Кирил
Кадийски 
преводи  »  Осип Манделщам

Осип МАНДЕЛЩАМ
СТИХОТВОРЕНИЯ


в превод на Кирил Кадийски
(Публикува се за първи път.)


*   *   *

Върху небесната глазура,
тъй както само през април е,
брезите с клончета лазура 
са неусетно свечерили.

Застиват тъничките мрежи
тъй ясни, резки – от ония
рисунки трепетни и свежи
на порцеланова чиния –

когато майсторът разстила
боите по твърдта кристална,
съзнал минутната си сила,
забравил за смъртта печална.

                                  1909

*   *   *

Неизразимата печал
с очи огромни се показа
и в миг пробудената ваза
изплиска своя чист кристал.

Пропита стаята като
с истома – сладостно лекарство!
Такова малко, малко царство,
а колко сън погълна то.

И слънчев май е все така,
и чаша с вино – недопита,
и чупи тънката бисквита
най-блeдата в света ръка.

                                  1909


*   *   *

В смиреномъдри висини
пламтящи есенни Плеяди.
И в световете вечно млади
ни радост, нито скръб звъни.

Светът – един и същ е той
и свободата – без предели:
природата, това не е ли
числата в хармоничен строй?

Но пада сняг – и дървеса
подобно голи живи мощи.
Искряха всуе в злато снощи
раззинатите небеса.

И бели, черни, златни дни –
съзвучност най-неутешима –
завършили с поредна зима,
а и последна за едни.

                                  1909


*   *   *

Помръзнал въздух и удавен в пушек ден,
и аз, от скръбната си свобода гнетен,
бих искал с тихите студени химни
да се изгубя, но принуден съм по зимни

сковани улици с дълбоки преспи сняг
да слушам кучи лай и в кървавия мрак
на заника да ме влече тълпа кахърна...
Не разговаряй с мен! Какво да ти отвърна?

                                  1909


*   *   *

Тук отвратителните жаби
в тревата падат, цели в кал.
Ако не е смъртта, кога би
разбрал човек, че е живял.

Не ме и забелязваш даже,
живот със земни красоти!
А тя успя да ми покаже
и кой съм и с какви мечти. 

                                  1909


*   *   *

Безшумно тежкото вретено,
което аз държа в ръка,
расте – от мен ли оживено? –
и се налива постепенно
като прииждаща река –
вретено.

Навред е тъмно и студено;
преплетен е светът край мен, но
от мойта собствена ръка;
едно и също, неизменно,
от мен терзано все така,
не мога да го спра с ръка – 
вретено. 

                                  1909


*   *   *

Камбанен укор щом в зори
звънарят плисне недоволен
и въздухът от звън е болен,
и без молитви и дори

без думи – аз съм заглушен.
И тежкото червено вино
сърцето чисто с хмел обви, но
аз пак стоя неутолен.

Не ща светини, до един
обетите ми са в краката.
И пак изпълва скръб душата –
необяснимият пелин.

                                  1910



ЗМЕЙ

Скрипти и пее и плътта разяжда
наесен сумракът поръждавял...
Какво са Крез, какво съблазни, жажда
пред твойта скръб, о Боже – зъл кинжал.

Змия танцуваща – нима се мразим –
ме стряска – аз треперя… и боли,
не искам нито муза аз, ни разум,
ни искам моят дух да криволи.

Кълбото от лукави отрицания
разплитах дълго – спирам най-подир.
Не знам слова за жалби и признания
и тежък ми е плиткият потир.

Защо да дишам? Гърчи слабо тяло
по камъните остри болен смок,
люлее се едва, изнемощяло,
и пада мигом като в сън дълбок.

И от видяно и от чуто смазан –
преди смъртта с последния й хрип! –
като затворник слушам без боязън
и стенещ вятър, и железен скрип...

                                  1910
*    *   *



Над димните талази — свят олтар — 
Нептун принася своя жертвен дар.

Морето — чаша с вино — той държи.
И слънцето като орел кръжи.

И само трепка дим, навред растлан,
и тишината бие глух тимпан.

И синьото сърце на свода чист
осиновява тоя дим сребрист.

И по-просторен е светът заспал,
и по-тържествен — тихият хорал.

И в небесата — царствено поел,
кръжи от бронз отлетият орел.

                                  1910


*   *   *

Конете климат от умора,
фенерите край нас мъждят.
Но знаят тия чужди хора
къде извежда тоя път.

Аз се оставям на съдбата.
Студено е и ми се спи. 
Завой – колата ме подмята
и звезден лъч ме пак слепи.

Главата люшка се гореща
и нежен лед на чужда длан,
и тъмен боров лес насреща, 
от мен все още не видян. 

                                  1911


ЛАТЕРНА

Латерна, жално песнопение,
досаден, втръснал стар рефрен –
как безобразното видение
тревожи есента край мен...

Да плиснеш в миг водите, в плен
на тягостен застой и тление, –
сантименталното вълнение
излей в напева замъглен.

Какъв безинтересен ден!
О, невъзможно вдъхновение;
аз – призрак с мозък разкален –

приветствам камъка студен
на точиларя – избавление...
Сам скитник – вечно съм в движение. 

                                  16 юни 1912


*   *   *

Не, не луна, а ярък циферблат
блести над мен, но има необят – 
звездите слаби в млечната далечност.

И Батюшков ме дразни всеки път –
попитали го: "Колко е часът?",
а той отвърнал най-надменно: – Вечност!

                                  1912




ЦАРСКОЕ СЕЛО

                          На Георгий Иванов

Да идем в Царское село.
Свободни, ветрени, пияни
усмихват ни се там улани
от свойто скърцащо седло.
Да идем в Царское село.

Казарми, паркове, дворци,
дървета с дрипели космати
и "Здрав' желаем" на раскати
подир "Здравейте, храбреци!"
Казарми, паркове, дворци...

Там в тихи къщи, у дома
цивилни вече генерали
на размисли са се отдали
в ръцете с "Нива" и Дюма.
В дворците са си у дома.

Изсвирва влак... Самият княз.
И в павилиона стъклен – свита,
повлякъл тежка сабя, влита
наперен офицер... И аз
излизам прав... Самият княз...

И ето, връща се у тях,
там – в царството на етикета –
фрейлина грохнала в карета
и – живи мощи – буди страх,
дордето връща се у тях.

                                  1912-1927


*   *   *

Изпит е въздухът и хлябът –
отровен: раните – до гроб!
Не е тъй страдал даже рабът
господен  Йосиф – като роб.
Под свода звезден бедуини
на кон и с поглед замъглен
редят сказания старинни
за своя смутно свършил ден.
Как малко трябва за открития:
един изгубил бил стрела,
друг коня си сменил... Събития
като изтляваща мъгла.
И ако вярно словославят
и с пълно дишащи гърди,
изчезва всичко – и остават
певец, пространство и звезди.

                                  1913



ПЕТЕРБУРГСКИ СТРОФИ

                          На Н. Гумильов

Над жълтите правителствени здания
фъртуната фуча, вилня до днес,
но сяда пак в шейната си припряния
юрист, шинела си заметнал с жест.

Зимуват параходите. Просветне
стъклото на каюта. В сън дълбок,
чудовищна, отдъхва си най-сетне
Русия – като броненосец в док.

А над Нева – посолства; и в ефира –
Адмиралтейство, слънце, снежен прах.
Корава е държавната порфира
подобно власеница на монах.

И знае северният сноб цената
на вечната онегинска печал;
пак преспи на площада пред Сената
и леден щик, и огън неизтлял.

Гребяха шлюпки, склада за въжета
гемиите обсаждаха без край,
където оперетъчни мъжлета
продаваха кравайчета и чай.

Летят колите сред мъгли студени
и пешеходец скромен – горд и не –
от свойта беност се срами Евгений,
опит с бензин, и жребия кълне.

                                  1913


АДМИРАЛТЕЙСТВОТО

Томи се край Нева топола в сумрак топъл,
заплел се в листите прозрачен циферблат,
и в тъмния листак фрегат или акропол
сияе – на вода и на небе събрат.

Въздушна ладия и мачта в небесата,
петрова линийка, за следващите дар,
тя учи ни: не е прищявка красотата
на полубог, а взор, взор хищен на столар.

Ценим и четирите стихии – о, господство! –
но пета е създал свободният човек:
нима пространството е вече превъзходство
при тоя построен почтително ковчег?

Сърдито се лепят медузите му дръзки
и котви-плугове ръждясват и светът
на триизмерното разкъсва свойте връзки
и пак всемирните морета те зоват.

                                  1913


СТАРИК

Реве сирена, ведролико
небе на летен ден.
Сега е твоят час, старико,
подобен на Верлен.

Зелено пламъче във взора –
лукав? По детски чист?
И с турски шал – за много хора
направо е артист.

Той богохулства, той напада,
от нищо няма страх;
той иска да се изповяда –
но нека стори грях.

Работник ли, проклинащ злото,
пройдоха ли злочест –
като дъга цъфти окото,
насинено нощес.

А вкъщи с ругатня гореща,
бледнееща от яд,
суровата жена посреща
пияния Сократ!

                                  1913, 1937


*   *   *

За времената прости, груби
копита конски трополят
и портиери в тежки шуби
по дървените пейки спят.

Дордето думкат по вратата,
вратарят царствено сърдит
надига се и се намята
с прозявка зверска – като скит.

Когато грохнал от интриги,
в стиха объркал Рим и сняг,
възпявал волските талиги
Назон на варварския бряг.

                                  1914

*   *   *

Обидено ситнят от склон на склон –
като разсърдени на Рим плебеи –
овци-старици: чернни ли халдеи,
изчадие ли нощно с капишон

от мрак... Стотици, хиляди вървят,
с крачета-палки бият барабана,
търчат, тресат се в къдрокоса пяна –
тъй тръскат зарове за кой ли път.

И цар им трябва тук, и Аветин –
чер, овчи Рим на седем възвишения
и кучи лай, и огън, и селения
с хамбари, стрехи с дим лютиво-син.

И храстите ги сбутват отстрани, 
и юрват се войнишките палатаки
в свят безпорядък, на прибежки кратки.
И висне тежко руно на вълни.

                                  1915


ДЕКАБРИСТ

–Твърди го целият езически сенат –
дела такива не погиват! –
чибук припалва той, загърнат в стар халат;
там с шах си времето убиват.

Съня честолюбив той замени с места
в Сибирските юдоли диви
и с тънкия чибук в язвителни уста,
изрекли истини горчиви.

Шумяха дъбове под немското небе,
Европа горки сълзи рони
и всеки черен впряг квадрига ли не бе
от триумфалните фронтони!

Понявга пуншът син стаканите взриви
с шума широк на самовара
и тихо рейнската приятелка мълви –
волнолюбивата китара.

Все тъй вълнуват се – о, живи гласове! –
за вдигналото глас дворянство,
но сляпото небе за жертви не зове,
а чака труд и постоянство.

Светът обърка се, ала кого ще сепнеш,
че тук, сред тоя леден край,
светът обърка се и сладко е да шепнеш:
Русия, Лета, Лорелай...

                                  1917


*   *   *

От бутилката бавно потече златистият мед
и се точи без край, и стопанката каза ми само:
в тая скръбна Таврида, където подирихме своя късмет,
не скучаем изобщо... и хвърли ми поглед през рамо.

Само Бахус на почит е, сякаш животът не ни
радва с друго – пазачи и псета... Вървиш и не спираш.
Като бъчви налети търкалят се тихите дни;
гласове из колибите там, но чии – не разбираш.

Пихме чай и излязохме в тъмна градина, край нас
по прозорците – сякаш са мигли – тъмнееха щори.
Към лозята поехме, където в горещия час
се обливат с въздушно стъкло тия сънни простори.

Казах: лозето – битка старинна – е живо и днес,
дето къдрави конници бият се в къдрава схватка.
В камениста Таврида уроци от Пелопонес:
в благородно ръждиви делници пак златото святка.

А – предачка – там, в бялата стая, цари тишина.
На оцет, на боя и шира от мазата дъхтии непрестанно.
Нали помниш: и гръцкият дом и оная любима жена,
не Елена, а другата, вечно пред стана?

Златно руно, къде ли си ти, Златно руно, сега?
Вря морето из път и кипя и подмята моряшкото племе.
И платната свалил и от кораба слязъл без капка тъга,
Одисей се завърна, изпълнен с пространство и време.

                                  1917


*   *   *
                          На А. В. Карташев

Сред сонм свещеници все още млад левит
на стража утринна до късно той стоеше,
а нощ, юдейска нощ край него мрак пластеше
и срутеният храм растеше страховит.

Тревожно-жълто е небето – призова! –
и над Ефрат е нощ: да бягаме от нея!
А старците: не сме виновни за това
и зракът черно-жълт е радост за Юдея.

Той с нас бе на брега и сам неутешим,
когато с лен свещен над Събота ридахме
и – седмосвещник свят – за кой ли път огряхме
нощта в Ерусалим и Нищото сред дим.

                                  1917


*   *   *

Какъв кристален вир и тая глъбина!
Сиенски хълмове, улисани в дебати
и лудите скали – о, храмове зъбати –
висят във въздуха с овни и тишина.

Висяща  стълба на пророци и царе
и слитащ Орган – на Светия дух опора,
и бодър кучи лай, свирепост за пред хора,
пастири в кожи и светци с кривак в ръце.

Спи неподвижната земя и пия сам
христианството – студен и чист планински въздух,
сурово "Верую" и псалмопевен въздъх,
потоци, дрипели на беден селски храм.

С каква ли линия предал би как се срина
лавина от кристал в ефира укрепен
и от светия връх в простора изумен
се спуска благодат – мотив от Палестрина. 

                                  1919


*   *   *

Понеже ръцете ти не задържах и дори
предадох аз устните нежно-солени,
аз трябва в акропола сънен да бдя до зори.
А как ненавиждам дървета, от брадва ранени!

Мъжете ахейски заети са с коня в нощта,
с триони зъбати стените гризат непрестанно.
Не се укротява и поривът сух на кръвта
и нищо – ни образ, ни име, ни звук ти остана.

Как тъй те откъснах от себе си, как съм посмял?
Защо съм се лъгал, че ти ще се върнеш тъй скоро?
Все още е тъмно и не е петелът пропял,
и още дърветата не е заръфал топора.

Смола по стените избива – прозирни сълзи
и чувства ребрата си дървени кулата здрава,
и хлуйна кръвта и се втурна врага да срази,
и образът трижди мъжете на сън съблазнява.

А Троя къде е? Палатът Приамов – нали
той трябва – висок гълъбърник – сред дим да се мята?
И сипе си сухият дървен порой от стрели,
и никнат стрели – като гъст храсталак – от земята. 

Последна звезда, но кого ли лъчът е убол,
и – лястовка – чука в стъклата зора пепелява,
и мудният ден като трудно пробудил се вол
по рошаво-сънните градски стъгди се разшава.

                                  1920


*   *   *

Вземи възрадвана от мойте длани
и малко мед, и малко слънце, както
с пчелите си ни учи Персефона.

Кой би отвързал бродещата лодка,
кой чул би сянката, обута в кожи
и победил страха в живота сънен?

За нас целувките остават само –
мъхнати мънички пчели, които
излитнали от кошера, умират.

Шумят на мрака в дебрите прозрачни,
с родина – мрачният тайгетски лес,
храната – време, детелина, мента.

Вземи за раадост моя див подарък –
невзрачния и сух гердан от мъртви
пчели, превърнали меда си в слънце.

                                  1920

*   *   *

Две сестри – вие, тежест и нежност – едно сте и двете.
Смучат тежката роза оси и осилест гъстак.
И умира човек. Стине пясъкът по бреговете.
И на черна носилка носят слънцето вчерашно пак. 

Нежни мрежи и пити, от мед натежали.
Ах, по-лесно е камък да вдигна, но не да те сам назова.
Една грижа остава ми тук – за кога ли? – 
златна грижа – от бремето-време да се отърва.

Като тъмна вода пия въдуха мътен и гъст.
Време, с плуг разорано. И в бавните водовъртежи
рози – тежест и нежност – довчерашна пръст
рози тежки и нежни е сплела в гирляндите свежи.

                                  1920


*   *   *

Звън сънувам – сазандари
и гърбатия Тифлис.
Столица на килимари,
глъч по мостовете стари
и Кура с напев сребрист.

Над Кура пък – хан до хана
с гъсто вино и пилаф
и кръчмар снага наляна
кърши, пълни ти стакана
и те чака чинно, прав.

Кахетинско – няма вино
по-добро, по-пивко там,
там сами, на хладовина
пийте до среднощ двамина,
грях ще е да пиеш сам!

За измама в малък хан е
срещата добре дошла –
щом поръчаш "Телиани" – 
и Тифлис в мъгла остане,
ти – в бутилката – в мъгла.

Стар е винаги кръчмаря, 
а овенът – млад... И ти
гледаш – под луната в пара, 
сякаш се пожар разгаря,
над шашлика дим лети.

                                  1920


*   *   *

Звездна твърд – с ръбатите звезди.
Аз се мия в полунощ на двора.
Бъчвата преляла вън седи.
Лъч – искряща сол върху топора.

На вратата – тежък катинар.
Да, земята е все тъй сурова.
Правдата на чистия кенар
е най-чистата в света основа.

Пълна бъчва. С бучка сол – звезда.
Все по-черната вода застива.
Чиста смърт, солена зла беда
и земята – страшна и правдива.

                                  1921


МОСКОВСКИ ДЪЖД

Той свойта врабешка прохлада
дари като скъперник стар — 
на нас, на тази шума млада,
на всички вишни за пазар.

Листенцата са непослушни,
кипят в нарастващия мрак,
пирува може би въздушен
мравуняк в този сочен злак.

И гроздове от свежи капки
потрепват в гъстата трева:
разсадник за прохлада сякаш
е зашумèната Москва.

                                  1922


*   *   *

Хлад пощипва мойто теме,
странно, но и мен дори
ме смалява злото време,
както твоя ток изтри.

Превъзмогват се нещата,
бавно глъхне всеки звук,
някой спомен се отмята,
нещо бяга все оттук.

А преди по-друго беше
и не можеш да сравниш — 
кръв, преди как ти шумеше
и сега как в нас шумиш!

Никой даром не се радва,
че устата му шептят.
И обречен днес на брадва,
още вихри се върхът.

                                  1922


*   *   *

С освежени от вятър лица
сред лазура съзряхме сами
скакалци с асирийски крилца
и безброй съчленени тъми.

Скри се в мрачна военна мъгла
хоризонтът, замрежил се пак
с шесторъки летящи тела — 
заслюдèн ципокрилест гъстак.

Има в свода и слепи места
и в блажения пладнешки пек
тръпне нашта съдбовна звезда — 
на мрачнилото намекът лек.

С поломени крила обкован,
трудно път през мъглата пробил,
взе под своята царствена длан
победената твърд Азраил...

                                  1922



*   *   *

Нощес – не крия – окъснях
и сам, до кръста в рохкав сняг,
подхлъзвах се на всяка крачка.
И гледам – къща, чай със сол
попове пият и от стол
на стол и циганка-гледачка.

С извита вежда – пак и пак – 
на захабения матрак
не спря да проси и ме дърпа:
седеше тя и до зори
говореше ми: – Подари
за шал... или... поне за кърпа.

Не можеш времето да спреш.
На масата, до ножа – еж
наместо хляб... и хора, хора.
Да пеят – как без съпровод,
да тръгват уж – а що народ,
и през прозореца – на двора.

От час под ниския навес
конете чер скриптящ овес
в зобници дъвчат оседлани;
и портите навън скриптят,
запрягат, че ги чака път
и всеки духа в свойте длани.

Редее сумракът басмян
и рядък чаец в прост стакан
налива скуката отрано,
и през тензуха разреден
цеди се тоя млечен ден
и хвърка охтичава врана.

                                  1925


*   *   *

Ах, колко страшно е за нас,
приятелю с огромна паст!

Тютюнът ни троши се пак,
мой щурчо, другар, глупак!

А с песен би могъл да хвърчиш,
с пирог живота да подсладиш,

но, види се, няма как...

                                  октомври 1930


*   *   *

И като звяр днес човекът реве,
и като хора сноват зверове.
Чуден чиновник без командировка,
бутал количката в мръсен затвор,
жадно засмукал е днес "Черномор"
в спарена кръчма преди Ерзарум...

                                  ноември 1930


ЛЕНИНГРАД

Аз се върнах в града си, познат до сълзи,
капилярчета, детски подути жлези.

Щом си тук, гълтай рибено масло от тях –
ленинградските речни фенери – без страх.

Свиквай бързо с деня, с декемврийския ден,
гъст катран, в който пак е жълтък потопен.

Петербург, аз не искам да мра; ти прибра
телефоните мои – безброй номера.

Петербург, още пазя адресите аз,
мъртъвците ще търся по техния глас.

Аз живея тук в задния вход и със звън
на изскубнат звънец свършва всеки мой сън.

Скъпи гости аз чакам до късни зори,
оковал – във верижки – вратата дори.

                                  декември 1930

*   *   *

В кухнята да седнем с теб – сред син
сладък дъх – невидим керосин;

остър нож, до него сух кравай...
Примуса напомпай ти докрай,

ако не – връвчица намери,
кошницата увържи в зори

и на гарата – там свят голям,
никой да не ни намери там.

                                  януари 1931


*   *   *

Помогни ми, Господи, да осъмна и днес,
за живота боя се, за твоя роб...
Че живот в Петербург – сякаш сън е в гроб.

                                  януари 1931


*   *   *

                                  Ma voix aigre et fausse…
                                                     Paul Verlaine


Няма мисли задни-предни,
чужд и свой:
свят объркан – шери-бренди,
ангел мой.

Красота за всеки елин
с грейнал взор,
мрак пред мен и безпределен
чер позор.

Губят гърците Елена
по море;
мойте устни – там солена
пяна мре.

Устните ми ще помаже
пустота,
среден пръст ще ми покаже
бедността.

Ой-ли, тъй-ли, пий-ли, пей-ли –
няма край;
мила Мери, пий коктейли,
вино дай.

Няма мисли задни-предни,
чужд и свой:
свят объркан – шери-бренди,
ангел мой.

                                  2 март 1931


*   *   *

За гърмящата доблест на бъдните дни,
за човешкия пламенен род
се лиших от пира и на свойте деди
и от чест, и от весел живот.

На плещите ми скача векът-вълкодав,
но не съм аз по вълчи свиреп!
По-добре ме пъхни — като шапка в ръкав —
в жарка шуба — сибирската степ.

Да не виждам ни страх, ни разкашкал се път,
нито кървави кости в калта;
и лисиците сребърни там да искрят
в първозданната си красота.

Отвлечи ме в нощта, в Енисейския мрак,
дето бор със звезда е сроден,
и понеже в кръвта си не съм единак —
само равен ще стреля по мен!

                                  17-18 март 1931, края  на1935



ИМПРЕСИОНИЗЪМ

Художникът, изобразил
припадъка на люляк росен,
боите звънки на откоси
е като струпеи пластил.

От маслената маса той
разбрал е: душното й лято –
мек морав мозък – е съгрято
и е подпухнало от зной.

А все по-морав е денят.
И свист, и бич – тъй драснат гасне
кибрит и в кухня димно-тясна
тъй тлъсти гълъби пекат.

И люлка някой би съзрял,
недонамацани воали
и тази слънчева развала
е дом на стършел зажужал.

                                  23 май 1932


АРИОСТО

Най-мил в Италия, най-умен и със слава
почти пресипнал е любезният поет.
С наслада рибите изрежда той подред
и зъл, с нелепици морята осолява.

И както музикант с дузината цимбали,
накъсал нишката на разказа, насам-
натам ни води, а къде – не знае сам,
сред приключения и рицарски скандали.

Пленителен коктейл от пушкинска печал
и нрав южняшки на езика на щурците,
оплита се в лъжи, с Орландо пияни те
и от конвулсии преобразен е цял.

Морето учи той: – Шуми без капка ум, 
и девата: – Лежи върху скалите гола...
Разказвай – липсваш ни, дордето сред юдола
във вените ни кръв ехти, в ушите – шум.

О, град на гущери, без жив човек, корава
Ферара, повече отроци с нрав такъв
да раждаше... недей мълча, дордето кръв
бушува в нас... Разказвай пак... недей престава!

В Европа – кучи студ. В Италия е мрак.
Като ръцете на бръснар властта е гнусна.
А той велможничи, хитрее, тънка устна
извил, в крилатия прозорец гледа пак

монаха на осле, на агнето ситнежа,
херцога с войните – юродиви, уви,
от вино, чума и чесновите глави,
детето, спящо под мухите – синя мрежа.

А аз обичам го неистов – ден и нощ! –
с език безсмислен, о, език солено-сладък
и с кастнетите от звуци в безпорядък...
Боя се бисера двукрил да цепна с нож.

Ще мине още век, преди да дойде ред
да слеем в братско и широко всепросторие
и твоя чист лазур и нашто черноморие.
И ние бяхме там. И ние пихме мед.

                                  4-6 май 1933


АРИОСТО

В Европа – кучи студ. В Италия е мрак.
Като ръцете на бръснар властта е гнъсна.
По-скоро въздух свеж, че всичко тук ни втръсна,
към Адриатика прозорец трябва пак.

Над роза мускусна жужене на пчела
и мускулест щурец сред зноя на полята.
Тежат подковите на кончето с крила,
златисто-жълта е клепсидрата налята.

Пленителен коктейл от пушкинска печал
и нрав южняшки на езика на щурците,
бръшлян о всичко тук оплел се, омотал –
безстрашно лъже той, с Орландо пияни те. 

Златтисто-жълта е клепсидрата налята
и мускулест щурец сред зноя на полята,
и плещест як лъжец, отлитнал на луната.

Ах, как любезен си, посолски стар лисан,
ти папрат в снежен цвят, ти, платноход, столетник,
ти слуша сипките, от лунен зрак облян,
и бе на рибите придворен пръв съветник.

О, град на гущери, без жив човек, Ферара,
съдия и вещица с такива синове
даряваха я, че вериги да кове;
и слънце с рижав ум пак пустоша прогаря.

Все още лавката месарска ни диви,
детето, спящо под мухите – синя мрежа,
монаха на осле, на агнето растежа,
херцога с войните – юродиви, уви,
от вино, чума и чесновите глави
и загубата, от зората тук по-свежа.

                                  май 1933-юли 1935




*   *   *

Недей с наречията чужди флиртува, а ги забрави.
Все пак не би могъл със зъби стъкло да прегризеш, уви...

О, полетът на чужди клокот за нас е трудно постижим –
за беззаконните възторзи с жестока лихва ще платим.

Нали умиращото тяло с безсмъртна мислеща уста
не го спасява чуждо име на прага там, пред вечността.

А ако Тасо, Ариосто наистина са – как личи! –
чудовища с лазурен мозък и люспи – плачещи очи?

И – наказание за тая любов към труден словоред –
предателските твои устни ги чака гъбата с оцет.

                                  май 1933



*   *   *

Живи уж, а не чувстваме свойта земя,
и гласът ни, гласът ни съвсем занемя,
две-три думи да кажат – гласецът задремал
пак ще спомни планинеца в Кремъл.
Шава с пръсти, по-тлъсти от глисти дори,
а и думите – гири – са също добри,
и се смее с мустаци на сита хлебарка, 
и ботушите – с вакса най-ярка.

С тънковратите вождове все обграден,
с полухора играе си на откровен,
някой свири, друг хленчи, а трети мяуче,
само той предоволен мустака си суче,
не подкови – той указ след указ кове:
кой в чело, кой в око, кой във вежда, кой в две.
Всяка смърт весели го – звяр с радост детинска
и с широката гръд осетинска.

                                  ноември 1933



*   *   *

И кленът назъбена лапа
в прохладни ъгли окръгли,
и дъжд пеперуден прокапа –
за фрески из голи ъгли.

Ще срещнеш и жива джамия –
и сещам се: както личи,
навярно сме Айя-София
с безброен рояк от очи.

                                  ноември 1933-януари 1934


*   *   *

Твойте тесни плещи под камшик да пламтят, 
под камшик да пламтят, на студа да горят.
Твойте детски ръце, щом ютия държат,
щом ютия държат – и въжа да плетат.
Твойте боси нозе по стъкло да ситнят,
по стъкло да ситнят на кървящ кръстопът.
Всичко в мене за теб – черна свещ – да гори,
без да мога и да се помоля дори.

                                  февруари 1934


*   *   *

Щиглецо, глава ще вирна – двама
да погледнем, братко мил:
зимен ден ли, боцкав като слама,
твоя взор е насълзил?

Жълто-чер опран, оперен щиглец
и под клюна чак лилав,
даваш ли си сметка как си щиглест,
колко само си щигляв?

Въздух жълт и бял, червен и черен –
над главата му, а тя
все върти се с поглед, нейде вперен!
Не погледна – отлетя!

                                  9-27 дек. 1936


*   *   *

В планинските недра бездействащ идол, той
в покои пазени, безбрежни и щастливи
в съня си с прилива и отлива се слива
и от огърлиците капят топки лой.

Когато бе дете сред свита от пауни,
с иднийска зуница го хранеха, с кармин
и с мякото от розов каолин
и с пурпура на кървищата лунни.

Приспани, костите на възли са в пръстта.
Очовечил ръце, нозе, плещи огромни,
усмихва се с най-тихата уста
и чувства с челото си, мисли той с костта,
решен човешкия си облик да си спомни.

                                  10-26 дек. 1936

*   *   *

Жилетът – мълния сияйна
по четината на съня;
днес в лятната Полуукрайна
бих искал да те настаня.

Стърчат на имен ден и днес
дърветата космати – чест
за Рьоисдайлова картина;
и храст начело – стар роднина,
и що месо – червена глина.

Земята вдига се – приятно
е – пластове от чистота. 
И ти – спокоен в еседемкратно
многопалатна простота.

И хълми към далечни цели
като копи са полетели,
край пътя – степен булевард – 
що шатри в летния пожар!

И в сенчестата жега – ива, 
тополата – самолюбива
и над стрънта – бивака жълт –
п ак скрежни пушеци кръжат.

А Дон сребрее се – две шепи
вода в засъхналите степи, 
готова в миг да отлети
като душата ми почти.

И вечерите всеки път
в коравите постели спят
и по крайречните поляни
шумят дърветата пияни...

                                  15-27 дек. 1936


*   *   *

Какво да правим с равнините в мъртъв дим,
с протяжния им глад, за всички чудо?
Нали просторът, който в тях ценим,
дори в просъница за нас е обозрим
и прост въпрос ни мъчи до полуда:
кои са, откъде? И не пълзи ли, нелюдим,
по тях и онзи, за когото и на сън крещим – 
на бъдните народи Юда?

                                  16 януари 1937





към съдържанието