърбовете им лъщят се под лъчите.

Но нЎ – ноември е на път; каква горчива
съдба. Ще мрат. С очи затворени почти
те влачат телеса сланинести. И вижте:

от всяка пора мас като че ли избива;
дерат ги, пърлят ги и огънят пламти –
не клада на смъртта, а весело огнище.


ПЕЧЕНЕ НА ХЛЯБ

Слугините в неделя замесваха в зори
с най-чистото брашно, с най-хубавото мляко;
подпретнат се и скоро плътта им тъй възври,
че рукне руйна пот от тялото им яко.

Корсажът им – и той от бухнал хляб прелива,
телата сгорещени – ръце, лица – димят
и бият с твърд юмрук тестото в ярост дива,
да се закръгли скоро самунът – бяла гръд.

Разпада се жарта, расте горещината
и бързат два по два с огромната лопата
да хвърлят хляба втасал в раззинатата паст.

Но буйни пламъци от зейналата фурна
изскачат – глутница от рижи псета в бурна
гонитба – и лицата им хапят с огнен бяс.


ПАЛМЕТИ

На дълги телове висят бухлати клони
с наляти плодове, припламващи по тях
подобно връзките с кармъзени балони
по панаирите сред детски глъч и смях.

Търпяха двадесет години дъжд и прах,
терза ги ранен скреж, плода им вятър рони,
но те се вдигаха, надничаха без страх
над покривите, чак в самите небосклони.

Сега закрили са високите стени,
подпрени с колове – и ябълки, и круши –
и зреят с румени закръглени страни.

Смола избила е на толкова места,
в нозете им поток игриво лъкатуши
и трепкат листите им – пърхащи ята.


КРАВАТА

Към пет, когато вън едва се зазорява, –
петна студена кръв, избила на места –
ратаят лоба на обречената крава
беляза с кръст и я поведе към смъртта.

Звъняха утринна църковните камбани;
полята смееха се, нищо че мъгли
подобно козина по драките раздрани
висяха и студът те боцкаше с игли.

Мъже се нижеха, огромни и космати,
с прозявка – сякаш че така ще си доспят;
нарамили и днес железните лопати,
в които мътно се оглеждаше денят.

Скриптяха пантите на вратниците стари
край пътя, скърцаха ключалки, глъч еча,
звъняха хлопки и огромни хлопатари,
и кравата, и тя се жално размуча.

Последният завой и целия простор ти
оглеждаш – селото пъстрее се едва;
а кланицата тук разтворила е порти,
опасана с канал и буйстваща трева.

Внезапно кравата на прага спря. Касапин
сред гъст и ален дим дере съборен вол
на пода плъзгаво-леплив, от кръв изцапан,
и все тъй топла кръв пои цимента гол.

Овни с оклюмали глави висят край тия,
които чакат ред, разчекнато прасе,
огромен чер юнец сред свойта карантия
под ударите на сатъра се тресе.

А там, зад парите от кървави видения
се ширват плодните поля като преди.
И мощен волски впряг влече благословения
за мирна оран плуг и нивите бразди.

И ето че навред разля се светлината,
удави в блясък и самия кръгозор
и властващият ден се вдигна и замята
трептящи пламъци сред злачния простор,

и тучната земя с росата си окъпа,
и в миг прониза я с лъчи и, цяла в пот,
с любовни ласки я обсипа като скъпа
жена, набъбнала от благодатен плод.

И кравата видя: в небесната ливада
и сред лъките тук все тъй пламти Еско...
И после ударът светкавичен... тя пада.
Но грее слънцето от мъртвото око.


ЕПИЧЕСКИЯТ МОНАХ

Той сякаш е дошъл от сънните пустини
със слънце, властващо сред небесата сини,

където лъвовете с царствена осанка
край разкалените скали лежат на сянка.

Величествен и див, и с исполинско тяло,
създадено за труд и в грижи огрубяло,

разчорлен и брадат, в очите му – две бездни –
безкраят е разкрил пространствата си звездни.

Понесъл е на гръб осемедесет години,
но бодро крачи пак и с примера крепи ни.

Като скала ръбат и прост като направа,
наметнал е плещи с одежда козинява.

Низвергнатото той ще стъпче и ще сложи
внимателно на длан ваянията божи,

като че ли Исус дарил го с плът железна –
да смаже всеки бяс на адовата бездна.


*

Човек от времето на доблестните войни,
делата му за стих епичен са достойни.

Гневлив апостол, как е дръзнал да поеме
към тоя хилав свят, това болнаво време,

в което дребните не знаят, не разбират,
че днес за исполин е тесен манастирът.

Не ще удави той в това досадно блато
с наредби, с правила сърцето си богато.

l

За него са земи под небеса от жупел,
сред пустош от скали той всичко би изкупил,

пустини, върхове и огнени съблазни,
с които дяволът лукаво ще го дразни,

и мамещата плът на блудници изкусни,
гърди поднесли към кървящите му устни,

и той, с очи изпил жадуваното тяло, –
две чисти езера с небето запламтяло.


*

На вечна самота обречен от съдбата,
все сам, навеки сам, един сред необята,

от мрамор сякаш е, той – враг на антихриста,
и вечно с дух корав, с душа кристално-чиста.

Край стенещи моря, през гниещи тресавища,
сред дебри крачи, сам – и с воля потресаваща...

Във всеки негов жест личи и днес пророка,
поел без страх към Рим – най-вярната посока.

Едничък дървен кръст – закрилникът това е,
но той руини, мор и близък крах вещае.

В целта си впил очи, и теб на път зове те –
свят враварин, готов да срине боговете.


ПРОСТОДУШНИЯТ МОНАХ

С протрито расо и възлюбил всички близки,
и той бе чист като Свети Франциск Асизки.

Усърден и смирен, блажен, с живота в мир,
отглеждаше цветя той в своя манастир.

Обичаше си той от дън душа цветята
и с пламъчета те му сгряваха душата.

И как ухаеха: трудът му спорен вън
и вътре – през нощта – спокойният му сън,

и този бистър свод, и нощи, осияни
от златните звезди, провесили лиани.

Той плака неведнъж през детството, дочул
как лилиите с яд е тъпчел Велзевул

и как в безкрая чист с око недоловими
кръжали са безброй безплътни херувими;

как с вейки палмови и с псалми на уста
девици призори са славели Христа

по пътя, който в розовия рай отвежда,
постлан със златото на тяхната надежда.


*

През месец май, в зори, когато всеки ден
светът се ражда свеж и бодър, подмладен,

с мъглица трепкаща над равнините голи
и с въздух златен от крила и ореоли,

той беше тъй щастлив, че може своя дар
да поднесе с любов пред чистия олтар

на Богородица, сърцето му пленила 
и за цветята му най-сигурна закрила.

Той искаше едно: да бъде в неин плен
и да й поднесе душата си смирен –

сребриста роза, цвят с листа от сняг по-чисти
в зорите на деня успяла да разлисти.

И тъй, когато тя веднъж без капка жал
към рая полетя сред здрача затрептял,

той нищо лишно тук от дните си корави
по храсталаците бодливи не остави

и сетният му дъх бе дивен аромат,
отдавна в райските селения познат.


ДИВИЯТ МОНАХ

Все още срещат се монаси – и до днес! –
като изникнали от някой страшен лес.

Живеят в самота, в килия най-убога,
мъже от груб гранит, забравени от Бога.

Вилнее ужасът на дивите гори
в душите, пълни с мрак, и мозъка гори.

Развява вятърът брадите – драки черни,
очите им лъщят – вода в дълбоки щерни;

надиплили раса, гигантските тела
стърчат като скали, забулени в мъгла;

позор за тоя свят напреднал, странно племе,
отчаяни души от друго, диво време;

духът, настръхнал цял като четинест храст
би трепнал само пред тартара с алчна паст;

те вярват в Господа и всеки му се моли,
понеже е създал за мъки и неволи

света и не един Христос изпит и ням –
каквито гърчат се във всеки немски храм –

разперил е ръце: главата – в кръв обляна,
нозете – скопчени, между ребрата – рана;

и толкова светци, подвили колене,
подложени на бич, на огън и клане;

девици, хвърлени на градските арени,
кръвта им лъвове да лочат разярени;

и грешниците, с дни от сухия комат
не хапнали троха, за да умрат от глад...

Ще свършат всички тъй в килията убога –
мъже от груб гранит, забравени от Бога.


НОЕМВРИ

Листа с цвета на скръб и гнила плът
валят над мойте равнини, валят,
с цвета на мойте сълзи и на мойта скръб валят – засипват
сърцето в пустата ми гръд.

Увило с облачни парцали
окото си изтекло,
на битка с бурята мучаща слънцето се е обрекло,
на битка – слънцето с око изтекло.

Отдавна е ноември в моята душа!

Над мътни локви няколко върби с оголени стебла
и корморани от мастило и мъгла,
и после крясъците им, унилите им крясъци витаят
и – монотонни – пак попива ги безкраят.

Отдавна е ноември в моята душа!

О, листите, които падат
и падат;
и този дъжд в безкрая, този дъжд,
и този вик един и същ
вдън моята душа!


СТЕННИТЕ ЧАСОВНИЦИ

Среднощ. И в къщите, където спи безмълвен здрачът,
бастуни, патерици, стъпващи едва,
по стълбата на времето се качват, слизат и се качват:
часовниците стенни са това.

Емайл с цветя, с мотивчета наивни – как личи
отминалото време, – цифри изтънели;
луни в среднощни коридори, зейнали като тунели:
часовниците с техните очи.

Оловни ноти, мъртви звуци, някой пили, друг кове,
дюкянче дъсчено с измами там и скудни
брътвежи на прахосани секунди:
часовниците с разни гласове.

Кании дъбови, гранични камъни на мрака,
възправени ковчези до стената, цели в прах,
в които времето – гол скелет – с броеницата си трака:
часовнниците – с ужаса от тях!

Часовници!
Безсънни, до зори будуващи по цели
недели 
като слугини престарели,
на пръсти ли пристъпващи, с потропващо сабо ли –
часовниците, в моя страх
стрелките си заболи...


ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Под зимното небе, забулено в мъгли,
напукват се от студ полетата обрани;
тук-там по хълма сняг успял да навали
и зъзне въздухът от крясъка на врани.

И дращят храстите наред – като че ли
са грозни харпии, от злоба обладани,
и шума дрипава в нозете шумоли,
и май ковашки чук звънти в тъмите ранни.

О, зимният безкрай! Отново в плен ни хвана –  
душата стяга той в прегръдката си здрава;
и звън довява пак студеният ветрец:

в съседното градче пресипнала камбана
звъни натрапливо и всички известява,
че тая вечер там заравят пак мъртвец.


ЧОВЕЧЕСТВО

Догарящият ден, разпнат на хоризонта, догарящият ден
кърви, пои със свойта скръб блатата; със свойте рани
червените огледала – блатата – пълни денят обезкръвен,
да удвои страданията на света и този догарящ ден.
Догарящ ден, разпнат на хоризонта, догарящ ден!

И вие, о, Исусовци, пастири светли, в тъмите ранни
дошли да търсите стада за водопоя си, от Бога благословен,
смъртта възнася се с това последно сбогом на гаснещия ден,
Исусовци, кървят руната на овцете, без жал одрани,
и ето я, стърчащата Голгота под свода свечерен.

Догарящият ден, разпнат на Черната Голгота, на кръста овъглен,
е само скръб, е само сълзи и само рани.
Уви, не може никой повече надежди в света да храни
и ето го, оплискан в кръв, на оня водопой от Бога благословен
догарящият ден, денят на Черната Голгота, на кръста овъглен.


ПОД СВОДОВЕТЕ

Нахълта здрачът в равнината, от студа скована,
и с ледени стени простора огради,
и като в черна гробница засвяткаха железните звезди,
и завъртяха жертвените пламъци тавана.

И чувстваш как попадаш в свят от бронз студен,
и нейде там, далече, някой в мрака иде ли,
или са зъбери сурови – войнствените идоли
на див народ, в зората на житейския си ден.

Тук тишината като ужас див витае
и леденият въздух в къщи и звънарни вгризал е зъби;
ни вик, ни шум в далечината. Но камбана в миг заби –
часовникът на кулата това е.

Огромни, тежки чукове кънтят в нощта
и мрачен бронзов ек в студа прозвънна;
и ударите сипят се – дванайсет удара в нощта бездънна, –
и вбиват в мозъка ни вечността.


МОЛИТВЕНО

Издига в зимното небе нощта кристалната си чаша.

И своето сърце аз вдигам, сърцето си, наляно с мрак,
сърцето, моето сърце, о, Господи, към твойта бездна,
и знам, че всичко, всичко там е безмълвна пустота все пак 
и няма вече за какво  дори в Геената да слезна;
и знам, че си една измама, но падам пак на колене
и пак на теб се моля; знам, че не разтваряш ти обятия
и взор отвърнал си от всеки, надигнал глас да прокълне,
и самовлюбен като мен е с участта на прокълнатия.
Смили се, Господи, над мене, и всяка слабост ми прости,
пред теб поне да се изплача, че Съдникът в света си ти!…

Издига в зимното небе нощта кристалната си чаша.


ЕСЕНЕН ДЕН

Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
Елите пак се гънат под северняка бесен;
и листи – златни люспи, и листи – пръски кръв
по валози мъхнати, в блатата... И – какъв
кошмар! – гората рони не сълзи – мойта кръв.

Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
Плющи в нощта пороят, от вятъра понесен,
и бие, гъне, кърши, очите им избол,
лещаците край пътя изрит, във всеки дол...
Ръце – ръцете мои – е вдигнал храстът гол.

Да, твойта скръб е моя, о, подранила есен!
И нещо долу скърца из коловоза тесен,
скрипти в чакъла мокър с ръждясал колесник
и жали се тъй както гората в тоя миг...
И вик, в далечината заглъхнал – моят вик.


ФАТАЛНО ЦВЕТЕ

Безумието днес расте – фатално цвете –
на почвата на разум, чувства, ум;
и всуе нови чудеса, там нейде, вдигат шум,
все тъй ще тънат в родното ни блато умовете.

Аз искам да вървя към лудостта и към слънцата,
към лунно-белите слънца, тъй странни в обедния зной,
и ехото им, ръфано от глъч и вой, 
протяжен вой на псета розови сред маранята.

Цъфтящи острови сред снежни езера; бял облак,
където птиците гнездят сред пух от ветрове;
вечерни пещери и златна жаба, с часове
нетрепваща на входа и пейзаж тук-там с прояден облик.

И клюнове на чапли, срещу нищото разчекнати ужасно,
мушица в сълнчев лъч и после мрак:
блажено неведение и глъхнещо тик-так
за кротко гаснещите луди – чувам го прекрасно.


ГЛАВАТА

На ешафода сам ще възнесеш глава;
ще блесне ножът от стомана скрежно-бяла,
ще грее слънчев ден – и пир ще е това,
о, пир и блясък на кръвта и на метала!

И пурпурни слънца и вечери от сяра,
слънца и вечери с кръвясали лъчи
ще видят твойта кръв – залог, че след пожара
са мъртви лобът и огромните очи.

В тълпата смокът жълт на злото ще пълзи;
ще стихне тя – море край твойта горда мъка
и майка пламенна и хладна, и в сълзи
обляла се – ще те люлее с вой в сандъка.

И извратен – като порочно черно цвете,
в което бляскави отрови с бяс кипят,
надменен, властен и болезнен в умовете
ще пари споменът – ханджар в кървяща плът.

На ешафода сам ще възнесеш глава;
ще блесне ножът от стомана скрежно-бяла,
ще грее слънчев ден – и пир ще е това,
о, пир и блясък на кръвта и на метала!


БУНТЪТ

Метежен град – с камбани ден и нощ! –
и гилотина с гол сияен нож,
натам сърцето в порив луд се носи.

И дните с барабанен глух кънтеж
в главите на настръхналата гмеж
събуждат спомени за гняв и бури.

Часовникът на градския площад
изцъкля в мрака своя циферблат
и в свода с кървави звезди се взира.

Тревожни стъпки, погребален звън
се носят в суматохата навън
и лумва пак пожар – сплъстени чорли.

Ония, дето винаги таят
надежда в безнадеждната си гръд,
от своето мълчание изскачат.

Кажете ми какво кънти, звъни
по пътя им към бъдещите дни
сред тая тишина така ужасна?

От облаците нито шум, ни звук,
но яростно ги бият с груб юмрук
и гръм, и мълнии от тях изтръгват.

Часът, когато в сетния бедняк,
в обезумелия от глад голтак
се буди гордостта недоубита.

Часът на късния зловещ набат,
когато портата ломят с приклад;
убит? убиец? – всичко е едно...

Часът на бунта!


ГРАДОВЕТЕ

Воня на кожи, на смола, асфалт и смазка!
Градът – премазващ спомен от тежък сън, – успял
от жълтата мъгла да се изхлузи, бляска
сред парите среднощни и уличната кал,
безчувствен... Улици се вият – черни смоци –
край докове, хангари, мосттве и стени,
където – схватка на добро и зло – с подскоци
нахвърлят се на мрака игриви светлини
от тежки факли и треперещи фенери.
И ден и нощ талази разпенени кипят:
един се връща тук, не смогнал да намери,
и друг, решен да търси, поема пак на път
към нови брегове; а преси многотонни,
стоварващи се с трясък и великанска мощ,
огромните юзини тресат и ден и нощ;
зъбчати колела, захапят ли – горко ни! –
каиши, ремъци, зловещо заплющели,
като че ли палачът бичува жива плът...

Далече, там, димят раззинати тунели,
олуците канала с размекнат мрак поят;
нараства остър шум и тътне като в бездни:
под влакове безкрайни мостовете кънтят,
безкрайни влакове със стонове железни,
тук лакоми тунели за миг ги изядат,
но там избливат ги – пред чакащите гари;
пристигнали, веднага изчезват и от тук.

Камари абанос и купища товари –
чували с жито, бъчви, и бали с чист памук,
и цели планини от скъпоценни кожи, 
изсъхнали влечуги, и бивни, и рога,
които всеки тук в антрето си ще сложи...
О, тази гордост на пустините, о, слава,
продавана на дребно, сквернена досега;
картали, риби, мечки и тигри – о, позор! –
и лъвове – царе с осанка златоглава,
и вопли от Сахара, и вой от Лабрадор,
о, войнствени царе на скитащата сила,
уви – сега сте тука, на калния паваж,
в камиони скърцащи, под дрипави чергила,
сред денкове, вързопи; о, тоя жребий ваш
сред северния мрак, сред мрачините редки
със слънце престаряло, тресящо гнила плът.
Да, Лондон е това с мъгливите си гледки,
мечтите си за злато удавял всеки път
в съня и в треската от огнени кошмари;
о, тоя грохнал Лондон и бавната река,
които – сън в съня – растат, и тия стари
бърлоги, тия мрачани кантори все така
сред лабиринти от строения кошмарни
във въздуха от никел и цинк си търсят път:
с комини, куполи, и кули, и звънарни –
кошмар от мрак и камък – небето да взривят!

О, жажда за блага, за дивиденти, борса!
Пред златото ти свел си смирен молитвен взор,
мой дух, – пред златото! – и пак пред твоя взор са
милионите, поели към златния Тавор
в безкрая на съня, в безкрайна надпревара,
безкрайна върволица като един човек.
Досада, викове и глъч – денят догаря,
нощта приижда – врява, досада, глъчка, ек
от нови битки и от нова тежка оран
в бюрата с газ светилен – какъв голям прогрес –
със скърцащи пера и порив неуморен –
о, вчерашната битка срещу двубоя днес! –
пари срещу пари и банка срещу банка...

Мой дух, смири се вече, борба жестока тук
се води; стига, край! смири се, дръж се в сянка;
за посевите златни орат с железен плуг
и сеят трескаво. О, ти мой дух по-бесен
от бесните, не буйствай, за вятър жаден, спри
и се смири, без път в пространството понесен,
предай се и с усмивка презрителна умри!
О, град на кървава алхимия! Как дебне
в нов тигел да разплави духа ти възмъжал
и тази буря от усилия враждебни
да овъгли сърцето и мозъка без жал.

 
ЧИСЛАТА

Аз бродя омагьосан в гората от Числа,
с разбито чело, сам, срещу стената,
издигната пред мен от  тях – Числата.

Дървета, в пръст корава вбили корени
и с клони от светкавици разпорени,
зловещи копия, над тях скали,
раздрали въздуха със зли назъбени ъгли,
грамади
от тишина и страх.

А там, над тях –
милиони пръснати елмази, мириади
звезди-очи, с които сводът в нас е взрян
и вечните саван подир саван
около златната Изида, чийто блян са небесата.

Аз бродя омагьосан в гората от Числа.

Очи са впили в мен проблемите им, нито с нова,
ни с прежна същност, същите – преди и след – основа
на вечността.
В безкрая си заключили са тоя свят;
познали главното, дълбаят в същината, 
летят и прекосяват времената.

Аз бродя омагьосан в гората от Числа.

Отворя ли очи  – що чудеса край мене!
Затворя ли очи – що шеметни промени!
Въртят се в кръг и друга гарижа нямат,
и – кръг сред кръг – задръстват мойта памет, 
загубен съм, сърцето – свито, 
челото не от мисли е разбито,
в очите – гняв, с юмрук корав
и рискът стар от нов кошмар.
Аз бродя омагьосан в гората от Числа.

От кой закон ли прашни страници сте вие?
Останки от какъв всемир ли геометрията крие?
Кой Хавър, пратил кораби – в съдбовен миг ли? –
за да не се завърнат никога от океана?
Отвлечен взор, око с клепач без мигли,
нож в камъка и гвоздей, вбит в стомана?

Аз бродя омагьосан в гората от Числа.

Изхвърлен на брега на книжните съкровища,
мълчи умът ми – плах, обезкръвен,
сред ямата, по-светла и от ден;
пияни думи, истина злословеща,
пред мен кълбо от змии натежали;
юрмук съм свил, но до кога ли
в беззвездните ми нощи – участ зла! –
под тежестта на вечните числа,
с умората, безкрайната умора
от тяхната незиблема опора.

Аз бродя омагьосан в гората от Числа.

О, богове, кажете, докога ли там, над тях,
ще греят в тази звездна прах
милиони пръснати елмази, мириади
звезди-очи, с които сводът в нас е взрян
и същите саван подир саван
около златната Изида, чийто блян са небесата?


СТРАХЪТ

Сред ледената равнина на мойта гибелна тревога
пристига с тежък рог Ноември – пастир на всички студове,
свиреп като самото Зло надува неуморно рога,
отново в мрачната кошара стадата на смъртта зове.

Какъв обор е всичко тук, страна печална и убога,
от угризения до гроба човек не ще се отърве;
където пееше поток сред злак, благословен от Бога,
сега стърчат ракити голи, мълчат изрити брегове.

И както мойте грехове в душата, смазана от грижи,
с дамги червени на гърба овни като жарава рижи
и черни дрипави овчици се трупат в  този свят студен.

А старият пастир тръби, зове, събира ветровете.
Нима светкавица и мен ме шиба и защо – кажете –
защо животът тая вечер изпита ужас див от мен?


ЗВЪНАРЯТ

Като стадо волове с избодени мъртви очи,
пощръкляло, там вдън мрачините вечерни
ураганът мучи.

Изведнъж, над църковните зидове – черни,
изранени от мълнии, в тъмата безлунна
звънарната лумна.

И звънарят, старик беловлас,
разтворил от ужас уста, но без глас,
се втурна натам;
и отекна камбаната, люшна се заедно с кулата,
и главата му – луда камбана – кънти от нахлулата
яростна кръв.

Кулата!
Там, на върха, кръстът маха с ръце от уплаха,
кръгозорът изпаднал е в халюцинации,
вее огнени гриви пожарът – табун подивял
и в зловещи зари е бедняшкият сънен квартал,
запищелите улици – потрес и страх! – 
и тълпите с лица изкривени, тълпите безумни по тях.
И бълвочът от кърви, бълвочът,
който жадно прозорците лочат.

И звънарят в полята безкрайни разпраща
с погребалния звън своя ужас и мъка крещяща.

Кулата!
Вече затулва дори далнините, от бяг разкривени,
и разплисква тя свойте талази червени
над реки и блата;
и стрехите – крила разкалени, 
цели в искри, надигат се и в изсътпление
литват с писък натам, към дълбоките нощни гори.
И където да минат, колиби – бедняшки селения –
от тъмите изскачат и пламват, и всичко гори,
и сред пламъци всичко се срива, и кръстът дори
е отсякъл ръце – мъченик върху клада – 
и сред хаоса, жертва поредна, пропада.

А звънарят звъни, лудо бие тревога,
сякаш пламъкът вече пълзи към чертога на Бога.

Кулата!
Лумнал, завихря се огънят в алчна фуния
и утробата каменна стръвно гризе и гори я
и нагоре пълзи, дето в бунт разлюляна
с дива ярост се мята самата камбана!
Кукумявки и врани
с жални писъци, с вопли продрани
о прозорците удрят глави и в гредите се бият.
И крилата им пламват сред дим нетърпим
и безумни от ужас, без шанс за спасение
пред тълпата, обзета от мъртво вълнение,
падат мъртви в стихията.

Ето, вижда звънарят: пожарът с ръцете си златни се кани
да му грабне след миг разлюляните диво камбани.

Кулата!
Луднал нагоре, разрастващ се храст
с гъста шума от пламъци, с клони свистящи;
а пожарът се гърчи и с кървави нокти наоколо дращи,
и раззинал озъбена паст,
хруска черни дъски и греди, и скрипци – и скрипти,
само миг и ще рухне и целият – изгорелият
вече! – скелет,
в който още в безумна тревога самата
полудяла камбана се мята.

Да, звънарят разбрал е, че краят е близо и с немощно тяло
се напряга – за себе си вече звъни на умряло!
Кулата!
Срутващ се грохот –
и пушек, мазилка и пепел,
сякаш някой със злоба на две я разцепил.
После миг и тревожният звон
секва –  жалостен стон,
заглушен в яростта си безсилна.
А старинната кула се килна,
почерняла, разтресе се още веднъж или дваж
и се срина – етаж след етаж –
и камбаната с громол и трясък
се понесе надолу и в черния пясък
се заби подир миг.

И не трепна дори добрият старик.

Тая тежка камбана – на стария предан човек
му изрови и гроб и му стана ковчег.


ГОРЯЩИ КОПИ

Полето лумна изведнъж в нощта.
И звън – кошмарен сън! – звъни, звъни
и блъска се в четирите стени
на кръгозора.

– Копа сено гори!

И по изровените пътища търчат тълпи,
народ по пътищата селски се тълпи,
из дворищата жално вият псета.

– Копа сено гори!

И пламъкът се къса на парцали,
свисти, пригасне и се пак разпали.
И пламъкът се пръсва – чорли рижи,
които остър вятър стриже, стриже;
но стихва в миг, прилазва по земята,
изчаква хитро – скок! – и на възбог –
огромен – литва златен водоскок
и сводът петльова опашка мята.

И точно в тоя миг в далечината лумва нов купен.

Гигантски пламъци – о, гледка най-зловеща! –
кълбо от съскащи червени змии... Вятър огнелик
препуска из нивята, хората пресреща
из ферми, дворища, където всеки миг
се стрелкат по стъклата блик след блик.

– Копа сено гори!

Полята? Свиват се от страх полята.
И тръпнат в блясъци обрулени листа
над угари и над блата.
Жребец се вдигне на крака и цвили, и се мята.
А птиците – подплашени ята –
в жаравата една след друга падат... И издън земята
долитат глухи стонове – това е тя, Смъртта!
Смъртта, разчорлена и стара,
размахала ръце, изскача от пожара.

И след страха – внезапна тишина... Но пак –
пак ужас в тоя кървав мрак! –
избухва нов кошмар – 
пожар!

– Копа сено гори!

На кръстопътя – гмеж: обезумели хора
гърдите си дерат и цепят с плач простора,
деца пищят и старци молят се на Бога,
убити от слетялата ги участ...  А в страни
от съкрушените мъже, жени –
от ужас онемели, неколцина луди 
с изцъклени очи...

– Копа сено гори!

Земята цялата е днес жарава.
Небето – без звезди и се снишава.
Настръхнал, огънят се впуска в бяг,
поспре да си поеме дъх и пак
се втурва по брега – на оня бряг
прехвърля се и сякаш друго няма,
освен кошмарен сън – сънят,
изпълнен с ужас, лудост, бяс, измама
и жар, и кръв – и тази огнена стихия
в такъв безумен порив скитницата Смърт
разхожда по небето, че самата
усеща – стресната – как този път
и цялото небе от ужас див се мята.  


ТЪЛПАТА

В тези градове от мрак и абанос, 
лумнали от пагубни огньове,
в тези градове, където яростно беснеят и се носят
с песни, с крясъци, с проклятия греховни
грохотни като прибой тълпите;
в тези градове, от ужас див опити,
от среднощна паника и кървави метежи,
чувствам как подскача в мен, ликува и със сили свежи
в миг се пръсва моето стохилядно сърце.
Треската с треперещи ръце,
треската, разплискана от лудост и омраза – о, как мразим! –
ме подема и понася като камък, 
и по пътищата ме подмята.
Разумът помръква и отпада, моят разум,
и сърцето в порив луд се хвърля – 
слава ли, престъпност ли зове го,
но внезапно аз от себе си побягвам и откликвам – като него! –
на зова, о, зов, не си ли рев на зверски сили.

Ярост ли, любов ли, диво ли безумие,
всичко – стрелнала се мълния – пронизва разума, но пак
вичко ясно е, преди да си усетил как
гво?деят на точна цел духа ти приковал е.

Кипнали тълпи размахват факли за разплата дръзка,
грохот на прибой в затворените порти блъска,
зидове, табели и къщя, палати, гари – с ярост дива
всико в тая луда нощ пред моите очи се срива,
стълбове от златна светлина избухват на площада,
хвърлят към небето черно зов за помощ и пощада.
На звънарната отсреща грее кървав ациферблат;
на кръстовището ръкомаха някакъв оратор млад,
още не разбрали за какво говори – стига жеста,
за да се отприщи кипналата ярост на гмежта злочеста –
венценосното чело на императора да оскверни,
идола в олтара да свали от неговите висини.

Тази нощ мравуняк е, разръчкан от ужасен вой;
въздухът изгаря наелектризиран и сърцата
падат непрестанно в плен и свива се душата
и в безкрайната си скръб крещи и няма миг покой;
само миг е нужен, и по-малко даже, 
за да видим как ще цъфне пъпката или животът ще я смаже.
Да, народът с този е, в чиито
две ръце съдбата дала е оръжието скрито –
за да може гърмове и мълннии да хваща
и – сред хилядите – новата звезда искряща и зовяща
да открие – новата човешка ера
с магнетизъм да дари живота, вял до вчера.

Ах, кажи, усещаш ли, сърце, какъв дълбок, чудесен
е мигът,
в мойта гръд
и в сърцето на света отекнал с песен.

Пет пари не даваш ти за мъдростите овехтели
и за залеза на догмите в житейското море:
ето че удари пак часът на буйна, пълнокръвна младост,
ето го часът на дивното пиянство и на радост,
и със силно вино, от което всяка горест мре.
Неугасваща надежда, непозната досега,
днес изблъсква старата, изпепелила хорските души, тъга.
Днес Природата с уверени ръце
сякаш  че извайва новото лице
на безкрайната си вечност... Бесен кръговрат – самите
кръгозори тичат... кули, мостове, трептят дъгите,
вбити вдън коравата земя.
Тая гмеж и тия гейзери от хорска лава  –
сякаш някой скрит подтистнатите градове взривява.
Днес дошло е истинското време на разрухата и чудесата,
и на жестове мълниеносни в озлатения простор,
там, далече там, на святия Тавор.

И – вълна, с вълните плискащи навеки слята,
и – крило, стопило се в далечината,
тъй , сърце, и ти
се гмурни в тълпите, разлюлели градовете,
с тяхната победна ярост, с ужаса от боевете,
виж ги само как се пак гневят и как гневът
пали всяко недоволство, всяка лудост, всеки ужас див;
изплети въже от всички фибри запламтели;
мускули напрегнати и нерви затрептели;
събери като магнит
всички токове безцелно разпилени
сам стани ти част от резките промени
на неща и хора – та самият ти
да усетиш тъмния чудовищен закон, 
който ги за кой
ли пореден път владее и гнети,
как светкавично се вписва и в живота твой.

С общата съдба живота си свържи, съдбата,
прогласена от тълпата в тая нощ на светъл смут,
без да го е подозирала и тя самата.
Всичко, дето ще се случи утре – право или дълг –
тя го знае инстинктивно от живота дълъг.
Целият всемир стреми се вече хиляди години –
плод на хиляди неподозирани причини –
да подтикне всеки неин скок към висините сини
на трагичните, обляни в кърви бъднини...

О, ти бъдеще! Как ясно чува се оттука:
небесата цепят се, земята всеки миг ще се пропука.
И над градовете – абанос и злато – е надвиснал страшно сводът
и из тях пожари – лъвове с пламтящи гриви – бродят.
Миг, върховен миг – треперят вековете; тоя
възел, от победите развързан в боя.
Звезден час – светът променя своя облик; час, когато
вече странно ти изглежда всичко праведно и свято
и човек възлиза към върха на нова вяра
и тълпата, обуздала своя гняв свещен,
смята и пресмята всичките злини до тоя ден
и крепи връз свойта мощ на новите права товара.

В тия градове, от ужас вцепенени –
с огнените празници и страшни нощни сцени, –
за да избуиш по-дивна и от цвят дори,
в себе си, душа, се затвори.


ЛОНДОН

Това е Лондон, о, душа, под окънтяна
от бронза и чугуна железна синева,
тук вдигат се платна – към риска в океана,
на път без пътеводна звезда; о, да – това

са гари в сажди, в дим, и синкав газ блещука
със сълзи, оросили металните стени,
пъхтят чудовища, прозяват се от скука
и втурват се, щом само Биг-бендът прозвъни.

Фенери по брега – или самите Парки
са хвърлили вретена в реката придошла;
влекат удавници вълните в искри ярки:
венци изгнили, кални подпухнали тела.

И тия пийнали жени – как всяка мами! –
и тия златни букви, наляти с алкохол,
и изведнъж Смъртта – сред дим, тълпи, реклами;
това, душа, е Лондон, и теб сега пробол.


ДРУГАТА РАВНИНА

Виж слънцето над златните цветя
как свежда чело в тая утрин росна,
от стрък на стрък, щом само ги докосна –
разкриха устни златните цветя.

Дочуваш как – начупено стъкло –
потокът скача от стъпало на стъпало;
сребристото жужене, затрептяло, 
се пръсва мигом в синьото стъкло.

Листата пеят. Птиците опити
развяват панделки и часовете – колелца –
въртят се около мъхнатите сърца
на слънчогледовите пити.


ГРАДИНИТЕ

Пейзажът променен е – сред гората млада
от брястове възхождат стъпала,
от живи плетове забулени в мъгла:
зелено-златната градинска анфилада.

И всяка стъпка е нагоре – пак
по стълбата на вечната надежда;
в следобеда от зной главата се привежда,
но отдих носи само падащият мрак.

Потоци, грехове безброй отмили,
текат сред свежата трева;
агнец божествен спи до кръста си, с глава
в зюмбюлите тъй бледи и унили.

Тревата тук е синя и лазурен –  
плетът; фенери-пеперуди, плодове...
Пауни се разхождат, лъв снове
затворен в клетка сред чимшир и бурен.

Цветя като дъха горещ
и страстен на души неопетнени
протягат се към клоните зелени,
към буйния цъфтеж.

Ветрец унесено мълви
без думи своята молитва
и ореол от слънце литва
над изумрудните треви.

Самият мрак е порив чист,
че мами го със светлина безкраят;
и тихите лъчи сияят
по устните на люляка златист.


                                 *   *   *

           В градината на нашата любов е още лято:
                      паун, като излят от злато,
                      пристъпва гордо по зелен килим; 
шпалирът от черници ни се кланя, докато вървим;
                      целувките на белоснежни лилии
с искри слепящи нашите блата са оскрежили;
Мушица слюдеста с крачка в разкрехнало се цвете дращи,
От храстите край нас се рони ясписът на блясъци искрящи;
           и като пенести мехурчета стотици
пчели жужат по сребърните гроздове на гъстите лозници.

           Прелива въздухът от блясъци като море 
           и в пладнето – сияещо трептящо моаре –
ще кажеш светлината са разпада на пламтящи рози;
а пътищата вън с безкрайните си коловози
                      лениво са протегнали ръце
           към слънцето, заруменило в жегата лице.

О, не – не лятото градината зарадвало е с тази
                      наметка, цялата извезана с елмази,
а радостта ни, за която тясно е и в нашите души дори,
           с букетите от пламъци света край нас дари.


                      *   *   *

      Прозирен здрач и дъгоцветни небеса.
      Излита птица и от трепналите клони
                      се рони
студена зърнеста роса.

Каква сияйна, крехка заран.
           Разлива ярки багрила
светът през призмата на въздух светозарен.
Потока слушаш – чуваш плясък на крила.

Ах, твоят дивен взор в зори, в часа, когато
по огледалото на стихналото блато
сребро разлива пак изгряващият ден.
Челото ти в лъчи и пулсът – учестен.

Животът, дивният живот, с неземна сила,
с неземно щастие изпълва твойта гръд
           до днес унила
и за да отлетят досадата, страхът
      ръцете ми в ръце ти вземаш, мила,
      и тръпнеща притискаш двете ми ръце
                        до своето сърце.


*   *   *

И днес със свойта радост те срещам – странен дар –
че цял ден волен вятър и слънчевата жар
нежиха тялото ми в злато и коприна;
сърцата милвах с длан сред цветната градина,
с росата си тревата нозете ми изми,
и погледът ми грее, че сълзите сами
извират радостно пред тая изкласила
и празнична земя, с изконната й сила.

В обятия от чиста трептяща светлина,
просторът пак ме грабна опиянен, с една
неутолима страст безмълвно ме увлече – 
без сам да знам къде – натам, все по-далече.

И връщам се сега със свежест от полята
и теб да упоя с дъха на красотата,
на риган мойте пръстите дъхтят и в мойта плът
лазур, ветрец уханен и светлина трептят.


                                 *   *   *

Чудесен ден – и спорен; прозорецът разтворен,
           зелена свежест в здрача на листата,
                      и тия страници златисти,
           щом влезе слънцето да ги разлисти:
                                 нещата
търпят безшумното насилие на тишината;
           и нашият, унесен в мисли дом.

И срещат те цветята в тоя миг с поклони,
           и греят плодове по вейки и по клони,
           а косове, скорци и сипки щом
                      запеят – пеят с часове,
                      за да избухнат мойте стихове
           сияйни, свежи, с мечти, с копнежи
                      тъй както тези трели,
           цветчета розови и клонки запъстрели
                                 от сочен плод.

           И аз те виждам в нашата градина:
           на слънце бе, но в сенките премина
           и не възви към мене поглед лъчезарен,
да не смутиш труда ми тих и тая заран
           и ревностното ми сърце да тупка, да кове
                      пак чисти, нежни стихове.


                                 *   *   *

От мъртвите целувки на умиращите дни –
             от тях са тия белези по твойте скули,
че много рози времето със своя леден лъх обрули,
                преди и твоите страни да ослани.

             Къде са устните и кой очите угаси,
             не виждам и главата ти красива –
                сияйно слънце – с блясък да облива
градината на твойте черни бухнали коси.

И скъпите ръце със светозарни пръсти
      до моето чело не се докосват пак
                тъй както някога в редеещия мрак,
дордето слънцето с лъчи вън милва мъховете гъсти.

                Плътта ти, дивната ти млада плът,
                терзала моя дух – и с не една загадка! –
                      не е тъй свежа, розова и гладка
и твоите ръце като сияйни клонки вече не трептят.

                Залязва всичко, вехне всичко тук, уви;
гласът – и той се промени и думите са все по-бледи,
                и помен няма от младежките победи,
и тялото ти – клюмнал мак – накрая се преви.

                И все пак, моето сърце и днес пламти,
не ще да знае, че посърваш все по-често ти,
                защото знам, че нищо на земята
                не може нашия възторг да задуши,
                      и са прозрели нашите души:
     голямата любов не гасне с красотата.


                                 *   *   *

           Измъкнах се от гъсталака на съня
           и жал ми беше тук да те забравя,
под клоните, сред сенките на сънната дъбрава,
а аз самият вън на слънце да се настаня.

Градината с пламтящи макове и ружи бе осята
           и аз вървях, отвътре зазвънтял
           от стихове, изляни от сребро и от кристал
           в трептящия покой на светлината.

           И изведнъж към теб се втурнах аз
           с такъв голям възторг, почти в екстаз,
че стори ми се, моята душа щастлива иска
и теб да те зарадва с тая красота тъй близка, 
           да те събуди и изтръгне с весел звън
           от здрачния шубрак на твоя сън.

           И ето у дома съм пак, отново тъна
           сред здрач и тишина блажено-сънна
и моите целувки – искрени, разискрени – звънят –
камбанен ек – сред топлите поля на твойта плът.


                                 *   *   *

Когато моите очи затвориш ти,
с целувка докосни ги – те ще ти разкрият
какво в последния си взор е скрил самият
мъртвец – какъв копнеж таи, какви мечти.

Под трепета мъждив на свещите, сред дим
склони прекрасен лик над мен, в сълзи обляна –
ще го запомня аз и в гроба, под савана,
ще грее споменът за образа любим.

Преди ковчега ми пред теб да заковат,
от скръб убита, спри до бялото възглаве
и в миг – върховен миг и дивен сън наяве! – 
със устни челото ми сгрей, за сетен път.

И този пламък жив така ще обгори
сърцето ми, че то след сетната ни среща
ще тръпне и в пръстта и твойта страст гореща
ще я усетят там и мъртвите дори.







към съдържанието