Кирил
Кадийски 
преводи  »  Франческо Петрарка

Франческо ПЕТРАРКА
СОНЕТИ
ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА
НА МАДОНА ЛАУРА


в превод на Кирил Кадийски
(Публикува се за първи път.)


СОНЕТИ 
ЗА ЖИВОТА НА МАДОНА ЛАУРА


[1]

О, вий дочули в тия песни тук
въздишките, които мойта младост
е ронила и в радост и в нерадост
навремето – когато бил съм друг,

за тая жал, на разума напук,
горчилки сладки и горчива сладост,
аз чакам отклик жив, а не злорадост – 
че кой не си е в любовта неук.

Днес вече знам: сред болките човешки
за смях съм станал с моите болежки
и как от срам да се покажа вън;

да, плод на мойте мисли изтерзани е
срамът и ясното – уви – съзнание,
че всичко дивно сън е... Кратък сън.


[2]

Да отмъсти за не един провал –
Амур стрела извади от колчана
и нагласи лъка си, и остана
да бди в засада – слух и трепет цял.

В гърдите моят дух се бе прибрал,
и той готов за истинска отбрана,
но ето че в гръдта ми зейна рана –
Амур бе стрелял пак и бе успял.

Уви, не бе съдбата благосклонна –
и как при тоя удар бърз и тия
беди да взема броня, лък, стрели,

или поне да изпълзя по склона*,
от страшната опасност да се скрия...
Не, късно е, Амур ме повали!


[3]

В часа, когато гаснещият ден
с помръкнал лик Спасителя изпраща,
и аз, от вашите очи пленен,
сам оковах душата си скърбяща,

не вярвах, че Амур кръжи над мен;
душата ми, света боготворяща,
тъй не разбра, че нов живот захваща:
на скърби, на страдания и плен.

Амур ме свари слаб, с очи от скръб
изтекли –  и, чевръст хитрец, от тука
намери към сърцето ми пролука.

И колко подло ме удари –  в гръб! –
и стон дори не смогнах да отроня,
а вас пожали – защитена с броня.


[7]

Доволство, леност, пухени постели –
в калта направо ще ни завлекат;
затънал в грях, в безнравственост, духът
към висша цел света ще поведе ли?

Беззвездна нощ отдавна е светът –
помръкнаха духовните предели.
С Пегас към Хеликон да сте поели –
чудак най-много да те нарекат.

Кому са нужни лаврови венци?
Поезийо, от тебе полза няма –
твърди тълпата безсловесна, няма.

Малцина с мен вървят към светлината
и нищо, че не сме в света слепци –
водач бъди ни, Добродетел свята!


[8]

На хълма, огласен от нежни трели,
където Злият в клетка ни плени
и прати ни в града – за свойте дни
да жалим и да мрем, смъртта презрели,

на хълма, там, сред родните предели, 
се къпехме из модри висини
и никакви прегради и стени
не биха устрема ни горд възпрели.

Но в тази клетка, дето дълги дни е
животът ни отчаяно мъждял,
една утеха имаме и ние:

за нас плати жената с взор небесен –
плени го тя и хвърли го без жал
в затвор от нашия кафез по-тесен.


[12]

Ако дочакам, ако в младост ранна
не ме смъртта с несгоди покоси
и видя утре горест насъбрана
как пламъка в очите ви гаси,

и сива стане пъстрата премяна,
и  сребърни – златистите коси,
ликът ви – блед и спре да се коси
човек за своята сърдечна рана. –

тогава чак ще дръзна може би
за толкова години тегоби
признание горчиво да откъсна;

но ако не дочакам старини –
за мойте мъки, скърби, изпитни
дарете ме поне с въздишка късна.


[13]

Амур, в лика й дивно въплътен,
яви ли се внезапно сред жените,
от чара й зарят и те самите –
и двойно по-желан е моят плен.

И благославям място, месец, ден,
когато взор възвих към висините.
– Кажи сполай, душа, че сподоби те
с такава чест творецът възхитен.

От нея иде поривът крилат
и той от този жалък, грозен свят
към друг – по-чист и хубав – ни повежда.

От нея тайно никнат ти крила
и литваш с тях сред нови светила –
в небето на сияйната надежда.


[15
¦
На всяка крачка хвърлям взор назад
и пак се спирам – дъх да си поема,
и вдишал свежест сякаш от Едема,
аз тръгвам пак по пътя непознат.

Но мисълта, че сам съм в тоя свят
изправя ме пред същата дилема:
да спра сломен и с мисъл да поема
назад, назад, към вас – в сълзи облят.

И пак се питам: в клетото ми тяло
без нея – моята душа – дали
сърцето още дълго би туптяло?

Но тук Амур с насмешка сподели:
при влюбените друго е опора –
те не живеят като всички хора.


[16]

Превит старик, но с дух неутолим,
макар с изстинали отдавна жили,
напуска дом, деца и внуци мили
и тръгва сам – усърден пилигрим;

той грохнал е, но пак, неуморим –
о, дух, опора на плътта не си ли? –
отдава сетни дни и сетни сили
на своята мечта – да иде в Рим,

да види в храма онзи образ свят,
пред който – храни старецът надежда –
и утре, на небето, взор ще свежда.

Така и аз сред тоя пъстър свят
се взирам в другите с душа кахърна –
любимото лице сред тях да зърна.


[17]

Браздят лицето ми сълзи солени
и вятър от въздишки ледени –
и в радостни и в безутешни дни –
страните ми... О, срещи въжделени!

С очи, от вашите очи пленени,
аз виждам как светът е светлини
и как пригасват адските главни
в гърдите ми, от страст опустошени.

Кръвта ми стине... Ах, за сетен път
тя хвърли поглед, прелестна и млада,
преди звездите й да се стопят;

с ключа на любовта освободен,
духът ми литва, следва я, отпада
и дваж по-мрачен се завръща в мен.


[19]

Едни не ги е страх от светлината
и впиват даже в слънцето очи;
а друг го плашат първите лъчи
и чака нощ да падне над земята.

И трети знам – за истината свята
на клада е готов да се качи;
уви, и аз съм тъй. И ми личи –
не можеш да избягаш от съдбата.

И аз така ще свърша някой ден –
от ясния й взор изпепелен,
не, аз не мога да се крия в мрака;

Облян в сълзи, напред съм полетял,
към пламъка – това е моят дял! –
където неизбежна смърт ме чака.


[20]

Горя от срам, че в звънък стих, мадона,
аз дивната ви прелест не възпях,
ни онзи миг, когато ви видях:
звезда, единствена на небосклона.

Не вярвах в свойта дарба – смаян, плах,
че Музата към мен е благосклонна;
и зърнех ли ви – истинска икона –
се спирах вцепенен от смут и страх.

Щом Музата отвореше уста,
аз млъквах и край мене – пустота,
че пее ли човек, от скръб отнесен?

И колчем съм посягал за перо,
оставях го – за ваше уж добро –
намирах недостойна свойта песен.


[32]

Така е близо сетният ми час –
ще сложи край на мойта скръб горчива.
Отлита времето – къде отива?
Отдавна не градя надежди аз.

Да, още малко страст ще ни опива
и за любов ще шепнем в тих екстаз;
топи се като сняг плътта, а мраз
сковава жилите, душата свива.

Страстта ще стихне с жалката ни плът
и сълзи, гняв и страх ще се стопят,
и ще прозрем след страсти и нагони:

човек от сенки тук е ограден,
отбрулен лист е всеки негов ден
и шепа прах – това, което гони.


[35]

Из пустоша самотен, угнетен
вървя, където видят ми очите
и плашат ме единствено следите
на някой пътник, минал преди мен.

Тук само съм далече от тълпите
и само тук се чувствам защитен,
понеже всички знаят, че съм в плен
на любовта – тъй моят взор открит е!

И мисля си дори – дали полето,
потоците и хълмите, горите,
и те не знаят моя дял суров...

Не, няма нийде пустош, кът, където
хлапакът да не ми е по петите
и да не бъбри с мене за любов.


[36]

Ако Смъртта – най-страшният ни враг! –
от мъките любовни отърве ме,
готов съм сам това греховно бреме –
живота – да захвърля в ада чак.

Но като знам, че той – Амур – не дреме
и с лък в ръка ще ме издебне пак,
разбирам днес защо на тоя праг
стоя – разколебан – от дълго време.

Защо, о ти, стрелец на любовта,
пролял на не един до днес кръвта,
не ме уби, оставил ме на мира?

Смъртта отдавна взряла се е в мен:
покри лицето ми с мъртвешки тен,
а бави се и все не ме прибира.


[38]

Кажи ми, Орсо, ти да си видял
блата, скали, гъстаци, пустош дива,
мъглата, дето всичко тук попива,
морето и деветият му вал,

прегради, пречки – нещо, тъй да скрива
от мен – като проклетия воал –
очите дивни, нежния овал
и да шепти: – Ридай от скръб горчива!

Или притворените клепки – свян?
надменност? – красота за мен зловеща,
залог за мойта смърт от много дни,

или пък беломраморната длан,
готова милите очи при среща
от моя жаден взор да заслони.


[45]

Примамливото подло огледало,
в което взирате се час по час,
държи ви в плен, но чрез самата вас,
на прелестта ви дивен облик дало.

Заради него съм нещастен аз,
с измами, с козни ви е повлияло:
аз вън, на прага, със сърце примряло,
а вие вътре – царствена, без власт.

Не бях в сърцето ви аз пуснал корен,
така че огледалото надви –
превърна ви в кокетка с нрав престорен.

Но участта на Нарцис си спомнете –
да станеш цвят! Ужасно е, уви,
сред бурени да бъдеш дивно цвете.


[46]
¦
И златото, и бисерът в косите,
огърлиците, розите с бодли
пронизват ме... Ще спре да ме боли,
щом само спрете с тях да се гласите.

А засега остават ми сълзите...
И вашите огледала – дали
в тях суетата ще се утоли,
или сама не ще ги изнурите?

Възпряха те Амур, да подкачи
с вас разговор за мен – видял ви само
как жадно ги изпивате с очи.

Отлети в ада, не огледала – 
да изкушават мало и голямо! –
а извори на моите тегла. 


[48]

Щом с огън огънят не се гаси,
щом не пресъхва от порой реката,
щом чуждото не се за свое смята
и само живото Смъртта коси,

то любовта, душите и телата
в едно преплела – да ги възвиси,
защо от мойта страст не ме спаси,
а с нов копнеж разпалва я самата?

Тъй както Нил бучи и пенест, мътен
ще оглуши човека с грозен тътен
и взора дързък Феб ще порази –

не е ли тъй и с мойта страст?... С юзда я
подтикна уж, а всъщност – обуздая,
и пак целта се мярка – през сълзи...


[61]

¦Благословени – час, и ден, и лето
господне, място, време – о, мигът,
когато две очи да ме пленят
успяха – и примря сърцето клето;

и тоя сладък стон – за първи път! –
преди да разбере дори сърцето,
лъка звънтящ на хлапето проклето,
стрелата му, забита в мойта гръд;

благословени всичките слова
за нейната възвишена възхвала,
въздишки, сълзи, мъка накипяла;

благословен и листът – за това,
че мога чувствата си да излея
и мислите за нея, все за нея.


[69]

Амур, аз знам, че разумът студен
пред теб е слаб и немощен, че няма
коварство тук, капан или измама,
с които да не си дошъл при мен.

И все пак съм – и днес! – озадачен
(загадката е още по-голяма: 
край Елба на гърба си тая драма
изпитал съм... до болка изнурен!) –

аз бях избягал уж от твоя плен,
от ветри брулен и за небесата
неведом странник... Ала този ден

пак ме настигна свитата крилата
от вестоносци: да търпя смирен
и да не вдигам глас срещу съдбата.


[74]

Сломен съм от самата мисъл аз,
че все за вас си мисля и говоря
и чудно как при цялата умора
не е раззинал гробът алчна паст?

Възпявах и лицето аз, и взора,
на къдрите златистия атлас,
дар слово не загубих, нито глас,
каквото казал съм – ще го повторя.

И как ли още ме държат нозете,
за да ви следвам сам по тоя стар
измамен път, по който ме зовете.

И от къде листа, пера, мастило?
Грешил ли съм – сърцето е мъстило,
вината е в Амур, не в моя дар.


[77]

И както да се взира Поликлет
и с него всички майстори старинни,
не ще съзрат след хиляди години
божественото в земното наглед.

Но моят мил Симон – той дни наред
следял я е сред райските градини,
щом долу тук тъй щедро подари ни
лика й дивен в мъничък портрет.

Божествено твори се в небесата,
че тленнното, уви, гнети душата,
очите ни от плът са гъст воал;

добре, че той я е рисувал горе,
че тук, сред нас, човек със смъртен взор е
и може би не би я и видял.


[79]

Тринадесет години оттогава,
а всичко си е както и преди:
бушува огън в моите гърди
и мисли и мечти опустошава.

Човек тук нищо май не научава,
ако над него сам Амур не бди;
ни сянка, ни ветрец ще охлади
душата ми, опалена от лава.

От ден на ден смалявам се – не ден,
година сякаш чакам угнетен
единствен поглед, мъничко сполука.

Душата гасне. Близък е денят,
звездите скоро ще се подредят –
смъртта е вън и вече ще почука.


[90]

Косите й летяха – лек зефир
заплиташе се в златните къдрици
и бляскаха примамливи искрици
в очите й, помръкнали подир.

Ликът й – блед, но тя бе мой кумир
и зърнах милост в нейните зеници,
и лумнаха в мен огнени езици –
пожар, от който нямам вече мир.

Вървеше тя – не смъртно същество,
а лекостъпна и ангелогласа,
за земния живот – неземно странна;

сияен ангел, слънце, зарево
съзрях... Но други земните неща са:
ослабен лък не е зарасла рана.


[92]

Ридайте, дами! О, Амур, плачи!
О, влюбени, плачете благочинно:
смъртта срази самия месер Чино,
навеки вече склопил е очи.

Ридай  ти, моя скръб, че се помина
такъв поет; кого ще отличи,
кого от нас на трона ще качи
Амур, терзал и него без причина?

Звучете скръбно, стихове! Без тоя
певец какво е днес градът? И ти,
пистоецо, сълзите не пести!

Ридай, о, вероломен град Пистоя,
че няма го синът ти сладкоглас...
Ликуйте, небеса, че е сред вас!


[93]

Възпявай я – веднъж Амур ми рече –
със златни букви я описвай ти;
как ту бледнее всеки, ту пламти,
и как за миг възкръсва – мъртъв вече.

Ти знаеш го – за всичко си плати,
за всички пример: как се сам отрече,
съдбата уж на помощ се притече,
но пак обсебих твоите мечти.

Не помниш ли очите – лекокрил
и весел там в засада бях се скрил,
стрелата ми – тя трудно се изважда;

ако лъка ми върнат – се пази,
че пак ще се облееш цял в сълзи,
разбра, че с тях засищам свойта жажда. 


[97]

О, дар безценен, скъпа свобода,
побягна ти от мен и чак тогава
разбрах: веднъж се щастието дава,
но стреля и Амур, за зла беда.

И сам си слага разумът юзда –
за погледа пленен светът престава
да съществува, нямаш и представа
какво и как духа ти обузда.

За друга аз не искам и да знам – 
и на сърцето ми е тя самата,
и името й ми е на устата.

Така съм вече устремен натам,
че все по тоя път вървя – към нея
и няма как за друга тук да пея.


[100]

И южният прозорец, в който две
слънца – и тя, и божието – греят,
и онзи, в който слуша как Бореят
беснее зиме с люти студове,

и камъкът, на който с часове
бленува и мечтите й пъстреят
като цветя уханни, и злодеят
Амур, постлал по тия брегове

за влюбени килима на тревата,
и пролетта, и пролетната меса,
стрелата му, с която ме срази,

ликът й мил, речта витиевата –
на дъното на клетото сърце са:
о, излак жив на моите сълзи.


[102]

Когато Цезар в жарките пустини
главата на Помпей съзрял в чувал,
престорил се, навел очи невинни
и в сълзи лицемерни се облял.

Тъй свойта скръб прикрил и Анибал,
когато Рим – врагът му от години –
превръщал вече Картаген в руини:
с насмешка гледал хорската печал.

Сърцето тъй преструва се, уви,
не иска никой тук да се досеща
какво му е – цъфти или кърви.

И аз така – уж пея с бодър глас,
уж весело усмихвам се при среща,
а всъщност сълзите си крия аз.


[107]

Къде да бягам – дивните очи
не ме оставят никъде на мира;
сърцето в свойта крепост се намира,
но тя ще рухне, както си личи.

Да бягам? Но зелените лъчи
пронизват ме – по-остро от рапира..
Петнадесет години... И напира
врагът – на крепостта да се качи.

Лъчите стрелкат се край мен и днес,
замрежват пак очите благосклонни
и виждам все това – зелени клони.

И лавърът е вече лавров лес,
и кара ме Амур, пред мен зареян,
да бродя като Скитникът Евреин.


[108]

О, край честит, сред който в светъл час
случайно любовта се бе вестила
и въздуха сияен осенила,
ме стрелна с поглед чист, искрящ от страст.

По-скоро с време твърдият елмаз
ще се изтрие, ще изгуби сила,
отколкото ликът й с прелест мила
да свехне и да го забравя аз.

И като видя стъпки сред лъката,
аз втурвам се и с поглед замъглен
пак търся нейните следи в тревата.

Ако е жива любовта, то нека,
Сенучо мой, си спомни тя за мен
с една сълза или... въздишка лека.


[110]

Преследван от Амур, от своя враг,
в светото място от стрелите вражи
се скрих и – на сърцето верни стражи –
поставих мислите на всеки праг.

И както за отпор се готвех пак,
на пода зърнах сянка аз и даже,
преди самата тя да се покаже,
за ангел взех я в тоя полумрак.

– Кажи, сърце, какъв е тоя страх?
И докато сърцето да простене,
аз вдигнах жаден взор и я съзрях;

и както гръм след мълния ечи –
тъй блеснаха прекрасните очи
и после весел смях дочух край мене


[115]

Щом слънцето се спусна на земята,
и трима души зърнах в миг: жена, 
до нея аз, от другата страна
самото слънце, цялото в позлата.

А после то наметна и жената
със златна мантия от светлина;
но тя към мен – на този свят една! –
очи извърна нежно. Тя самата!

И бурна радост ме обзе след миг,
а ревността, която бях изпитал
стопи се... И разплаканият лик

на слънцето посърна и дори
зад златен облак изведнъж се скри –
болеше го, че аз бях победител.


[118]

Шестнадесет години вече става:
въздишки, жал... Към сетния си ден
вървя. А сякаш вчера бях ранен
в гръдта – как бързо времето минава.

Ах, сладката любов, тъга такава
помага ни в живота изнурен:
дано смъртта ме грабне първо мен,
за да не виждам лавърът как става

на прах... Кому се моля днес – не зная!
Да искам повече? Сега? Към края?
При две злини, и двете ми ги дай!

За миналото плача. Зла присъда:
каквото бил съм – пак съм и ще бъда!
Не искам свобода, а близък край!


[122]

За седемнайсти път на небесата
звъни часът, когато ме рани
Амур; горя – личи и отстрани,
а зъзна цял дори в горещината.

Да, вълкът козината си мени,
но нрава – не. Плътта мъжди, горката,
слабеят и отпадат сетивата,
но страстите са лумнали главни!

Съдбата дял жесток ми отреди –
с годините полека аз да гасна,
но не жарта на болката прекрасна.

Не ще дочакам радостта последна:
да мине тя, по-дивна отпреди,
и аз без капка страст да я погледна.


[123]

Оная лека бледнина, оная
мъглица – знак, че все тъй се свени...
И вече аз съм с пламнали страни,
че тайната успях да разгадая.

Видях как може да се обясни
без думи всичко – тъй навярно в рая
душите си говорят. Ето, зная
коя е тя сред другите жени.

Да, чужди пози, погледи до днес
са нищо тук пред плахия й жест:
знак, дето взорът нежен бе ми пратил.

Свенливо сведе прелестни очи
и сякаш чух край мене да звучи:
– Защо тъй бърза моят мил приятел?


[124]

Амур, Съдбата и духът ми клет,
света презрял, изгубил всяка вяра,
тъй тровят ме – отново страх и гнет! –
че облажавам сенките в Тартара.

Топя се от любов – Амур ме кара!
Духът ми страда, изтерзан и блед,
а злобната Съдба – уви – в пожара
на чувствата пак хвърля буци лед.

Какво да чака тук душата чиста,
щом зло след зло съдбата ми отрежда
и на Христова възраст чак разбрах,

че не елмази – стъклени мъниста
изронват се – надежда след надежда –
и падат и разбиват се на прах.


[128]

Юздата дръпне, после впие шпори,
скове ме в мраз и в жар ме обгори,
ту ме похвали, ту ме укори,
ту каже “Да” Амур, пак заспори.

Ту съм в прахта, ту в светлите простори,
уверен е, а аз не знам дори
кого презрях, кой с обич ме дари.
Душата ми със себе си се бори!

Дано крепи я мисъл на приятел,
че не в сълзите – кой ли не е патил! –
е изходът, а в пътя към целта.

Но властен порив я влече в небето
и тя лети, лети натам, където
и мен, и нея чака ни смъртта.


[132]

Ако не е любов, какво е, Боже?
Любов ли е – защо това тегло?
Такова ли горчилото било?
Наслада уж – а остра като нож е!

Защо го търся, щом без него може,
защо роптая, щом не би могло
без вас – о, жива смърт, о, сладко зло?
Не съм ли легнал сам на смъртно ложе?

Блаженство и покруса: завилнели
насрещни ветри, без да знам къде ли
духа ми – жалък члун – ще отнесат;

поредната заблуда ли срази ме,
не вижда бряг спасителен умът
и лете лед съм и жарава – зиме.


[133]

Амур стрели към мен все още мята.
Аз – восък в огън и на слънце сняг,
мъгла на вятър – се топя и пак
зова.... – Защо студ вее от душата?

Ни лек, ни време има за стрелата,
запратена към мен от моя враг.
Не ви се вярва – с тоя образ благ! –
че огън, слънце, вятър сте самата.

Страстта е огън, мислите – стрели,
сияйно слънце – образът небесен:
Амур боде, слепи ме, пепели...

И думите, и ангелската песен,
и чарът ви – неземен сладък плод –
са въздуха за моя клет живот.


[134]

Ни мир край мене, нито гина в бран;
пламтя през зимата и зъзна лете,
духът ми на възбог, в прахта – крилете.
Обсебил всичко, чувствам се обран.

Не съм под ключ, а сякаш съм в зандан,
на воля, а с верига на нозете;
Амур нехае уж, а с мен зает е;
камари скръб – животът пропилян!

Аз гледам без очи, крещя без глас,
презирам се, а друг обичам аз,
зова смъртта, а тук се чувствам в рая.

През сълзи смея се, скърбя със смях.
Живот и смърт – не ща да знам за тях...
Заради вас, мадона, се терзая.


[136]

Да те удари гръм, засипе жупел!
Живял до вчера на вода и жир,
ти алчно грабеше света на шир
и длъж – и кръв и мъка си натрупал

в дворците си... Живееш ти от пир
до пир – с блюда изискани подкупил
безброй души, пиян, разплут, под купол
от чуждо злато вдигнал си потир.

В разкошните вертепи Велзевул
със свойте гнусни свити е нахлул:
девици блудни в старчески обятия.

А в студ и в дъжд, окъсан и убог,
до скоро ти презираше богатия...
Но има бог. И всичко вижда Бог!


[137]

О, Вавилоне, о, престъпен град,
и Бога разгневи, но не престана:
прокуди Зевс, Палада е презряна
и в теб Венера, Бакхус и разврат

царят... Възмездие те чака! Ад!
А виждам и най-страшната закана:
на трон да седне в тоя свят Султана,
един – сред свойта столнина Багдат!

Ще рухнат идолите в дим и прах
и ще се сринат кулите, а с тях
ще паднат твоите презрени войни.

И нови хора ще те съградят –
безгрешни, с добродетели, достойни...
И пак ще е като преди светът.


[141]

Тъй както малката мушица лете
подмамва се от ярките лъчи
в окото ни... и както си хвърчи,
попада там и мре – така с крилете

на сляпата ми страст и греховете
към мойто слънце с грейнали очи
политам в миг... И разумът мълчи –
как силните си чувства ще възпрете!

Добре аз виждам този блясък леден
и знам, че ще загина, в тях загледан,
но няма как да устоя пред тях.

Омайва ме Амур и аз копнея
и жал ми е единствено за нея –
и втурвам се към пламъка без страх!


[145]

Да бях, където Феб гори лъките,
където го прогонват студ и сняг,
където грейва и се скрива пак,
където пръсва с колесар тъмите,

да бях богат човек, да бях бедняк,
да бях младеж или със скреж в косите,
и който гладен е и който сит е,
и в жарко пладне и в среднощен мрак,

да бях аз в рая, в пъкъла да бях,
с дух – волна птица, червей – в кал и прах,
с товар на гръб, захвърлил всяко бреме,

и мъж  достоен, и човек без чест, 
пак щях да страдам, както и до днес,
петнадесет години – златно време.


[162]

О, радостни цветя, треви блажени,
че е оставила следи по вас,
ти, бряг, заслушан в сладкия й глас,
и стъпките й, в тебе съхранени;

дървета стройни сред лъки зелени,
и теменуги, тръпнещи от страст,
и тъмни дебри в залезния час,
към гаснещото слънце устремени!

О, дивен край, о, ти, река пенлива,
в теб сутрин тя очите си измива
и ти прелива нова светлина.

Да можех като теб да я докосна!
Блажен тук всеки камък – че позна
какво е страст гореща, съдбоносна.


[164]

Сънят очите на света слепи,
спи всичко – свод, земя, и звяр, и  птица,
нощта пътува в звездна колесница,
морето в свойто ложе тежко спи.

И само моята душа кипи:
ридае, стене, плаче – мъченица,
захвърлена в безрадостна тъмница,
където всеки спомен я слепи.

Един е изворът, от който пия
и радост, и горчива орисия,
една ръка ранява и цери.

И в тоя свят, където още жаждам,
аз всеки миг умирам и се раждам
и в мене само болката цари.


[166]

Когато сред цветя и сочен злак
върви и нежно милва я зефира,
от всичко живо благодат извира
и в пъпки и листа сияе зрак.

А взорът – храм на Любовта – е пак
вратите си разтворил към всемира
за всичко, дето блика и пулсира,
и злото тук държи зад своя праг.

И колко прелести – лице, очи,
усмивка, гъвкав стан – се в нея крият,
и как гласът й сладостно звучи.

А заговори ли – струят зари
от погледа й чист и аз, горкият,
съм нощна птица, стресната в зори.


[173]

Щом грейнат слънчевите й очи
и озарят бездънните простори,
духът ми – жаден цвят – ще се разтвори
и райска музика ще зазвучи.

О, миг, ти – паяжина от лъчи –
се късаш, чарът как ще се повтори;
Амур ту впие в мен жестоки шпори,
ту дръпне пак юздите... и мълчи.

Ту пламвам аз, ту студ ще ме скове,
а дните бързат – пъстри или сиви...
Тъй крея – и смирен, и непокорен.

И светли мисли – сладки плодове,
бодли и тръни – размисли горчиви:
това, уви, расте на моя корен.


[176]

Вървя в леса – където е със свита
душа дори човекът с меч в ръка;
от друго аз се плаша все така –
от мойто слънце... Още, без насита

възпявам я – бленувана, честита,
готов да падна в нейните крака...
Сред трепетликите в една лъка
тя сякаш бе със свойта дивна свита!

И аз я чувам – щом се люшне клон,
запее славей, слитне лист със стон
и ручей сромоли в тревата няма.

Как дивни са горите, пълни с мрак,
така да ми се нрави всичко пак...
А само мойто слънце да го няма.


[181]

Амур прострял е тънките си мрежи
от перли и от злато... Но от мен
прикрил ги е под лавъра зелен,
сред сенките на клонките му свежи.

Зрънца, трошици хвърля всеки ден,
но ловко скрива своите кроежи
с гугукане, което ще разнежи
дори Адам сред вечния Еден.

И стрелнаха ме двете й слънца –
тъй птицеловецът с огледалца
отблясъци на жертвата си праща –

и паднах – птичка – в мрежите й аз,
подмамен пак от ангелския глас...
О, мрежата, от знойна страст искряща.

¦
[186]

Да би видели Омир и Вергилий
как в мойто слънце аз очи съм впил,
не би я никой сам  обезсмъртил 
и в нов поет се биха въплътили.

От завист биха клюмнали унили
Еней и Одисей, и сам Ахил,
и Август, към шейсет години бил
на трона – и отдал му ум и сили.

За жалост, този цвят, от мен възпят,
със свойте добродетели безценни
напомня дивния отколе цвят,

в наивен стих обезсмъртен от Ений...
Дано тя мойте мисли вдъхновени
не срещне с гняв, презрение  и яд.


[189]

О, моят кораб, пълен със забрава! –
на руля Той, и господар, и враг! –
се носи в бурното море и пак
край Сцила и Харибда преминава.

А мислите-гребци не търсят бряг
и само бурята ги настървява;
платната ръфа вечен северняк
от стонове, надежди, страст за слава.

Под дъжд от сълзи и мъгла от скука
прогизват пак протритите въжа,
които безразсъдството усука.

Изгубих двете светлинки, горкия
мой ум мълчи, духът не издържа...
И аз не вярвам пристан да открия.


[190]

Веднъж в зори кошута златорога
на зеленеещия вече бряг
изящна, бяла като преспа сняг
под лавровите клони спря с тревога.

Омаян цял – тъй стройна, тънконога –
поех припрян след нея (знаех как
и иманярът в горския гъстак
копае с жар и моли се на Бога).

“Не ме докосвай! – белият й врат
извезан бе с елмази и топази –
сам Кесарят в лъките си ме пази!”

на запад слънцето клонеше, хлад
повя, когато като в тъмна бездна
в реката паднах аз. А тя изчезна.


[192]

Поспри, Амур, пред славата в захлас
да спрем... Една сред цялата вселена,
от хиляди звезди е озарена;
и колко нежност пръска тя край нас.

От злато, бисер, рози и атлаз
е дрехата й, пищно украсена.
Как мило гледа, в нега потопена
сред хълмите в предутринния час.

Тревите свежи, ситните цветя,
разпръснати в столетната дъбрава,
се молят с жар по тях да мине тя.

От светлите предутринни лъчи
небето с нова радост засиява –
че то сияе с нейните очи.


[195]

Менят се къдрици, лица, тела,
но моята любов е неизменна;
дърво с раззеленени вейки, стена
и в студ и в зной, и в радост и в тегла.

Аз ще забравя страх и жад стаена,
и раната от подлата стрела,
когато зърна свод без светила
и всяка морска бездна – пресушена.

Не, няма да завехне мойта рана
и – кръв и плът! – и аз не ще престана,
ако врагът любим не се смили

или не дойде тук Смъртта желана,
та тя сърцето ми да изцели,
надупчено от погледи-стрели.


[199]

О, прелестна ръка, ти в шепа скрила
сърцето ми – затворник клет... И как
пред нас разкриваш дарбата си пак,
небето и земята съюзила.

Богат съм аз, последният бедняк:
пет перли – източен разкош – о, мила,
са впити в мойте рани с пълна сила;
какво не прави слепият хлапак!

И ти, о, ръкавицо снежно-бяла!
За миг съкровище безценно грейна –
не рози ли, не слонова ли кост?

Да можеше да падне и воала...
Но вдигам ръкавицата и с прост
покорен жест я връщам. Тя е нейна. 


[203]

Аз цял горя, а тя не го усеща,
цял свят го вижда, тя едничка – не;
не искам тя в любов да се кълне,
а да я трогне мойта страст гореща.

Не вярва тя! Не вижда ли поне
как пламват в миг очите ми при среща?
Ако не страдах под звезда зловеща,
ще ме държи ли тук на колене!

Нехае тя за адските въртопи –
но с нейната спасена красота
сърцето на света ще запламти.

О, дивен пламък, тя очи ще склопи,
ще занемее моята уста,
но ти ще грееш пак, ще грееш ти!


[208]

О, бързей чист, избликнал от каверна
сред Алпите, гризеш брега и ден
и нощ, и бързаш с устрем дръзновен –
река, на своя нрав и име верна.

Върви – какво са пред любов безмерна
умора, сън; лети сега пред мен
и стигнеш ли сред оня край зелен
със свеж ветрец и хладина вечерна –

ще видиш мойто слънце как с позлата
поръсва твоя бряг и се свени
за мен да те попита... Но с вълни

ти целуни нозете й, ръката
и промълви: – Духът му е на път,
но бави го измъчената плът.


[212]

Щастлив в мечтите си, на сън блажен,
вървя сред вихри, вземам сянка в скута,
в море без бряг се корабът ми лута,
живея в дом, на пясък построен,

на вятър пиша; вечно заслепен,
без слънцето не мога и минута;
в горите гоня пъргава кошута,
но с тромав вол, от оран изнурен.

За всичко сляп, от дива скръб сломен,
и ден и нощ аз роня стон след стона,
зова Амур, смъртта и мойта дона...

Тъй двадесет години е край мен:
въздишки, сълзи, под звезда нещастна
стръвта-любов захапал, бавно гасна.


[223]

Щом Феб в морето свойта колесница
взе сам да мие – бързо се здрачи.
Знам – цяла нощ с отворени очи
ще чакам ранобудната зорница.

Пак моят поплак скръбно ще звучи,
макар че тя не чува... С лък в десница
хлапакът сляп повел е върволица
беди, злини – нощта да ми вгорчи.

Сънят не идва... и въздишки, вопли
изпълват тишината пак. И в топли,
обилни сълзи къпя се... Защо?

Разсъмва се, но не и там, в душата,
че друго слънце чака тя, горката.
И то ще я зарадва, само то!


[226]

Врабец под стрехите и звяр в горите
не са били самотни като мен;
лицето й не виждам – ден след ден, –
а чуждо слънце грее, но гори те.

Теглата са ми празник въжделен,
плачът ми – радост, сладък хляб – корите,
кошмарът – сън, небето плащ протрит е,
поле за битка – одърът студен.

Сънят за мене смърт е, с дъх тлетворен
суши мечтите в моето сърце.
И само вие сте блажени, вие,

лъки уханни, ниви, свод просторен –
че гледате тук дивното лице,
а аз ридая и сърцето вие.


[249]

Припомня ли си онзи тъжен ден,
когато я оставих тъй унила –
макар да е в гръдта ми мойта мила! –
за кой ли път аз тръпна угнетен.

Сред прелестни жени тя с вид вглъбен
бе роза сред цветя, глава склонила;
невинна жертва на нечиста сила
с невиждащ взор, от мъка помрачен.

Преди изящна, вяла – този път,
бездушна, няма – тя ли бе? Това ли? –
без диадема, накити, воали...

И тъй предчувствия ме днес гнетят,
така душата ми в мрачнилка тъне,
че моля се: дано тук всичко сън е!
¦

[251]

О, страшно ужасяващо видение!
Нима угасна слънцето над мен,
което ме държеше вечно в плен
между жестоко тъмно неведение

и светлите надежди... Зло знамение,
зла вест без вестоносец съкрушен!
Дано не доживея този ден,
дано е всичко сън, лъжа, съмнение!

Надявам се ликът й пак да грейне,
да съживят лъчите чудодейни
света и да не страдам вечно аз!

Но ако тя е вече в небесата,
захвърлила плътта си на земята, –
по-скоро да удари моят час.


[255]

Как мразят всички влюбени зората
и чакат залеза с копнеж стаен.
Но мен гнети ме гаснещият ден
и изгрева очаквам в самотата.

Че две слънца изгряват тук за мен
по хубост равни, целите в позлата,
и пламва Феб от обич непозната,
от чара на земята запленен.

И както лавърът листа сребристи,
поникнал от сърцето ми, разлисти
и то и досега пламти от страст,

тъй бърза  изгревът да пръсне мрака...
По цели нощи сълзи роня аз,
но знам какво и призори ме чака.


[265]

Сърце жестоко и душа корава
и дивното лице на серафим...
Не спре ли този ужас нетърпим,
ще ме сломи бездушната разправа.

Дали се мръква или зазорява,
в калта ли съм, на цветен ли килим,
аз стена все... Разбит, неутешим.
Амур на мойта дама пример дава.

Крепи ме още крехката надежда,
че капката пробива канари;
и с моята любов е тъй, изглежда.

Сърцето й да е от лед дори,
пред моите молби и жални вопли
ще се стопи от сълзите ми топли.



СОНЕТИ 
ЗА СМЪРТТА НА МАДОНА ЛАУРА


[267]

Къде са дивното лице, очите,
къде е кръшният, изящен стан?
Гласът – да те спаси от твоя свян
и сепне в дързостта им наглеците.

Смехът – стрела, една между стрелите,
най-острата в хлапашкия колчан?
Духът – с корона царска увенчан,
къде е днес? – цари във висините.

За тях сърцето диша и гори.
Днес няма ги, но в мойта страст гореща
не ме е страх и от смъртта дори.

Тъй радостен и окрилен от тях
бе споменът за сетната ни среща...
Но вятър зъл развя ги като прах!


[269]

Съборена е моята колона
и лавърът низвергнат. Повален,
духът ми страда пак. Не бди над мен
съдбата и до днес неблагосклонна.

Къде да найде скитникът подслона?
Смъртта обра ме. Аз съм разорен!
Кой би ме възмездил? В любовен плен
какво се перли, жезъл и корона?

Съдбата е това – какво да стори
човек? Кълне той жребия нелек,
но изходът един е – няма втори.

Животът бил красив – каква измама!
С години алчно трупал е човек,
но вейне в миг ветрец – и нищо няма.


[271]

Разжарения възел, в който аз
се мятах двайсет и една година, 
смъртта го скъса... Ужасът премина,
но кой ли страдал е така от вас?

Амур, все тъй опит от свойта власт,
пак сложи примка в буйната градина
с безброй примамки... Можех да загина,
но ловко се спасих от тая страст.

Нали душата с опит е и умна!
А инак щях отново аз да лумна
подобно шума или гол клонак.

Какво са ум и разум тук! Добре, че
и днес смъртта на помощ се притече –
разкъса мрежата коварна пак.


[272]

Тече животът, бърза устремен
към миналото, в него се завръща...
А миналото – скръб една и съща,
край мен – отново скръб и скръб – пред мен.

Духът от всичко рухнало сразен,
поредна битка с бъдното разгръща.
О, жажда за живот – ти по-могъща
и от смъртта си... И държиш ме в плен.

Не радва нищо моето сърце.
Зад мен е мрак, срещу ми – урагани
назад ме хвърлят. Цял залян е кеят.

Кормчията отпуснал е ръце,
изкъртен – рулят, флаг, платна – съдрани,
и пътеводните звезди не греят.


[273]

Защо все мрачни мисли? Стига страда,
душа злочеста! Не търси това,
което прах е... И сама дърва
не хвърляй пак на собствената клада.

Божествен взор и сладостни слова
от не един сонет или балада –
не са тук (знаеш го). Душата млада
не можеш я тук долу призова.

Не, не зови каквото е сразила
смъртта. И в себе си търси ти сила,
възвий очи към радостния свод –

небето трябва нас да ни опива!
Каква е тая хубост, щом и жива,
и мъртва трови нашия живот?


[274]

Тревожни мисли, дайте ми покой;
Амур, Съдбата и Смъртта в обсада
държат ме с дни и всеки ме напада –
и вътре врагове ли, боже мой?

И ти, сърце, предаде ме без бой!
Ти връчи им с усмивчица злорада
ключа от крепостта – срещу награда;
врагът – как ловко ни подкупва той.

Амур в теб прати интриганти тайни,
Съдбата повери им свойте тайни,
Смъртта им даде острата стрела;

животът ми отдавна застрашен е –
ти мислите насъскваш срещу мене,
от теб ми идат всичките тегла.


[275]

Очи, угасна нашто слънце вече!
Не, не в небето, то е там, гори,
там ще го видим – грее и дори
скърби, че сме един от друг далече.

Уши, за вас тук ангелската реч е
неясен шум, недейте с мен спори!
Нозе, недейте се из път мори,
че и за срещи времето изтече.

Не е за мене тая битка! Знам,
че колкото и сълзи тук на роня,
не ще я върна никога от там.

Смъртта корете; не – хвалете оня,
съдбите който вече е раздал
и сменя с радост тъжния ни дял.


[278]

През пролетта на земния живот,
когато цъфва любовта в сърцата,
остави тя плътта си на земята
и се въззе към грейналия свод.

Но пак напътства всеки земен ход
и вдъхва свежи сили на душата;
да бях умрял – при сянката й свята
да вкуся сладкия небесен плод.

И както мислите летят след нея,
и моят дух – щастлив и окрилен – 
да полети към райските градини. 

Тук вече е опасно сам да крея,
по-скоро да умра – не ден след ден
да страдам... Вече цели три години.


[279]

Щом люшне вятър вейките зелени
и тъжна птичка любовта зове
по тия тучни цветни брегове,
от пенестия ручей огласени –

редя унесен нови стихове
и тя – от свойте небеса блажени –
възпира плач и вопли спотаени,
от мойта скръб дано ме отърве:

– Защо без време се косиш така?
Защо проливаш – ми кажи – река
от сълзи – там, сред земните простори?

За мен недей да страдаш. Не плачи.
Смъртта щом склопи моите очи,
за нов живот ги Вечността отвори.


[285]

Не, няма по-закрилян тук от мен –
ни нежна майка своите дечица,
ни своя мил любяща годеница
не е подкрепяла до тоя ден

тъй както моята добра светица
се грижи денс за хванатия в плен;
следи ме властно с поглед умилен,
над мен прастряла майчинска десница.

Днес тя за мен е майка и любима,
и сочи ми къде по пътя има
коварни клопки, дебнат теглила;

пламти и тръпне, страда любопитна –
защо към вечността и аз не литна?
От думите й раснат ми крила.


[287]

При все че потопи ме в скръб дълбока,
как радвам се, Сенучо, че и ти
с плътта си бренна вече се прости
и си при мойта дона слънцеока.

Ти виждаш, че земята се върти
с планетите в избраната посока,
че долу слепотата е жестока,
но има и небесни висоти.

Щом в трета сфера стигнеш ти, от мен
стисни ръка на Гуидо, Данте, Чино,
на всички и най-вече Франческино.

Кажи на мойта дона, че сломен
като подгонен звяр съм аз и пея
за нея само, нея, само нея!


[288]

С въздишка – ще въздишам цял живот –
огласям аз небе, гори, поляни,
тук, дето се роди жената, в длани
сърцето ми поела – сочен плод...

Прибра я скоро грейналият свод
и затова очите изтерзани
я търсят всуе... Цял в душевни рани,
облях света в сълзи и кървав пот.

Ни храст, ни стрък по голите бърда,
ни камъче, ни капчица вода,
ни жива твар – да лази, хвърка, щъка –

ни звяр сред тия девствени гори,
ни вейка има, ни цветче дори –
да не познават мойта дива мъка.


[291]

Зарумени ли се едва зората
и грейне весел златокъдрав ден:
– Ах, Лаура е! – трепва нещо в мен
и в сладка мъка свива се душата.

Завиждам ти, Титоне – на земята
ти свойто злато гледаш възхитен,
а аз зова смъртта – на смърт ранен –
да зърна моя лавър в небесата.

И вашето – нима е то раздяла?
Тя вечер, свойта светлина раздала,
при теб се връща – вече беловлас.

Какво е ден, какво е нощ за мене,
животът ми навеки помрачен е.
Уви, на спомени се радвам аз!


[292]

Ръце изящни, кожа кадифяна,
очи – най-дивните на тоя свят, 
о, образ мил, с такава жар възпят,
че станах за тълпата бяла врана,

златисти къдри, устни – дъхав цвят
и гъвкав стан, и свилена премяна – 
днес прах са, прах, от вятъра развяна,
и раят земен е отдавна ад.

А аз съм жив. А аз скърбя и стена!
Без пътеводната звезда над мен
какво съм? – кораб с мачта поломена.

За сетно пея може би, отнесен,
че секна моят извор вдъхновен...
И стон след стон е тази моя песен!


[300]

Как облажавам те, о, алчна пръст,
че ти държиш в обятия оная,
от чийто дивен лик покой не зная,
ни мога да докосна даже с пръст.

И теб, небе – каква бе тази мъст,
че взе душата й блажена в рая,
а тук остави прах... И мен докрая
обрече ме да нося своя кръст.

Как облажавам те, небесна свита,
че рееш се край нея до насита,
а аз съм тук и всичко ми горчи.

И теб, о, Смърт, че угасила вече
живота ми, пак с нейните очи
ме гледаш... И държиш ме надалече.


[301]

В сърцето си я нося – само нея –
и тя – смирена красота – цари:
в небето е богиня до зори,
а аз замрял – не само смъртен! – крея.

Кой любовта – да чезне в мрак – прокле я,
душата кой ограби, примири?
Те в свойта жал ще сринат канари,
но кой би чул за тази одисея?

Те вътре плачат и, за всичко глух,
цял състрадание, аз всичко чух,
а то е жалби, вопли – друго няма.

Наистина сме сенки, повей слаб,
наистина е жребият ни сляп
и цялата надежда – зла измама.


[302]

На леките криле на мисълта
понесох се натам – към небесата
и там сама сред свита непозната
вглъбена, плаха мярна ми се тя.

И взе ръката ми: “Какви места,
и ти ще бъдеш тук, до мен самата;
душата ти аз карах да се мята,
но влязох преди залеза в нощта.

Пред чувствата и разумът мълчи.
Как липсваш ми – от моите очи
воалът падна, тлен в пръстта презряна”...

– Защо замлъкнахте? Изгубил свяст,
аз бях готов и ангел чист да стана,
но само, само да остана с вас.


[303]

Амур, ти, който беше вечно с мен
по тия брегове с печални иви
и бъбреше с талазите пенливи,
от всичко – като мене – вдъхновен.

Ветрец, цветя, треви, лъки и ниви,
закътани долчини – рай зелен,
за любовта ми – пристан въжделен
и за съдбата с плодове горчиви.

Ята и нимфи в дебри и лъки
и, вие, риби, в бистрите реки,
потокът, утоляващ всяка жажда...

До вчера ясни, мойте дни сега
като смъртта са мрачни от тъга.
Със своя участ всичко тук се ражда.


[305]

О, ти, душа, захвърлила плътта
и бремето на земните окови,
хвърли отгоре взор, кажи “горко ви”
и забрави за кратко радостта.

Презряла страхове и суета,
ти вече гледаш на живота с нови
очи; но мойте стонове сурови
те връщат пак в юдола на скръбта.

Виж бликащата под скалата Сорга,
и аз, като осъден на каторга,
превит от скръб, за тебе мисля пак.

Дано не връхлети и в двата свята
тъгата ми – че тук, на тоя бряг – 
за скръб! – роди се любовта ни свята.


[310]

Повя зефирът и светът за дни
се промени... Цъфтят цветя. Край мене
пак плаче Прокна, Филомела стене.
Земята с накит нов се премени.

Лъките греят, въздухът звъни.
И Зевс от дъщеря си възхитен е.
В лъки, в горички цвъркот и жужене –
любов пак всичко живо пияни.

И само аз затворил съм в сърцето
въздишки и сълзи по тази, дето
взе ключа и в отвъдното се скри.

За мен не грее висината синя,
за мен е цялата земя пустиня
и звяр – най-милата жена дори.


[311]

Кого ли жали славеят в зори –
за свидни рожби, тъжни старини ли
извива трели, нежно огласили
полетата и сънните гори?

И мен ли с тая болка ме дари –
и аз да самотувам, слаб, без сили,
разбрал, че тя – Смъртта – се нагло хили
и смъртни са богините дори.

Как лековерен е човек, уви!
В безкрая пак се върнаха звездите,
които слизат на земята рядко...

Съдбата и сега ме уязви –
да разбера на края чак на дните:
прекрасното край нас е, но за кратко.


[312]

Ни пребледнелите звезди в зори,
ни заливите с лекокрили ладии,
ни сбруите на пъстри кавалкади,
ни дивеч бърз в столетните гори,

ни радостта от вестите добри,
ни шепота на станси и балади,
ни ручеи сред тучните ливади,
ни смях на хубави жени дори –

не, нищо тук не би утеха дало
на моето сърце – то гасне там,
с очите й – сияйно огледало.

Животът бреме е, върви към края
и аз зова смъртта – да зърна тая,
която по-добре бе да не знам.


[313]

Изчезна времето, когато аз
и в студ се чувствах като пред огнище;
изчезна тя – духът ми все по-нищ е
и страдам аз и жаля се на глас.

Изчезна дивното лице и вижте –
такава пустота е, мрак и мраз!
Но тя в сърцето ми разпали страст,
сърце – недогоряло пепелище.

Под плаща взе го – в гроба си и в рая –
та с лавър увенчана и с оня
небесна добродетел – да блести.

Аз чакам ред, да хвърля бренно бреме,
дано по-скоро само позове ме
сред своите неземни висоти!


[317]

С годините човек е омъдрен
и се сбогува с младостта гореща.
Амур – след всички бури – сам посреща
в тих пристан твоя кораб поломен.

Да, взорът благосклонен бе към мен –
това сърцето мигом го усеща!
Но как помиташ, ти, о Смърт зловеща,
което друг градил е вдъхновен.

Да беше жива – може би и аз
щях да разкрия жарката си страст
и чувствата, сърцето поболели;

за да дочуя как ще промълви
с въздишка тиха на уста: – Уви,
и двамата сме вече побелели!


[319]

Отлитат дните – хукнали сърни
и щастието – дим във висините –
изчезва... Но човек поне честит е
и някой спомен скъп да съхрани.

О, тленен свят – най-хубавите дни
направиха ме сляп за бъднините:
сърцето й е прах и прах са дните,
наречени щастливи младини.

Но нейната душа и днес сияе
и мами ме сред тая звездна бездна 
и аз – плътта й бренна надживял –

да зърна колко чиста и сега е
и носи се сред самотата звездна –
по-нежна, по-ефирна от воал.


[320]

Пак вдъхвам свежестта ви, нахълмени
поля...Тя тук видя за първи път
света... Сега очите ми сълзят,
а зърнали я – бяха две вселени.

Надежда рухнала, крила сломени,
размътени води, тревясал път;
тя тук, сред теб лежи, о, свиден кът,
а исках гроб да станеш и за мене!

Очите ми, изтекли от тъга,
дано се приютят под тоя камък
и образа й нежен да прогоня.

На господар-скъперник бях слуга:
за кратко ме дари с любовен пламък
и вечно – сълзи в пепелта да роня.


[321]

Гнездо на моя феникс златокрил –
той тук ли в перест пурпур се облече?
Взе под крило сърцето ми и вече
на клетото светът не му е мил.

Горчилки тук за кой ли път съм пил.
О, лъчезарен лик, днес тъй далече,
защо на сладки мъки ме обрече?
Тук слънце – горе си се преродил

в звезда... Оставаш ми ти, свиден кът,
на гроба й да идвам – всеки път
с натегнало сърце, с душа нещастна...

Но все по-мрачна нощ край мен цари;
тя отлетя, тя – златен плам – угасна
и няма вече пак да зазори.


[329]

О, ден, о, сетен час, о, миг – последна
въздишка към звездите... Скръбен ден!
Око, какво – кажи ми – скри от мен,
когато ти за сетно ме погледна?

Сега разбрах какво е непрогледна
тъма... и ти – от дива скръб гнетен!
Какви надежди тук са вече тлен!
И става вярата все по-зловредна.

Че друго вече ми се беше счуло:
решило бе жестокото небе
светилото ми тук да погребе.

Но пред очите си аз имах було –
да не узная всичко може би
и да не ме жестоко наскърби!


[333]

Лети, мой стих, към камъка студен
над моето съкровище… Замина,
но тук е тленната є половина.
И ти зови, което не е тлен.

Кажи є, че отчаян и сломен,
с талазите се боря, че мърцина,
поел след нея, може да загина,
но ще вървя до сетния си ден.

И жива, и след тежката раздяла –
за всички в тоя свят – със своя стих
любимата си аз обезсмъртих!

Дано ме чака в свойте висини
и срещне ме – душа осиротяла – 
и там, до себе си, ме прислони.


[336]

Завръща се... О, не, тя тук остана – 
в душата ми... Тук няма власт Харон
над нея – пъпка на разцъфнал клон,
когато я видях в лъчи обляна.

Замислена, самотна, в плен на бляна
и днес край мен минава с лек поклон.
“Тя жива е! – отронвам бодър стон –
и пак от свян навярно е смълчана.

Ту трогват я, ту не слова злочести”.
И аз се кая: “Господи пресвят,
защо се мамя пак – в хиляда триста

четирдесет и седмо лято, шести
април, в един часа душата чиста
напусна вече този грешен свят”.


338]

Ти, смърт, света лиши без време
от слънце... И Амур се лута сляп;
наказа Красотата с тоя хап
горчив, а мен – с това ужасно бреме;

срази Честта, затри самото семе
на Добродетелите, хвърли в трап
самата Доблест – а човек е слаб
и друга откъде в света да вземе?

Защо земята, свода и Борея
не плачат днес? Какво са те без нея –
бижу без камък, ваза без цветя.

Не бе на показ. Само аз без жал я
преследвах тук. И само аз я жаля
там, дето е отдавна вече тя. 


[346]

Сонм праведни души и цяла свита
от ангели – щом само се вести –
я срещнаха пред райските врати
и гледаха с почуда и възхита.

– Душа такава, чиста и честита,
тъй често ли – дочу да се шепти –
е идвала сред тия висоти
от царството на низост неприкрита?

Но тя с усмивка в свода се зарея,
оставила, там долу, свойто бреме,
и поглед често хвърляше назад,

да види идвам ли и аз след нея...
И литнах с мисъл – о, възторг крилат! –
разбрал, че тя ме чака и зове ме.


[361]

Повтарят ми го, все това мълвят –
и старото ми вярно огледало,
духът сломен, и грохналото тяло: 
“Дочака старост, свършва твоят път.

Вървя, където другите вървят
и времето юздите бе държало...”
Но скочих. Вир-вода. Да бе валяло,
Тъй тлял би – огън угасен – сънят.

Лети животът с бързащото време,
не се повтаря нищо в тоя свят;
пред мен е само образът й свят:

захвърли тя плътта – излишно бреме,
но тъй сиял бе цял живот духът,
че никога не ще го затъмнят. 


[364]

С надежди пълен, бодър и в скръбта
останах и след двайстата година;
и още десет – след като замина
и моето сърце отнесе тя.

В гърдите ми е мрак и пустота,
стоя сломен и всичко в мен проклина.
О, Господи, обречен да загина,
на теб оставам верен до смъртта!

За пропилените отдавна дни
вопия жално, ти ми помогни –
не вкусих мир, а мъка непрестанна.

Не ме низвергвай с грешните души!
Разкаян грешник, който пак греши,
на съд пред теб готов съм да застана.


[365]

Вървя, оплаквам миналите дни:
с неща нетрайни си залъгвах взора
и уж с крила – не полетях в простора,
та моят пример друг да оцени.

Ти, който виждаш грехове, злини,
о, Боже, съднико на всички хора,
бъди на моята душа опора
и в мойта немощ пак ми помогни.

След дните бурни пристан тих ми дай,
живял безславно – дай ми славен край
и път – от ада в рая да отвежда.

И в малкото останали ми дни
да склопя кротко взор ми помогни,
ти вече си ми сетната надежда.






към съдържанието