ирил
 адийски 
преводи  ї  јнтологи€ на френската любовна лирика

јЌ“ќЋќ√»я
на френската любовна лирика


подбор и превод  ирил  адийски


√ийом IX дьо ѕќј“»≈
1071-1127


*   *   *

Ћесът е в пролетна прем€на
и вс€ка птичка чурулика
на свой латински – мил език,
и пръска песента ома€
и пита всеки: в то€ миг
какво най-много ти се иска?

—ърцето чака вест желана,
но ни усмивка ведролика,
ни сън за негоЕ  ћъченик,
как сам да тръгна, без да зна€
дали в живота – миг велик –
и мойта цел е вече близка.

» любовта ни изтерзана
е като глог, от скреж попарен,
търп€л и мраз, и дъжд студен
край н€кой ствол на завет в мрака.
Ќо грейне ведър слънчев ден,
и цъфне шипката радушна.

јх, и за мен така настана
чудесен празник та€ заран,
по сво€ път към сладък плен
усп€х в последната атака:
с любов и пръстен б€х дарен –
дай Ѕог и пръста си да мушна.


*   *   *

ўе захвана нова песен,
в леден дъжд и в€тър бесен
т€ ще бъде дар, поднесен
на любимата от мен.
„уден дар, залог чудесен,
че съм още в неин плен.

—ам пред не€ на колене
ще призна€ как ранен е
мо€т дух и жално стене,
не пи€н – опи€нен.
ƒен без не€ – и за мене
чер е всеки божи ден!

— кожа от седеф по-гладка,
надарена с хубост р€дка,
ако мойта мъка сладка
не разсее – по-добре
смърт внезапна, гибел кратка – 
√оспод да ме прибере!

јх, защо сте ме лишили
от любов и не личи ли,
че зова със сетни сили?
»ли манастир, мадам,
сте избрали? Ѕоже мили,
то и аз да ида там!

ƒа изчезна в тъмна бездна?
ѕо-добре по вас да чезна,
но край вас и с вас, любезна,
с влюбен взор да вдигнем тост.
—ладко хубостта ви звездна
би възп€л и сам ƒорост!

÷€л трепер€ – та€ дама
с плам опали мойте дни.
¬ потеклото на јдама
с не€ кой ще се сравни?



∆офре –ёƒ≈Ћ
1150(?)-?


ѕ≈—≈Ќ «ј ƒјЋ≈„Ќј“ј ЋёЅќ¬

ѕак пе€т птиците в зори,
пак май е – китна пролет вече;
и тръгвам, щом се зазори –
зове ме любовта далече.
Ќо в свойта скръб необ€снима
все още виждам люта зима,
а не светът цъфт€щ край мен.

» мен с любов ме Ѕог дари
в далечен край – щастлив съм вече,
но страдам пак, по-зле дори,
че щастието е далече.
≈дничък взор към мен, любима –
и аз със страст неукротима
към теб политам окрилен.

 ой може да ме укори,
че жаждам аз, макар далече,
през планини и през гори
да бъда с мойта дама вече.
Ќо много път пред мене има
и далнина необозрима,
и дълъг, нескончаем ден.

» скръб жестока ме мори,
но днес и радостен съм вече,
че като факел т€ гори
пред мен – там, н€къде далече:
през пустошта непроходима
със сво€ посох пилигрима
дай бог да стигне изнурен!

Ќе ще ме друга покори,
макар да вехна сам далече,
че н€ма нито по-добри,
ни по-красиви, знам го вече.
«а не€ – с хубост несравнима –
редил бих рима подир рима,
бих страдал в сарацински плен.

Ѕог, който всичко сътвори,
обета ми приел е вече
и мол€ се да ускори
мига, жадуван отдалече.
Ќе искам замък т€ да има –
на мен ми стига и килима
пред къщи, на брега зелен.

Ќо всеки ще се увери,
любов нещастна отдалече,
любов без ласки и игри –
това е мо€т жребий вече.
—ъдбата е неумолима,
орисницата само кима
и гледа с поглед натъжен.

ќ, та€ скръб неутешима:
обичаш тук като за трима,
а сам от обич си лишен.


*   *   *

 огато ручей край герана,
от слънце пролетно огр€н,
запее, ц€л в лъчи и п€на,
и почне славе€т в захлас
отново да извива глас
сред цъфнали€ шипков храст –
аз бързам песен да подхвана.

Ћюбов далечна, в плен на бл€на,
зове и мами мо€ бл€н;
душата ми, в сълзи обл€на,
не ще намери лесно лек,
освен пред т€х след път нелек
да падна на килима мек
на разцъфт€лата пол€на.

ќ, мойта дама възжелана –
и от еврейка в ’анаан,
и от красавиците в стана
на сарацински главатар
по-хубава е; този чар
за мене е неземен дар,
по-сладък от небесна манна.

¬ душата ми, от бл€н люл€на,
със сво€ плам необуздан
желанието не престана,
макар да не личи отвън,
като забит в петата трън
да ме измъчва и насънЕ 
» н€ма ц€р за мойта рана.

Ќе страст на пергамент изл€на –
да пе€ страстно съм призван;
кансоната е обещана
на ‘илиол и ”го Ѕри
и ще се чува т€ в Ѕери,
и там, в Ѕретани€ дори,
тъй както в мо€та √айана.



Ѕеатрис, √рафин€та на ƒ»
1150(?)-?


ѕ≈—≈Ќ

“акава мъка ме терзае
по мо€ рицар с лиха страст
и нека всеки тук да знае
как още го обичам аз.
» как се ка€, че погина
без отклик негови€т зов,
че не отметнах балдахина
за нежни ласки и любов.

 ак искам като в сън на€ве,
щом пукне първата зора,
да го завари на възглаве
от мойте тръпнещи бедра.
ќ, аз по-влюбена от ‘лора,
не само сво€ страстен плам
и сво€та душа, и взора –
живота си ще му отдам.

јко, красавецо мой мили,
останеш с мен, под мо€ власт,
и до зори със сетни сили
от устните ми пиеш сласт,
не знам какво ли тук ще може
да се сравни – о, миг блажен! –
с насладата от брачно ложе,
на моите прищевки в плен.



Ѕернар дьо ¬≈Ќ“јƒ”–
?-1170


—Џ–÷≈“ќ, ќ“ ЋёЅќ¬

Ќима с ѕриродата ще спреш
сърцето, от любов прел€ло;
дървото, ц€ло в розов скреж,
за мен е вече разцъфт€ло.

ўастлив съм, нека всеки ден
да шибат дъжд и в€тър бесен,
все пЪ е светла мойта песен
и мо€т труд – възнаграден.

—ърцето пълно е с копнеж,
от обич сладко затрепт€ло;
макар все още в сн€г и скреж,
светът за мен е цъфнал в б€ло.



ћари дьо ‘–јЌ—
XII в.


*   *   *

«а двама влюбени се казва,
че хмелът виел се така
около стройната леска.
≈дин ли хмел, една леска ли
тъй нежно са се приласкали
и са една душа и плътЕ
Ќо само щом ги раздел€т,
на хмела свехват му листата,
посърва после и леската.
"ќ, скъпи, тъй сме всеки ден:
ни аз без теб, ни ти без мен!"



ћј– јЅ–ё
1140(?)-1185


*   *   *

—войта песен ще запе€,
без да питам, и добре €
чуйте истината в не€,
чуйте € от мен:
който капка доблест н€ма
не е мъж почтен.

ћладостта е груба, дива,
любовта – безумна дива –
вечно разума надвива,
чуйте – стар рефрен! –
любовта, щом свърже двама,
те са вечно в плен.

“€ прилича на жарава,
уж под пепелта остава,
но до шушка пак изтл€ва;
чуй – и да боли,
пламне ли у теб копнежа,
ще те спепели.

—транно нещо любовта е:
ту ти смигне, ту си трае,
ту е кротка, ту роптае;
чуй ме: вечно там
ще останеш – в та€ мрежа
хванеш ли се сам.

“€ преди бе доста пр€ма,
днеска като вс€ка дама 
е засукана за двама,
чуйте ме добре: 
ту те близне като котка,
ту те одере.

 отка, стара или млада,
никога по гръб не пада,
но коварно в гръб напада,
чуй го и от мен:
ако искаш да е кротка,
дръж в ръка ръжен.

ћай рогати€т с наслада
често, често та€ млада
хубавица € възс€да,
чуйте ме: какъв
див сърбеж ще е, та чеше
чепа си до кръв?

јх, јмор дори без меч е,
ала сума св€т той вече 
по света до днес посече;
чуйте: и умник
от любовни€ копнеж е
оглуп€вал в миг.

Ћюбовта е май кобила
и що път е вече била,
пък не капва, майко мила; 
чуйте ме: лети
и € €здиш запъхт€на, 
а си грохнал ти!

—л€п јмор бил! ј се взира
със страстта на ювелира
и словата сам полира! 
„уйте: в роб и цар
със стрела отвар€ рана!
Ќо не дава ц€р!

 ойто бърка в женска пазва
и заветите не спазва,
него √оспод го наказва. 
„уйте ме добре:
кой на злата ориси€
ще £ се опре!

ћаркабрю е син, горки€,
на девица, от они€,
любещи на порази€;
чуйте го: за срам,
ни е любен той сами€,
ни е любил сам.



Ѕернар ћј–“»
XII в.


*   *   *

 ак е чудно край герана;
жаба, в злака сочен свр€на,
почва жабокр€к:
" ва-ква-квак"
чак до мрак.
—лаве€т това и чака –
стрел€ с трели из листака.
јз пък чакам тук една
гиздава жена.

ћлада, а каква хитрана,
хоп – и трима са в капана!
ўом с мъже е бол –
бих на кол
€ набол!
— млад любовник нека вс€ко
булче да препуска €ко,
но за трети щом реве,
значи е курве!

“€ сама изневер€ва,
но любовника си в здрава
хватка го държи.
» лъжи
зарежи!
 ойто мами тук любима,
непри€тности си има
и за свойте хитрини
плаща дълги дни.

ƒа се жал€ ли тогава,
че с любов ме Ѕог дар€ва
и от всички май 
аз съм най-
луд през май!
Ѕедното сърце само €
покровителката мо€
Ѕл€н зове, но е обл€н
в сълзи то€ бл€н.

–изата £ ц€л капан е –
хващаш, но и т€ те хване.
”стни от корал –
би и крал
ласки крал,
да говорим ли за графа!
“€ като вода в гарафа
гола, пръснала коси,
мойта жад гаси.

јх, при€телството клето!
—лучи се и с мен – сърцето,
уж ранило мен,
сам ранен,
хванах в плен.
—тига се, соколе, ре€,
бърза полети към не€,
път€т към любим човек
винаги е лек!

¬ миг – недейте ми се пречка! –
късам поводи, юздечка.
јла как езда
без юзда?
» за да
има ред – словата сплитам
в мелодичен, сладък ритъм –
тъй целувка сплита в миг
и език с език.



√ас Ѕ–ёЋ≈ 
XII-XIII в.


*   *   *

≈два се е задал ден€т,
и пак се свива мойта гръд –
отново ще ни раздел€т,
преди да се развидели...
ƒен€т, ден€т е то€, който
от теб, любими, ме дели.

јх, как го мраз€ то€ ден,
че пак от мен си разделен,
завистниците – знай от мен! –
на пост са винаги били;
ден€т, ден€т е то€, който
от теб, любими, ме дели. 

¬ леглото, дето с мен си бил,
щом в миг извърна взор унил
и не откри€ мо€ мил,
тогава много ме боли;
ден€т, ден€т е то€, който
от теб, любими, ме дели.

“и пак изчезваш – д€л жесток! –
дано да те закрил€ Ѕог,
за теб си мисл€ в смут дълбок
и ти за мен с любов мисли;
ден€т, ден€т е то€, който
от теб, любими, ме дели. 

ўе мол€ влюбените аз
да пе€т с мен със сладък глас,
злословникът, обзет от б€с,
от ревност да се поболи;
ден€т, ден€т е то€, който
от теб, любими, ме дели.



“ибо дьо ЎјћѕјЌ№
1201-1253


*   *   *

Ќе съм ли като еднорога,
извърнал предан влюбен взор
към ƒевата с усмивка строга.
Ѕез дума сам да проговори,
той ничком падна с чист възторг
и в гръб най-подло бе сразен.
јмор така и с мене стори,
така прониза ме и мен:
сърцето ми е войн пленен.

» аз, мадам, б€х ц€л тревога,
при вас доведен от јмор;
сърцето ми от изнемога
се сви и нега ме обори
и то във ваши€ затвор
и днес томи се в сладък плен:
тъмница с пориви-подпори,
с врати от бл€нове пред мен – 
в окови-размисли пленен.

јмор държи ключа от трите
врати, където съм запр€н:
Ѕо€зън – първа от вратите –
и ћилоликата «акана,
и  расотата ¬ластнаЕ —в€н,
притворство, мерзост, крамоли,
злодейства – пълен е зандана.
— такива стражи – подли, зли –
за б€гство хич и не мисли.

» как ли ще ги победите?
Ќи ќливье, ни сам –оланд,
разбивали без страх вразите,
надвили биха тази странна
триада. ƒруг е тук призван –
—мирението без стрели,
с хоругва, от —траха разв€на!
» всичко е в това, дали
над тебе “€ ще се смили.

ћадам, недейте се съмн€ва,
до гроб ще ви обичам аз.
ћен мъката като жарава
гори ме, моите окови
ме свързват все по-здраво с вас.
ƒухът, макар неоценен,
в жарта на спомена ще рови.
—ърцето мое взели в плен,
ще ме търпите тук и мен.



√ийом дьо ћјЎќ
1300-1377


*   *   *

 олет пристана на  олен
и вече пленник наш  олен е.

 олет пристана на  олен
и наш  олен е на колене.

ј щом  олен и на колени е,
готов е той за заколение.

 олет пристана на  олен
и вече пленник наш  олен е.



∆ан ‘–ќј—ј–
1337-1404


Ќ≈ ўј ƒј ¬»∆ƒјћ Ќ» ћ≈ƒ≈я, Ќ» я«ќЌ

Ќе ща да виждам ни ћеде€, ни язон,
не ща да слушам днес ќрфеевата лира,
не ща ни карти аз, ни звезден небосклон,
не ща и ’еркулес с неземната му сила,
не ща Ћукреци€ дъха ми плах да спира,
с рубини, с бисери гръдта си украсила;
вид€х аз всичко –  зърнах мойта мила!

Ќе ща да виждам ни ¬ергилий, ни  атон,
ни ѕлатон – мъдрости без край да ми цитира,
Ћеандър, който сам под бурен аквилон
към сво€та любов с коси от нежна свила
сред повилнелите талази път намира,
ни —аломе, без жал  ръстител€ убила;
вид€х аз всичко –  зърнах мойта мила!

Ќе ща да виждам и ѕегаса – вихрен кон,
от ластовка по-бърз, понесъл се в ефира,
не ща да виждам аз дори ѕигмалион,
слет€н от зла съдба, живота му вгорчила,
ни как с вълни ≈ол в морето галопира.
«ащо? ѕопитайте душата лекокрила:
вид€х аз всичко –  зърнах мойта мила!



 ристин дьо ѕ»«јЌ
1363-1431


—јћ-—јћј —Џћ

—ам-сама съм, нека съм сама,
сам-сама, откакто той замина,
сам-сама, без вести, без писма,
сам-сама, без близък, без роднина,
сам-сама от мъка ще загина,
сам-сама рида€ с дух сломен,
сам-сама – без мили€ до мен.

—ам-сама, навън и у дома,
сам-сама, край празната камина,
сам-сама, сред зимната тъма,
сам-сама, след л€тната градина,
сам-сама, в сълзи, под балдахина,
сам-сама, по-страшно и от плен,
сам-сама – без мили€ до мен.

—ам-сама сред всички тук, нима
сам-сама през то€ св€т ще мина,
сам-сама, навеки сам-сама,
сам-сама, за присмех на мнозина,
сам-сама, до близката кончина,
сам-сама оплаквам сво€ ден,
сам-сама – без мили€ до мен.

ѕринце, моето сърце изстина,
сам-сама, все в черно, скръб пустинна, 
сам-сама съм – като в гроб студен,
сам-сама – без мили€ до мен.



Ўарл д'ќ–Ћ≈јЌ
1394-1465


ѕ≈—≈Ќ

 ажи, сърце, съвет ми дай?
ƒа ида ли при мойта мила,
за теб – и как те е ранила – 
да £ разкажа най-накрай?

ћолбата ми – не се терзай! –
не би честта £ накърнила.
 ажи, сърце, съвет ми дай,
да ида ли при мойта мила?

„е т€ пред тво€ ходатай
доброто си сърце смилила,
и в теб, сърце, ще вдъхне сила.
ƒа ида ли? Ќехаеш май!
 ажи, сърце, съвет ми дай?


ѕ≈—≈Ќ

ќтрада мо€, страст и властна господарка,
понеже н€ма как да бъда все до вас,
остава споменът за нежната ви власт
и образът, не спр€л в сън€ ми да се м€рка.

 ураж ми вдъхвате, че всичко тук е с м€рка,
че времето лети и идва мо€т час.
ќтрада мо€, страст и властна господарка – 
понеже н€ма как да бъда все до вас.

“акава пустота и скръб в гръдта ми жарка,
сърцето отлет€ след вас – и мрак, и мраз
в гръдта ми ще цар€т, докле не зърна аз
отново младостта и хубостта ви €рка,
отрада мо€, страст и властна господарка.



‘рансоа ¬»…ќЌ
1431-1464


ЅјЋјƒј 
«ј Ќя ќ√јЎЌ»“≈ ∆≈Ќ»

 ажете ми в кои страни
е ‘лора – в –им боготворена;
къде са дивните жени
“аис, јлкида и ≈лена?
» ≈хо, дето спотаена
и днес оглас€ всеки бр€г,
с неземна хубост надарена?
 ъде е он€ лански сн€г?

 ой ≈лоиза прислони,
след като беше съблазнена
и јбелар от —ен ƒени – 
скопен и расото надена?
ј дамата неутолена
на Ѕуридан, по чийто знак
в чувал бил хвърлен после в —ена?
 ъде е он€ лански сн€г?

ј Ѕланка с лилии-страни
и глас коварен на сирена?
 ъде е ∆ана, в наши дни
в –уан на клада изгорена?
ј господарката на ћена?
» Ѕерта с исполински крак?
 ъде са, ћайчице свещена?
 ъде е он€ лански сн€г?

ѕослание

ƒа питаме и седем дена,
и седем месеца – но пак,
о, ѕринце, всичко е в рефрена:
къде е он€ лански сн€г?

 
ЅјЋјƒј «ј ЋёЅ»ћј“ј

алшива хубост, скъпа при това,
адушна уж, а пък с душа лукава;
јз молех за любов, а т€ едва
Ќе ме уби – от камък по-корава.
ърцето на смъртта се уповава!
ќчите £ – в т€х милост не търси,
ј мол€ пак: смекчи си малко нрава,
смили се вече, клетника спаси!

ћъчителката зла ме окова,
ј аз търп€ и, както често става,
азнас€ ме днес хорската мълва,
ърп€ и скитам, търс€ уж забрава,
ј мало и гол€мо ме зад€ва.
 акво сега? ¬ърви се обеси!
Ќе щеш – за милост се моли тогава:
смили се вече, клетника спаси!

¬ърви си времето, като трева
» ти ще свехнеш, всеки плод презр€ва,
ерархът даже н€ма тук права...
ќ, само луд с това се утешава! – 
Ќад мене висне същата разправа.
Ќо днес над руче€ се надвеси
и жадно пий, че всичко отминава:
смили се вече, клетника спаси!

ѕослание

ќ, ѕринце на любовната прослава,
не ме кори, скръбта ме подкоси,
една молба към Ѕога ми остава:
смили се вече, клетника спаси!


ЅјЋјƒј «ј ƒ≈Ѕ≈Ћј“ј ћј–√ќ

јко обичам та€ дебелана,
нима съм тук последни€т глупак?
«а не€ ви прер€звам и гръкл€на!
„удесно сме си в наши€ бардак,
щом дойдат гости – тичам с пълна кана,
че хл€б, че сирене, вода; в мазата
търча за вино, не подвивам крак;
а щом плат€т добре, им викам: – ≈й,
елате ни отново на софрата – 
в дома ни, в наши€ прочут бордей.

Ќо ако вечер н€кой път пи€на
ћарго без пукнат грош ми дойде пак,
за гушата ми иде да € хвана;
готов съм да продам и за петак
едничката £ хубава прем€на.
ј т€ врещи, надува ми главата,
кълне ’риста, нарича ме тъпак,
и јнтихрист ми вика, и злодей,
дорде не € зашлев€ през устата
в дома ни, в наши€ прочут бордей.

—лед туй мир€сва мойта повлекана,
пръдн€ ми пуска, ама по мерак.
√о-го ми гука, хваща ми кочана
и борим се на стари€ матрак,
а после спи до мен като заклана.

» сутрин, както куркат £ червата,
макар и трудна, с ей такъв тумбак,
ме €хва изведнъж и току глей
ме смазала – потрошва ми ребрата
в дома ни, в наши€ прочут бордей.

ѕослание

¬ън в€тър да фучи, да бръска сн€г – 
» аз съм сит, и т€ – на завет свр€на.
ерархи€ ли? –авни сме в кревата.
ќтлична двойка – котка и котак;
Ќе, чест не му е нужна на плебей
и кретаме, доволни от съдбата,
в дома ни, в наши€ прочут бордей.


ƒ¬ќ…Ќј ЅјЋјƒј 

» тъй, обичайте, любете,
не знае любовта сезон, 
ала ума си не губете 
като мъдреца —оломон, 
остана без очи —амсон, 
човек на скот ще заприлича 
зарад любовни€ нагон. 
ўастлив е, който не обича.

ќрфей, омайвал зверовете, 
захвърли флейта с дивен тон 
и зарад дух, си представете,
реши да слезе при ѕлутон.
» Ќарцис, в горски€ заслон, 
взе във водата да наднича 
и падна там без вик, без стон. 
ўастлив е, който не обича.

ƒавид, най-мъдър сред царете,
забрави Ѕожи€ закон
и в женско руно се заплете;
остави бойни€ си кон 
и хурка взе, и в мек хитон 
—арданапал се занавлича... 
Ќе, н€ма в любовта резон. 
ўастлив е, който не обича.

Ќадмина всички в греховете 
сластолюбиви€т јмнон, 
“амар, сестра си, предпочете
като развратен фараон;
за сластен танц пред сво€ трон 
главата на …оан отсича 
цар »род, бичът на —ион. 
ўастлив е, който не обича.

«арад кого ли, отгатнете, 
смени ми цели€ фасон 
и пода с мен палачът мете?... 
«арад  атрин ¬осел, пардон!
ƒано и он€ фарфарон – 
Ќоел – го зърне т€ под бича 
или дори на н€кой клон. 
ўастлив е, който не обича.

ѕослание

 акво да прави днес, кажете, 
ей този дързък вагабонт?
Ќе, не, на клада го качете, 
но ще обича пак ¬ийон! 
“ой пак ще бъде ветрогон 
и пак след фустите ще тича, 
не се шегува  упидон... 
ўастлив е, който не обича.


ЅјЋјƒј,
 ќя“ќ ¬»…ќЌ ѕќ—¬≈ўј¬ј Ќј ≈ƒ»Ќ ЅЋј√ќ–ќƒЌ» 1, 
«ј ƒј я »«ѕ–ј“» Ќј —¬ќя“ј —Џѕ–”√ј 
ѕќ —Ћ”„ј… “я’Ќј“ј —¬ј“Ѕј

јлен от зората, с€каш в кръв обл€н, 
ћлад сокол се вие, тръпне от наслада, 
Ѕързокрила, лека, пламнала от св€н, 
адостно припърхва гургулица млада.
ќт сърце ви нос€ мойта изненада. 
јх, јмур, сами€т бог на любовта, 
«а любов такава е изп€л в балада:
ще ти бъда верен, предан до смъртта.

ƒама на сърцето, най-възвишен бл€н –
то участ, дето р€дко днес се пада, 
Ћавър, с който честно аз съм увенчан, 
ќт маслина клонка, вееща прохлада... 
азумът – над всичко властващ без пощада 
 при мене в сговор с чувството в гръдта:
да не давам никой тук да те напада! 
ўе ти бъда верен, предан до смъртта.

—кръб ли връхлети ме като ураган, 
носен от —ъдбата подла и злорада, 
тво€т взор € пръсва, нежно в мене взр€н –
както ведър полъх – парите на ада. 
—емето, което в твойта нива пада – 
Ѕог ми дава сили да ора пръстта! –
с плод ще ни зарадва, за страстта награда. 
ўе ти бъда верен, предан до смъртта.

ѕослание

„уй ме, о, ѕринцесо, зарад теб на клада
съм готов – бъди ми светъл лъч в нощта!
„уй, сърцето тупка и от сласт отпада. 
ще ти бъда верен, предан до смъртта.



ћаргьорит дьо Ќј¬ј–
1492-1549


ЋёЅќ¬Ќ» —“јЌ—»

ƒушата в мойто т€ло, копнежът на душата
и пламът на копнежа, сред който т€ се м€та;
на живи и на мъртви завиждам в то€ св€т!
∆ивотът ми – ти виждаш – ме прави черногледа,
животът ми на тво€ живот е с€нка бледа,
плътта ми вече знае какво е да си св€т.

«а теб света аз гледам – като за мен самата,
за мен самата гледам – като за теб – зем€та.
∆ивотът ни един е, една ще е смъртта.
 ак искам да живееш, а мене да ме н€ма,
но както с теб живеем – тъй ще изчезнем двамаЕ
јз искам да загина, а н€мам смелостта.



 леман ћј–ќ
1497-1544


ѕ≈—Ќ»„ ј

 ак искам днес
любов с финес,
с лек намек отдалече...
Ќо всеки ще ме разбере, че
на влюбени€ верността
го прави пленник на скръбта.
¬ъзнаграден
е н€кой ден,
но късно вече...


«ј —≈Ѕ≈ —»

Ќе съм това, което б€х,
съдбата е неумолима.
Ѕе пролет, л€то, но след т€х
в прозореца наднича зима.
Ћюбов! —ъс страст неукротима
боготвор€х те всеки час!
≈х, два живота ако има
по-в€рно бих ти служил аз.


“ЏћЌќ ќ—ј“ј

“и страдаш, че съм тъмнокоса,
защо си, скъпи, натъжен;
по-светлите жени с какво са
по-свежи, по-добри от мен?
“е ще посърнат н€кой ден,
а нищо черно не старее.
ƒа бъдеш мургав по-добре е, – 
нима това не осъзна? – 
а не луна, ко€то грее
с непосто€нна светлина!


ЅјЋјƒј ѕ–ќ“»¬ “ј«»,
 ќя“ќ Ѕ≈Ў≈ ЋёЅ»ћј Ќј ѕќ≈“ј

¬еднъж пред мо€та любима
на ревността отдадох дан
и н° – през та€ люта зима
аз хубавичко б€х загр€н.
 аква мазница съм търп€л,
ах, само да € б€х вид€л
как съска т€ без капка св€н:
– «адръжте го, сланина €л!

Ќехранимайковци шестима
за миг направиха капан
и, по-гол€м скандал да има,
аз б€х сред б€л ден задържан.
≈дин груби€нин затлъст€л,
да чуе цели€ квартал,
извика: – ≈то го  леман,
задръжте го, сланина €л!

» тъй, т€ зла, невъзмутима,
изпълни сво€ пъклен план.
 аквото дава, двойно взима
и мислех си, на нара свр€н,
и д€вол би £ завид€л – 
реши ли да направи кал,
т€ ще те хвърли и в зандан:
– «адръжте го, сланина €л!

ѕослание

ќ, ѕринце, който н€ма жал,
той само би се разтърчал,
та друг да бъде окован:
– «адръжте го, сланина €л!


ѕ≈—≈Ќ «ј ћ≈—≈÷ ћј…
» «ј ƒќЅ–ќƒ≈“≈Ћ“ј

¬незапно тук през пролетта
зем€та се преобраз€ва
и без да мисли, с лекота,
един ли влюбва се тогава
и бърза да се наслаждава,
увлечен в нови€ си лов?
Ќо мен това ме отегчава – 
една е мо€та любов.

Ѕлест€т жените с красота,
но времето € подкопава – 
години, грижи, самота...
дордето всичко не отплава.
Ќо знам – една не е такава,
на бой за не€ съм готов,
т€ никога не остар€ва – 
една е мо€та любов.

“ова е ƒобродетелта – 
прекрасна нимфа с вечна слава,
от свойта горда висота
т€ влюбените призовава:
– Ќасам, о, жадни за забрава,
насам! – не сглъхва то€ зов! – 
насам, кой още се съмн€ва...
≈дна е мо€та любов.

ѕослание

Ќедей €, Ѕоже, отминава,
а дай £ сво€ благослов
и твойта реч ще бъде права:
една е мо€та любов.


«ј √ќЋяћј“ј ЋёЅќ¬

¬ ѕариж, града неповторим,
където дълго не скърбим,
аз си намерих нова дама.
ѕо-весела – не е измама – 
едва ли има чак до –им.

ƒалече от морала мним,
по-хубава от херувим,
тук друга като не€ н€ма,
в ѕариж.

 о€ е – нека премълчим,
нали признах, че съм любим;
това е любовта гол€ма – 
целувка сладка между двама,
без порива да оскверним
в ѕариж...



ћорис —≈¬
1500(?)-1560(?)


»з "ƒ≈Ћ»я"

ќбичах € и още подслон е т€ за мен:
и както гледам €, по не€ пак лине€.
»згубил ум и разум и с поглед заслепен,
сърцето как ще € забрави, точно не€?
Ќима ще стигна чак до там – да преживе€
спокойно та€ тежка разд€ла н€кой ден?
— прекрасен двоен плам гор€хме двама с не€: 
т€ пламне в миг – и аз припламна, пламене€;
смири т€ сво€ пламък и мо€т е смирен.
» себе си погуби, погуби ме и менЕ



ѕернет дю √»…ќ
1520-1545


ѕ≈—≈Ќ
(откъс)

 огато аз пред теб застана,
от жар любовна изтерзана,
и чезна с дух неутолен – 
нима не ще се влюбиш в мен?

 огато страдам аз, обл€на
в сълзи – като от люта рана –
и се топ€ от ден на ден – 
нима не ще се влюбиш в мен?

 огато зърна пак засм€на
щастливката, от теб избрана,
и млъкна с поглед примирен –
нима не ще се влюбиш в мен?

 огато пак гласиш капана
за нова н€каква изм€на,
а мен държиш ме още в плен –
нима не ще се влюбиш в мен?

 огато с в€рност непрестанна
край теб завинаги остана,
от мойта преданост пленен –
нима не ще се влюбиш в мен?



ѕонтюс дьо “»…ј–
1521-1605


*   *   *

ƒа, който е портрета ти вид€л,
диви се и на позата красива
и приликата тутакси открива
с познати€ красив оригинал.

Ќо в мен јмур не с четка търпелива,
а мигом със стрела е пресъздал
ужасно-св€ти€ и чист овал
и мо€ дух оставил да унива.

ѕортретът от човек, уви, е правен
и може да потъне в прах, забравен,
и да посърне като всеки друг.

ј споменът и от бои дори е
по-траен и какво ще го изтрие,
поне докато мен ме има тук.



∆оашен дю Ѕ≈Ћ≈
1522-1560


*   *   *

Ќощта ми кратка е и н€ма край ден€т,
към себе си жесток, аз мол€ за пощада
и само в мъките намирам днес наслада.
ќтрекъл любовта, към не€ търс€ път.

—трем€ се към добро, но злото ме напада,
в желани€ гор€, но смръзва ме страхът,
реша да тръгна – и нозете се вдърв€т,
от ра€ мрак струи и светлина – от ада.

Ќавеки твой съм аз, но мой не съм, уви,
плътта на вол€ е, но мо€т дух кърви,
забравен все така сред мрака на зандана;

жестоко състарен, безропотен и слаб.
–анен съм аз, ранен, с неизцелима рана
от вечното дете – стрелеца гол и сл€п.


*   *   *

ўом наши€т живот е само ден
от вечността, щом дните в кръговрата
на времето изчезват, мрат нещата
край нас и всеки е за смърт роден,

какво, мой дух, очакваш в сво€ плен?
— какво те мами мракът на теглата,
защо не полетиш към светлината,
щом знаем, че духът е окрилен?

“ам чакат те покой и благодат,
там само радост вкусва то€ св€т,
там любовта е и медът от не€.

“ам в чиста висина ти би лет€л
и би открил изконната иде€
за красотата – мо€т идеал.



Ћуи ƒ≈ћј«ё–
1523-1580


Ќј Ќ≈я

ќрфей и в ада слезе, при ѕлутон,
да търси свойта скъпа ≈вридика
и с викове и сълзи – скръб велика –
разбуди бреговете на —тримон.

ƒиана мо€, фе€ милолика,
не чуваш ли от сво€ царствен трон –
сред Ѕоговете – жални€ ми стон
и тво€т глас кога ще ме повика?

ѕол€, гори, реки и тучни ниви,
и урвите, и зверовете диви –
живе€т с мойта скръб и те дори.

» виждаш ти как страдам, как рида€,
но знам, ще дойде мо€т ден накра€
и с радост любовта ще ни дари.



ѕиер дьо –ќЌ—ј–
1524-1585


*   *   *

ѕо-скоро ще изчезнат от свода светилата,
морето ще остане по-скоро без вълни,
и слънцето ще почне на изток да клони,
изскочило от запад, щом пукне се зората,

по-скоро небесата ще рухнат на зем€та,
по-скоро равнините ще станат планини,
отколкото тук руса жена да ме плени,
или в зеленоока да вид€ красотата.

ќбичам ви, о, черни очи, така пламтите,
че страст неугасима ми палите в гърдите.
ѕобеден взор, огре€л най-скъпото лице!

ўе легна аз и сбръчкан, и блед, но вие стойте,
очи, все тъй над мене... —ъгрей ме, скъпа, с твойте
очи – слънцата черни за моето сърце.


*   *   *

“ри дена искам сам да бъда с "»лиада".
ќтивай,  оридон, вратата залости
и н€кой влезе ли, виновен ще си ти,
на теб €да си ще изкарам – за награда.

Ќе искам никого, че току виж пострада;
леглото остави, не влизай, не мети,
три дни да се отдам на леност и мечти,
пък после в буйствата ще търс€ пак наслада.

Ќо ако пратеник пристигне от  асандра,
веднага отвори и му стори поклон,
ще го посрещна сам на нашата веранда;

внимавай, да не се помайваш,  оридон!
ј иначе и Ѕог да е дошъл на гости,
вратата тр€бва пак добре да се залости.


*   *   *

≈гипет напусни – страна на фараони
и роби... и ела край бистри€ …ордан;
ела и се спаси от двора възгорд€н
с ÷ирцеи пъклени, —ирени и √оргони.

ѕрепуска времето и кой ще го догони,
за много не ламти, недей в безплоден бл€н
да хвърл€ш взор назад към път€ извърв€н,
ни чакай в къдрите ти скреж да се порони.

Ќима не виждаш как е ƒвора омърсен,
сто пъти маската ще си смени на ден,
ƒоброто е в калта и ѕодлостта – велика.

»зб€гай, тази чест гнети и без това!
≈ла в пол€та с мен: сред Ќимфи, божества
за теб ще съм ќрфей, ти – мойта ≈вридика.


*   *   *

ўе остарееш ти и, както си навива
чекръкът нишката, на гаснещата свещ
ще си припомниш стих от мен и ще речеш:
"¬ъзп€ва ме –онсар, когато б€х красива!"

» ще се сепне в миг слугин€та сънлива,
дочула името ми да шептиш с копнеж,
и твойто името ще благослови с горещ
възторг и чувствата си н€ма да прикрива.

Ќо аз ще сп€ в пръстта, безплътна с€нка – мир
сред сенки миртови вид€ла най-подир;
а тво€ милост пред огнището ще дреме,

ще жали за живот надменно похабен...
∆ивей, недей мисли за утрешни€ ден
и късай розите на младостта навреме.



Ћуиз ЋјЅ≈
1524(?)-1566


*   *   *

ќ, тъмен взор, о, погледи встрани,
о, сълзи, о, въздишки най-горещи,
о, черни нощи без желани срещи,
о, светли, бързо отлетели дни!

ќ, време пропил€но, о, злини,
о, жалби, о, мъчени€ зловещи,
о, мъртъвци в безброй жестоки клещи,
о, всичко – срещу мойте съдбини!

ќ, къдри, вежди, длани, пръсти, см€х,
о, лютн€, лък, виола, шепот плах,
о, колко факли край жената млада.

Ќо аз скърб€ за теб – че запленен
държиш сърцето ми пламт€що в плен
и пак връз теб дори искра не пада.


*   *   *

¬енеро светла, скитнице в простора,
чуй мо€ глас; ще пее, ще  трепти – 
дордето горе тво€т лик  блести– 
от грижите и тежката умора.

ќчите си за миг не ще притвор€,
ще плача, взр€на в твоите черти.
¬ъзглавницата мокра виждаш ти,
ревниво скривана от всички хора.

ƒушите умор€т ли се, тогава
сън€т със сладък отдих ги дар€ва.
ѕод слънцето търп€ до вечерта

и щом почувствам се съвсем разбита
и легна си и сън не ме връхлита,
да се изплача – кратка е нощта.


*   *   *

ƒордето още сълзи имам аз,
да плача за мига прекаран с мене
и с мъката, неспираща да стене – 
макар и слаб – се бори мо€т глас;

дордето с нежна лютн€ на колене
за тебе дърпам струните в прехлас;
дордето над духа си н€мам власт
и той към тебе само устремен е – 

животът все тъй ще ми бъде скъп!
Ќо щом очите изтекат от скръб,
гласът – прегракне, натежат – ръцете

и рухне и духът, и н€ма как
за мо€та любов да разберете,
смъртта ще мол€ – да настане мрак!


*   *   *

÷елувай ме. » пак. Ќедей престава.
≈дна целувка сладка искам аз,
една целувка дай ми ти със страст,
ще имаш четири – като жарава.

“и страдаш? Ѕолката успоко€ва,
подслажда десеторно твойта сласт.
» тъй – целувки смесвайки в екстаз,
ще търсим с теб наслада и забрава.

∆ивотът с двоен пулс от днес ще бие,
щом и за други€ живеем ние.
Ћюбов, за лудостта не ме хули...

ѕрикривам ли се – пак душата страда
и не изпитвам никаква наслада,
ако не се забиват в мен стрели.


*   *   *

Ќе ме корете, ƒами, че гор€х
от страст, с хил€да факли в мен самата,
с хил€да скърби, тровещи душата,
че младостта си в сълзи пропил€х.

”ви! Ќе ме посрещайте със см€х – 
аз имам само болки за отплата,
недейте ги изостр€ в самотата,
а нозовете любовта без страх.

“€, без да имате вулкан в гръдта,
и без јдонис, пръв по красота,
ще ви направи тихи и подвластни.

ѕолучили по-малко и от мен,
на та€ странна страст най-сетне в плен – 
дано не бъдете и по-нещастни!



∆ак “јё–ќ
1527-1555


ѕ≈—≈Ќ

ўом ти, о мо€ фе€,
извърнеш взор към мен,
аз чувствам – не живе€,
а гасна покосен.

ј после, отегчена
отвърнеш ли очи,
от нова рана стена,
животът ми горчи.

 аква ли тук отвара
да пи€? Ќ€ма ц€р.
¬ мен рана се отвар€
и пари като жар.

Ќо лек и да откри€,
ще бъда пак в затвор –
ах, тъмната кили€
на тъмни€ ти взор.



–еми Ѕ≈Ћќ
1527(?)-1577


√–ќ«ƒќЅ≈–

ћомци и палави моми
с огромни кошници на рамо,
догоре с черно грозде само,
върв€т по двама и сами.

“ъпчете гроздето с крака,
че всичко бъчвата погълна – 
да закипи отново пълна,
да шурне винена река.

’вала на то€ Ѕог, хвала,
да пеем всички луда песен,
да огласим и та€ есен
долини, хълми и села.

я вижте, то€ пенест Ѕог
се смее в дуднещата бъчва,
но там, на т€сно, се измъчва,
кипи и готви се за скок.

≈дно при€тно старче взе,
че сръбна си... я виж го – старче,
пък затанцува с жар, макар че
едва държи се на нозе.

ј момък млад, обзет от страст,
пастирката – не щеш ли – зърна,
разкрила гръд със сочно зърно,
да спи под сенчести€ храст.

“ова и чакаше јмур,
нали все дебне от засада,
внезапно взе да ги напада – 
стрели зам€та като щур.

ѕастирът идва, скача т€,
т€ брани се, но той нехае,
пък после – винаги така е – 
сама върху му връхлет€.

Ќе можеш Ѕакхус да го спреш,
щом дойде неговото време
и €ко пийне си и вземе
на подбив нашата младеж!



∆ан ƒ№ќ Ћјѕ≈–ё«
1529-1554


Ќј —. —.

«а теб, единствено за теб е любовта ми.
≈динствено на теб стиха си ще отдам.
 аквото съм създал, каквото ще създам
за теб е само то – и радости, и драми.

—ърцата ни в едно са слени, а съм сам
и ти – сама; нима велможи, знатни дами,
крале ще весел€; не ми се никой мами,
че скръб не ме гризе, ни мъчи мрачен плам.

–онсар обезсмърти  асандра в свойте песни,
Ѕеле – прослави той ќливи€ в чудесни
сонети; тъй и теб възп€х за векове;

ще помн€т хората тук името, което
съм запечатал аз дълбоко и в сърцето,
и вплел съм го с любов и в свойте стихове.



Eтиен ѕј »≈
1529-1615


*   *   *

ћърморим колко е немилостива
онази, дето, хванала ни в плен,
ни мъчи, трови и от ден на ден
по-кисела, по-зла ни се надсмива.

ќ, глупост и денгуба е за мен
човек да се окайва и унива,
да хленчи, че е злъчна и ревнива
и тъй да си умре, неотмъстен.

јко не искаш да си все в затвор,
един съвет от мен – и си на€сно,
и аз тъй дълго страдах, за беда:

недей една да гледаш с влюбен взор;
обичам аз нал€во и над€сно
и вече знам какво е свобода.



ќливие дьо ћјЌ№»
1529-1561


Ќј јЌ, — ћќЋЅј «ј ÷≈Ћ”¬ ј

÷елувайте се, јн, прилежно се учете,
учете се прилежно, целувайте се, јн.
—ред земните наслади това е дивна дан,
целувката – мечта дори за боговете.

» аз, и кой ли не, дивим се сред мъжете,
че сочните ви устни за всеки тук са бл€н
и че дъхът ви нежен е като мед разл€н,
а още тр€бва май урока да четете.

 акво, че двама души допрели са уста;
при страстната целувка – в това е сладостта! –
езикът други€ език да изненада:

любовникът до свойта любима, ц€ла св€н,
любимата до сво€ любовник разтерзан
да смучат, да гризат и се топ€т в наслада.


—ќЌ≈“ «ј ћ≈ћ

ќбичам аз напролет – признавам ти го, ћем –
в зорите да ме буд€т ветрец и песен птича
и да възп€вам тази, ко€то ме привлича,
сред дъх на пищни рози, тим€н и цъфнал крем.

ј лете, в гъста с€нка, дордето вън припича,
с уста да милвам устни и гръд и да €дем –
о, дивен пир! – малини с прохладен бухнал крем
и по плътта ни сочно кръвта им да се стича.

Ќа есен с мойта мила брюнетка седнал редом,
в ръката с чаша вино, обичам аз да гледам
как огън€т при€тно в камината гори.

» зиме – не излизам, когато падне зима,
освен, предрШшен, вечер – да чезна до зори
в горещите прегръдки на мо€та любима.



Eтиен ∆ќƒ≈Ћ
1532-1573


*   *   *

 ато човек, залутан из горски гъсталак,
далече от къщ€, от пътища и хора,
като плувец в море, рев€що без умора,
от погледа изгубил спасителни€ бр€г;

като сел€к в пол€та в припадащи€ мрак
без плаха светлинка – така и аз в простора
помръкнал, сам, без път, обезверен, от взора
любим лишен за дълго, върв€ и страдам пак.

 огато погледът в гори, пол€, морета
съзре внезапно зрак след черната несрета,
човек си връща в€ра и силите дори.

» аз тъй, изтерзан от дългата разд€ла,
щом зърна ви пред мен, щастливо заси€ла,
забрав€м мрак и мъки, пол€, мор€, гори.



∆ан-јнтоан дьо Ѕј»‘
1532-1589


*   *   *

ќ, сладостно, най-сладък тласък дало
за битките на плът с гореща плът, 
душите ще се вкопчат и спо€т, 
и мойто т€ло ще е в твойто т€ло.

ќ, сладостен живот! ќ, сладка смърт!
¬ мен всичко е от радост затрепт€ло
и всичко в мен към теб е полет€ло – 
ту на върха, ту в зейнал водовърт.

ўом пламнеш от страстта като малина
и аз съм в теб и жаждаш ти, ћелина,
това, с което в теб се втурвам с вик,

какво че та€ стръв ще ме разнищи,
знам – устни в устни – пак ще съживиш ти
вдървените ми удове за миг.



∆ан ѕј—№ќ–ј
1534-1602


Ћ»–»„Ќ» —“»’ќ¬≈

Ќа то€ св€т да се живее
е страшна мъка, все по-зле е
и хубавото е назад:
така скръбта ме е сломила,
че по-добре след мойта мила
да се сбогувам с то€ св€т.

“ова е път€т на живота –
за вс€ко живо същество, та
върви по него и си трай;
за път€ земен всичко зна€
и знам, че му е близък кра€,
но все не идва то€ край.

јз тръгвам, спирам, с реч лъстива
от път€ н€кой ме отбива,
та мойта скръб да продължи.
ќ, аз добре го зна€ този,
решил докрай да ме тормози
и мъките ми да множи.

¬ нощта през трапища и €ми
напред ме носи любовта ми –
кобилка млада без юзди;
при всички ти€ тук несгоди
и н€кой сл€п като те води,
как н€ма да те заблуди?


¬»ЋјЌ≈Ћј

ћойта гърлица къде е:
секна мили€т £ глас!
—ам не ми се и живее!

—традаш ли, че днес не пее?
јх, какво да прав€ аз,
мойта гърлица къде е?

ѕредан си, това добре е,
но и аз гор€ от страст:
сам не ми се и живее!

 ойто страда, сълзи лее,
да ридаем в то€ час:
мойта гърлица къде е?

Ќ€ма ли € тук, не ще е
мил животът ми сред вас:
сам не ми се и живее!

—мърт, вземи ме, ще изтлее
всеки – тук сме в твойта власт:
мойта гърлица къде е?

—ам не ми се и живее!



∆ан-¬оклен дьо ла ‘–≈Ќ≈
1536-1606


*   *   *

‘илис – задр€мала бе т€
сред лилии и сред цвет€
и край лика £ с чар небесен
амури с трепкащи крилца
палуваха като деца
и пееха безгрижна песен.

» аз се радвах от сърце
на прелестното £ лице,
но мо€т разум ми пошушна:
ти луд ли си? Ќе ми се май,
да поприкрие чакаш май
т€ свойта прелест простодушна.

» леко, от ветрец по-тих
пристъпих аз и се склоних
и € целунах най-накра€
по пурпурните £ уста
и се опих от прелестта,
каквато вкусват само в ра€.



јмадис ∆јћ≈Ќ
1540-1593


*   *   *

јко любов е – в храма на душата
на Ќе€ да издигнеш св€т олтар,
ако любов е – нежни€т £ чар
сърцето ти да кара да се м€та;

ако любов е – да гориш в пожар,
ако любов е – да търпиш теглата,
ако любов е – да възп€ваш злата
към тебе – с взор, по-остър от ханджар;

ако любов е – да понас€ш свади,
да б€гаш от житейските наслади,
да страдаш от разпалената страст,

да чезнеш от разд€лата погубен,
да си нещастен всеки ден и час,
ако любов това е – аз съм влюбен!



‘илип ƒ≈ѕќ–“
1546-1606


*   *   *

Ћюбов, —ъдба, Ћюбима, —тихиите – и те –
възправ€т се срещу ми, да падна на колени;
—ън€т отбива само стрелите им калени
и примките на злото пак той ще разплете.

ќ, —ън! Ќебесен ангел! — усмивка на дете
помагаш ми да вид€ нещата въжделени:
очите £ – две тъмни, загадъчни вселени;
и в мойта гръд отново доволството расте.

ј любовта е б€сна, със своите присъди
едно жадува само – от мен да те пропъди
и хич не ще да знае какво е сън блажен.

Ќо щом ти, сън любовен, – това не е и тайна! –
все пак ме навест€ваш, по-дълго стой при мен,
понеже твойта милост към всички е безкрайна.


ћаргьорит дьо ‘–јЌ—
1552-1615


*   *   *

ƒа, любовта е нива и влюбени€т – млад
орач; зависи само от т€х – дали ще дава
обилно едро зърно или пък само пл€ва,
или в бодил и бурен ще тъне то€ св€т.

—лучайните наслади на флирта лековат
са пл€ва – и ветрецът € мигом разпил€ва;
бодилът – той надменно расте в душа корава
и само силно чувство ни дава клас нал€т.

 акво орачът влюбен от трепетното лоно
да чака тук, най-много да бъде благосклонно
приет от свойта ћила – бленувана мечта.

 огато от сърце са дар€вани благата,
признание не търсим, не мислим за отплата.
 акво – освен сърцето – е нужно в любовта?



јгрипа д'ќЅ»Ќ№≈
1552-1630


*   *   *

ќ, вие, дето грабите с ръце
отбл€съци и плодове нал€ни,
гъмжат от змии цветните пол€ни,
тревоги сп€т под кроткото лице.

јз хвърлен б€х в река јхеронтида,
сред любовта – всевечен океан;
взел мократа си дреха – дар презр€н,
при морски€ всесилен бог ще ида.

—ирените! «атъквайте уши – 
че смъртна нежност е това, засада!
ќ, сам да страдаш, друг когато страда
и да тъжиш, когато друг тъжи!


*   *   *

¬ светкавични€ гн€в на тво€ лик небесен
аз, смъртни€т, съзр€х и райска красота.
» б€х към гибел, към крушени€ понесен,
безсмъртието пак да зърна – след сечта!

— божествен огън в мен ти смъртното изгар€ш,
неземна, с€каш с глас небето ме зове;
божествена душа, душата ми разтвар€ш,
Ѕогиньо, извисен, сед€ сред богове.

јз дръзнах, впил уста в устата ти червена,
откъснах, но без смърт, безсмъртна красота;
и от нектар жив€х, с амбрози€ свещена,
усп€л най-сладкото да вкус€ – вечността!



‘рансоа дьо ћјЋ≈–Ѕ
1555-1628


—ќЌ≈“

¬еличествени сгради от мрамор и кристал,
в които прелестта извечна е вселена
и властва цар€т на безкрайната вселена,
в изкуството самата природа пресъздал;

градини, паркове със сенчесто-зелена
прохлада, св€т с морави, разцъфнал, зацвърт€л,
и който даже зиме, макар под преспи ц€л,
си€е с красота, от светъл дух родена;

места, които мойто сърце държите в плен,
горички, извори, потоци с глъч сребриста,
лицето ми посърва и страдам в то€ час –

но не че н€ма прелест във всичко покрай мен,
а затова, че тук не виждам днес  алиста:
не € ли зърна не€ – за всичко сл€п съм аз.



“еофил дьо ¬»ќ
1590-1626


—ќЌ≈“

√одина още, две, ще бъдеш горделива
и после край – цветът ти, уви, ще прецъфти;
а щом накра€, скъпа, съвсем увeхнеш ти,
ще почне и над теб светът да се надсмива.

Ќе чакай н€кой вече от страст да запламти,
най-много н€какъв лакей без съпротива
да легне утре с теб – душица милозлива,
с надежда тво€ милост добре да му плати.

ўе търсиш на кого ли сред сво€ нов позор
любовница да станеш; глупците – и на т€х
не ще им е до теб, една утеха късна.

 ъм мене ще се втурнеш – но ще отвърна взор,
ако зарониш сълзи – ще чуеш само см€х
и тъй ще отмъст€, задето ме отблъсна.


—ќЌ≈“

—ънувах аз ‘илис, от ада чак дошла,
и както н€кога с ръце ме заобвива –
решила беше да се люби като жива
и както »ксион прегръщах аз мъгла.

ј призракът £ гол се м€та и извива
и шепнеше: "“ирсис, ела при мен, ела,
откакто съм в света на мъки и тегла
за теб се паз€ все и млада, и красива;

при най-големи€ любовник идвам аз,
отново да умра в ръцете ти от страст";
а щом преситиха се от любов телата,

ми каза: "—богом, пак за ада хващам пътЕ
“и все се хвалеше, че любиш мойта плът,
сега хвали се, че си любил и душата".



ѕиер дьо ћј–Ѕ№ќ‘
1596-1645


» ћќ–≈“ќ, » ЋёЅќ¬“ј

≈дно са и морето, и любовта, уви;
морето е горчиво и любовта – горчива,
морето крие бездни, и т€ ни в бездни срива,
и в двете ви€т бури над нашите глави.

ј който от водата се плаши и върви
все по брега, и който не знае страст ревнива
и от любов ранена, гръдта му не кърви – 
ни бур€ ги връхлита, ни дав€т се такива.

ћорето, то е люлка на любовта; макар и
изл€зла от водата, разпалва т€ пожари,
но огън като то€ с вода не се гаси.

ўом не гаси пожара на любовта водата,
как он€ пламък, който разпали ти самата,
да угас€ в морето на моите сълзи.



¬енсан ¬ќј“ё–
1598-1648


ѕ≈—≈Ќ

ѕридворни€т ще влезе в гроба –
не го поканили на лов.
» кой от ревност, кой от злоба,
а аз умирам от любов.

ќрелът ѕрометей кълве го
и с клюна хищен е готов
да бъде до смъртта край негоЕ
ј аз умирам от любов.

“ирсис, овчар€т на ¬иргилий,
простора цепи с жален зов,
оглас€ хълми и могили,
а аз умирам от любов.

ўе трогне камъните даже,
в гората всеки вопъл нов
за мъката му ще разкаже,
а аз умирам от любов.



“ристан л'≈–ћ»“
1601(?)-1655


—ЋЏЌ÷≈Ћ» ј“ј  –ј—ј¬»÷ј

—клони се слънцето по сво€ вечен път
и пак квадригата му с луд галоп навлиза
в морето; с бл€скава карета и ≈лиза
е тук и прелести небесни те слеп€т.

» всички красоти на хубав слънчев ден,
които благодат безсмъртна увенчава,
и чист любовен плам, и светозарна слава –
това е т€ в света, от не€ озарен.

јз гледах изумен, с премрежени очи
как вечната звезда сред бл€сък и лъчи
пожари палеше, раздухвани от бриза.

 ак само сма€ ме вечерната зар€;
изтл€ и този ден, но се €ви ≈лиза
и с€каш слънцето отново тук изгр€.



ѕиер  ќ–Ќ≈…
1606-1684


—“јЌ—» «ј ≈ƒЌј ћј– »«ј

ўом смеете се тъй, маркизо,
на мойта страческа глава,
то знайте – и ден€т е близо! –
и вас очаква ви това.

∆ивотът вечно ни тормози,
на всички ни мъсти до гроб;
ще свехнат свежите ви рози
тъй както мо€т сбръчкан лоб.

“ъй зодиакът подреден е,
че всичко чака сво€ час –
и вие ще сте като мене,
тъй както бил съм като вас.

Ќо знайте – и самото време
не може н€кои неща
и след смъртта да ми отнеме,
за т€х безсилна е нощта.

ј прелестите ви презрели
подобно сочни плодове
това, което сте презрели,
ще надживее с векове.

“о спомена ще съхран€ва
за прелестните ви очи
и с него т€хната прослава
през времената ще звучи.

ѕотомството не ще забрави
за вас – мой дивен идеал,
но те ще вид€т хубостта ви,
понеже аз съм ви възп€л.

“ака че, хубава маркизо,
макар и грохнал, беловлас,
старика дръжте по-наблизо,
когато той – това съм аз.



∆ан-Ѕатист ћќЋ»≈–
1622-1673


—ќЌ≈“Џ“ Ќј ќ–ќЌ“

Ќадеждата – о, т€ ни сгр€ва,
‘илис, избав€ ни от скръб,
но толкова по-зле тогава,
щом бързо ни обръща гръб.

ƒа ме подмамите с надежда
усп€хте тутакси, ‘илис;
но тр€бва ли да се подвежда
с надежда мъжки€ филиз?

јко ще чакам ц€ла вечност
да свърши та€ безсърдечност,
ей тъй ще се пронижа сам!

Ќадежда пак – а за какво ли!
ќ, безнадеждно е, мадам,
да караш все с надежди голи.


»з "”„»Ћ»ў≈ «ј ∆≈Ќ»"

ќрас
Ќаистина, јмур ще е гол€м учител,
кого ли той не е обучил и възпитал,
едно си бил и н° – промен€ш се за миг,
ако си примерен, послушен ученик.
ѕромен€ любовта дори и наште нрави,
направо чудеса пон€кога т€ прави,
превръща често т€ страхливеца в храбрец,
простака – в кавалер, глупака – в пръв мъдрец,
лениви€т – търчи, скъперникът – пилее,
наивникът наглед – над хитър надделееЕ


»з "ƒќЌ √ј–—»я Ќј¬ј–— »"

ƒон€ ≈лвира
Ќе, не, за ревността не виждам оправдание,
такава ревност е направо изтезание;
показвала съм му сама – и не веднъж, –
че той за мене е обичани€т мъж.
Ќе тр€бват думи тук; и знайни, и незнайни
неща говор€т за сърдечните ни тайни.
¬ъздишки, погледи и руменец избил
говор€т повече от най-изискан стил
за скритата любов – дори искра случайна
за миг ще освети една велика тайна.
¬ честта е силата на слаби€ ни пол,
и крием порива, когато е набол.
јз исках, в€рвай ми, пристрастие да н€ма,
реших с едни очи да гледам ти€ двама
съперници; но тъй и не надвих, уви,
пристрасти€та си: човек ще про€ви
огромна разлика, когато се преструва,
или пък искрено когато се вълнува.
¬ едните чувства си напрегнат, като в плен,
а в другите не се замисл€ш, окрилен,
с пречистена душа приличаш на потока –
тече на вол€ той, избира сам посокаЕ


»з "”„»Ћ»ў≈ «ј ћЏ∆≈"

≈ргаст
—ъпрузи и бащи, от ревност полудели,
така се труд€т, че любовникът печели.
Ќе съм бил никога любовник всепризнат,
най-малко бива ме за то€ зана€т,
но аз съм служил и при лъвове и зна€,
най-много радваха се те, ако накра€
мъжът излезеше ревнивец и – разбрал –
веднага бързаше да вдигне в т€х скандал.
ќт€влен дебелак, той вече н€ма мира,
без съвест и без срам жена си шпионира
и горд от титлата си на законен мъж
пред ухажора € ругае неведнъж.
“ова, разбира се, открива по-гол€ма
възможност – колко е обидената дама
да утеши човек, и то така добре,
че скоро и плода желан да обереЕ



∆ан-Ѕатист дьо √–≈ ”–
1683-1743


ƒќЅ–»Ќ»“≈ —≈ —Ћ”„¬јЋ» Ќј —ЏЌ

ƒа се спаси от зно€ на то€ летен ден,
почти съблечена бе легнала  лимена;
прекрасна гледка – хем от св€н заруменена,
хем пламнала от трепет и глад неутолен.

ѕонеже дрехата £ бе почти свалена,
прекрасното местенце изникна в миг пред мен:
гнездо на знойни страсти, на огън спотаен,
пред който аз сто€х с глава зашеметена.

¬луд€ващи неща – и мойта жар ме тласна
с безброй целувки да обсип€ та€ сластна
красавица, укрита от жегата навън.

Ќо т€ се сепна в миг: – јх, колко съм щастлива!
Ќаистина било, недейте се надсмива, – 
в живота добрините се случвали насън.


„≈“»–»“≈ ¬Џ«–ј—“»
Ќј ∆≈Ќј“ј

Ѕеше в алчността си откровена,
па макар по-нежна от филиз – 
от Ћизандър тридесет овена
за една целувка взе ‘илис.

Ќо нещата хич не се повтар€т
и дойде и негови€т ден – 
тридесет целувки взе овчар€т,
при това срещу един овен.

ј веднъж разнежена жената
просто се направо притесни – 
за една целувчица, горката,
му предложи тридесет овни.

”тре т€ със стадото и псето
ще хариже, както му е ред, – 
за целувката безценна, дето
дава той без нищо на Ћизет.



јлексис ѕ»–ќЌ
1689-1773


ЋёЅќ¬“ј » Ћ”ƒќ—““ј

јз мъдър б€х, ама за малко –
че се узорих тези дни;
о, разум, разум, колко жалко,
че скуката след теб ситни.

» мене лудостта добре ме
подхвана тук и подреди,
но оргиите са до време – 
и скука пакЕ като преди.

—ега аз пърхам помежду им,
не виждам разлика почти;
не тр€бва хич да им се дуем,
и двете сам ги почети.

«ащо е нужно да ги смразим!
» се спогаждаме с јмур:
пред мо€та жена съм с разум,
а пред любовницата – щур.

ќт всичко полза ще извади
човек, в живота щом не спи –
едната носи ми наслади
и брака другата крепи.



Ўарл-‘рансоа ѕјЌј–
1694-1765

„јЎј“ј

 акво му тр€бва на човека: все така
да е добре и чаша взел в ръка,
да пие, любовта да слави.
 рай селската река
на меката лъка
в игри, забави
да ливва ц€л
искр€щ бокал,
от см€х
възвр€л.
јх,
вълни пламт€т
в самата гръд.
ѕий,
пий,
пий,
налей веднага,
недей отлага,
пий,
пий,
пий,
налей веднага,
тъй както се полага.
ѕо ти€ пенести вълни лет€т
Ѕезгрижието и —мехът.




≈кушар льо Ѕ–ёЌ
1729-1807


ќƒј «ј ƒј‘Ќ≈
в една хубава утрин

 аква зора обилно блика
по всички хълми и бърда!
«ефирът в близката тръстика
пак буди сънната вода.

— ухани€та свои ‘лора
дар€ва този ветрен бог;
ликуват вече без умора
и птиците в леса дълбок.

–азкрива Ѕакхус гръд пи€на;
в елена стрел€ ќрион
и грабва в то€ миг ƒиана
целувка от ≈ндимион.

—ами€т въздух потрепера
от сласт свенливо-гола пак;
да, богът дивен на ÷итера
обича този полузрак.

ѕростира миртът гъста стр€ха
над влюбените същества:
с усмивка и надежда плаха
ги среща росната трева.

Ќе, никога не е бил свода
по-чист, по-радостен и нов.
ќ, ƒафне, ц€лата природа
сега се буди за любов.



∆ил ћ≈Ќј∆
1613-1692


*   *   *

“ака е – любовта ви е разкош,
за който съм платил с порой от сълзи, драга,
но вие знаете – признавам го веднага – 
че сълзите не струват пукнат грош.



∆ан-‘рансоа —ј–ј«≈Ќ
1604-1654


*   *   *

— туй писъмце сърцето си горещо
остав€м днес в ръцете ви, мадам,
а щом приемете го, ще ви дам –
и пак в ръцете ви – и още нещо.



јбат  ќ“≈Ќ
1604-1682


*   *   *

«ащо ‘илис от срещите все б€га,
защо € плаши мойта страст,
щом само тримата сме: т€, јмур и аз,
и тръгва си јмур веднага.



јндре Ў≈Ќ»≈
1762-1794


≈ѕ»√–јћј

јмур орач се хвана и пак одързостен
пое след плуга тежък, размахал нов остен;
воловете му влачат безропотно €рема, 
той хвърл€ семената и пак напред поема
и, вперил взор в небето, на ёпитер крещи:
"¬нимавай мойта жътва да не съсипеш ти,
че току-виж с ≈вропа ви впрегна да орете,
ще има да мучиш ти, за срам на боговете!"



ѕиер-∆ан Ѕ≈–јЌ∆≈
1780-1857


“ќ¬ј Ћ» ≈ Ћ»«≈“

 акво! Ќаричат ви Ћизет?
Ћизет – в пера, с бижута!
Ћизет – с разкошен тоалет!
Ћизет – така надута!
     јх! Ќе, не не,
не сте Ћизет – за мен поне.
     јх! Ќе, не, не,
не се правете на Ћизет!

— пантофки с€каш за балет –
от сърма и от свила
и с то€ руж, лика си блед
нелепо разкрасила?
     јх! Ќе, не не,
не сте Ћизет – за мен поне.
     јх! Ќе, не, не,
не се правете на Ћизет!

¬ дома ви всеки скъп предмет
е само за богати;
алковът с балдахин, с паркет,
в дантели и брокати.
     јх! Ќе, не не,
не сте Ћизет – за мен поне.
     јх! Ќе, не, не,
не се правете на Ћизет!




— усмивка истинска наглед –
усмивките нима са
да кри€т чувства като лед
и горестна гримаса?
     јх! Ќе, не не,
не сте Ћизет – за мен поне.
     јх! Ќе, не, не,
не се правете на Ћизет!

 ак бърза времето напред!
ћансардата къде €
и вие – с прости€ корсет –
като кралица в не€?
     јх! Ќе, не не,
не сте Ћизет – за мен поне.
     јх! Ќе, не, не,
не се правете на Ћизет!

ќбичахте и с луд късмет
дар€вахте десетки,
най-мила – с устни като мед –
сред другите гризетки.
     јх! Ќе, не не,
не сте Ћизет – за мен поне.
     јх! Ќе, не, не,
не се правете на Ћизет!

ƒържанка на старик проклет,
на него днес държите,
с парите всичко е наред,
но как ли е с мечтите?
     јх! Ќе, не не,
не сте Ћизет – за мен поне.
     јх! Ќе, не, не,
не се правете на Ћизет!

јмур крилат е и навред
девойчетата гони.
≈, сбогом, сбогом, св€т предвзет
на тежките поклони.
     јх! Ќе, не не,
не сте Ћизет – за мен поне.
     јх! Ќе, не, не,
не се правете на Ћизет!



Ўарл-ёбер ћ»Ћ¬ќј
1782-1816


Ћ»—“ќѕјƒ

—ред оголелите гори
с килим от шума под краката
бе пусто, глухо; в тишината
мълчеше славе€т дори.
Ѕолник, дочакал свойта есен
в зорите на живота млад,
дошъл бе, в тиха скръб унесен,
да се сбогува с то€ св€т:
"ќ, сбогом лесЕ и аз ще падна;
над мойта участ заридай –
листата по зем€та хладна
предричат близки€ ми край.
ќракул зъл, под ти€ клони
ти каза ми: – Ќад теб лесът
пак сълзи-листи ще зарони,
но вече за последен път.
ƒори и кипарисът вечен
над теб – завинаги обречен –
жалейно вейки сам склони:
ще свехне твойта младост клета
преди по хълми и полета
да паднат първите слани.
”мирамЕ “во€т полъх леден
докосна ме и мен дори.
»зтл€ животът ненагледен,
стопи се като сън в зори.

–идай, ридай, друг изход н€ма,
затрупай всичко покрай мен
и скрий пътеките от мама
към мо€ гроб усамотен.
Ќо ако видиш мойта мила
по залез, скръбен взор склонила,
да дойде тук, над мен да бди,
срещни €, лес, и с реч унила
и мойта с€нка събуди!"
“ъй казаЕ “ръгна. » изчезна.
» – сетен лист – в бездънна бездна
слет€ и сетни€т му ден.
ѕод кичест дъб и днес белее
на гроба камъкът студен.
Ќо милата му днес къде е?
ƒнес само н€какъв пастир,
зората щом заруменее,
смущава негови€ мир.



ћарселин ƒ≈Ѕќ–ƒ-¬јЋћќ–
1786-1859


–ќ«»“≈ Ќј —јјƒ»

Ќабрах ти рози аз и в та€ утрин ранна;
но б€ха толкова, че не усп€х с колана
да стегна всичко тук, откъснато от мен.

Ѕукетът пръсна се. » розите крилати
пое ги в€търът, в морето ги запрати
и стана морски€т простор за миг червен:

неукротим пожар сред залива огромен...
Ќо пази рокл€та ми дъхави€ спомен,
ела и се опий, на мойта гръд склонен.


–ј«ƒ≈Ћ≈Ќ»“≈

Ќе ми пиши! —кърб€. јх, нека да угасна,
без тебе мойта пролет е любов без буйна страст;
простирам аз ръце, но сепвам се злощастна...
ƒушата ми е гробница – не чукай в късен час.
                Ќе ми пиши!

Ќе ми пиши! —мъртта да чакаме – до кра€.
Ќе Ѕог – попитай себе си тъй любил ли е друг.
ƒа чу€ тво€ глас, е все едно от ра€
да чу€ глас "ќбичам те!" – а аз да гасна тук.
                Ќе ми пиши!

Ќе ми пиши! ћълчи! ќт спомена се плаша,
недей, гласа ти в спомена е жив, ненакърнен.
јз жадна съм, но ти не ми поднас€й чаша,
писмото пак лицето ти ще възкреси пред мен.
                Ќе ми пиши!

Ќе ми пиши! ќ, не – три думи... ўе загина,
ах, те пламт€т в усмивката на скъпото лице,
с гласа ти те ехт€т в душата ми пустинна,
с целувка отпечатваш ги на моето сърце...
                Ќе ми пиши!


—ѕќћ≈Ќ

 огато пребледн€ и с разтреперан глас
запъна се и спр€, недоизказал нещо;
когато стрелна ме с такава знойна страст,
че нарани до кръв сърцето ми горещо;
когато нежен плам лицето му погали
    и лумна между нас,
и мо€та душа опари – той едва ли
    обичал е... ќбичах аз!



јлфонс дьо Ћјћј–“»Ќ
1790-1869


≈«≈–ќ“ќ

 ъм нови хоризонти за кой ли път поели
сами в нощта бездънна, навеки в неин плен,
сред океана вечен на времето не ще ли
                свалим платна поне за ден?
 
ќ, ≈зеро!  ак бавно годината отлита;
жадувахме да зърнем как твойта шир блести,
но – гледай сам пристигам, да седна на гранита,
                където виждаше € ти.

“и все така ревеше под канарата дива,
разбиваше се с €рост в скалите. ¬се така
и в€търът се хвърл€ и с п€на той покрива
                божествените £ крака.

Ѕе привечер – спомни си! » плавахме в поко€;
и пл€сък от веслата, ритмичен като хор,
ехтеше под небето, все по-далеч – над тво€
                спокоен, огласен простор.

¬незапно в тъмнината дочухме глас небесен,
брегът пленен отвърна – и той с неземен глас;
смириха се вълните и та€ скъпа песен
                започна да вали над нас:

"ќ, време, спри летежа на миговете сладки,
                на нас сега ги подчини
и дай ни ти да вкусим от прелестите кратки
                на най-прекрасните ни дни!

≈дин ли тук нещастник на тебе днес се моли;
                лети, за всички т€х лети,
та с дните да изчезнат и злите им неволи;
                щастливите отб€гвай ти.

Ќо аз напразно мол€ за още два-три мига,
                опитай, времето задръж;
и аз с нощта говор€: "ѕочакай, нощ!" Ќо стига – 
                зората бл€сва изведнъж.

ƒа любим, все да любим! ƒа изцедим наслада
                от всеки мимолетен час!
„овекът н€ма пристан, ни времето – преграда,
                тече и ни влече и нас!"

«ащо, ревниво време, и дните на забрава,
когато ни обливат любовните вълни,
светкавично прелитат край нас – тъй както става
                и с нашите злощастни дни?

Ќима не ще оставим следи, макар и слаби?
 ак! ¬сичко ли изчезва? ¬ъв времето? «ащо?
Ќима то само дава, нима то само граби
                и нищичко не връща то?

Ќебитие и вечност, и минало, и бездни,
какво ли става с дните, погълнати от вас?
 ажете: кой ще върне и миговете звездни
                и наши€ велик екстаз?

ќ, езеро! » щерни! » дебри с мрак огромен!
ќт времето щадени, във вечни младини,
нощта ни съхранете; дори най-малък спомен,
                природо дивна, съхрани.

ѕази го ти в поко€, пази го в свойте бури,
о, езеро прекрасно, в засмени€ простор
и в мрачните гранити, и в черните си мури,
                надвесени над тво€ взор!

ѕази го ти във вс€ка въздишка на зефира,
в шума си неспокоен, лет€щ от бр€г на бр€г,
в звездата среброчела, не спр€ла да полира
                вълните с нежни€ си зрак!

» в€търът застенал, и маран€та лека,
тръстиката, ко€то посърнала расте,
и всичко, дето диша и гледа, слуша – нека
                шепти: "ќбичаха се те!"



¬иктор ё√ќ
1802-1885


— –ЏЅ“ј Ќј ќЋ»ћѕ»ќ

Ќе беше сводът блед, ни гаснеха пол€та;
не, слънчеви€т ден обливаше с позлата
                бездънни€ простор,
миришеше на злак и с гръд, от болка свита,
вид€ той всичко тук отново да прелита
                пред сма€ни€ взор.

—и€йна есен бе; горички зажълтели
по голите бърда се м€ркаха и трели
                под свода озлатен
ехт€ха – птиците, към бога устремени,
възп€ваха света със своите кантилени
                в догар€щи€ ден.

–еши да види пак дали все тъй под бр€ста е
колибата – приют на скъпото им щастие,
                потока с ромон глух,
любовните гнезда сред гъстата дъбрава,
където вкусваше с целувките забрава
                смутени€т им дух.

ѕотърси той дома сред плодната градина,
але€та, зида с решетката старинна;
                с посърнал бледен лик
вървеше той, листа под стъпките хрущ€ха,
зад всеки ствол, уви, подобно с€нка плаха
                стаен бе мъртъв миг.

ƒочу ветреца той в горичката позната,
от който всичко в нас потръпва и в душата
                се буди любовта – 
и който и дъба, и розата поклаща,
сами€т той душа, душа животрепт€ща
                на хил€ди неща.

¬ безлюдната гора листата под нозете
се мъчеха сами да полет€т, но сетне
                се връщаха от път.
“ъй често, литнали – към нова светла вис ли? – 
с прекършени крила и скръбните ни мисли
                сред локва кръв лежат.

“ой дълго гледа как – прекрасни, все по-редки –
ѕриродата навред разстила нови гледки,
                и чезнеше в мечти;
небето горе бе лице зарумен€ло,
а езерото тук – вълшебно огледало;
                чу ручей да шурти.

ѕрипомни си, уви, за времето щастливо,
не влезе – над зида наднича бо€зливо
                като скиталец клет;
ц€л ден се скита сам. Ќо ето, мрак припадна,
а неговата гръд бе гробница прохладна
                и прокънт€ навред:

"ќ, скръб!  ак искам аз да разбера в съсъда
кипи ли още вино или с разбита гръд
на мъртвата любов свидетел н€м ще бъда,
погребана навеки сред то€ дивен кът.

 ак бързо се мен€т и се рушат нещата!
ѕриродо ведрочела, забрав€ш всичко ти!
» късаш нишките, обвързали сърцата – 
о, тайнствените нишки на нашите мечти.

—ъборено лежи дървото с двете букви.
ƒомът ни от шубраци не можеш го откри.
» розите – и те са отъпкани, че тук ви
посрещат с глъч дечица, улисани в игри.

«азидана мълчи чешмата; свежа, млада
тук пиеше т€ жадно с ожурено лице – 
направо гребваше вода – като на€да – 
и ронеше се бисер от нейните ръце.

»зровени€т път с паваж са го застлали.
ј в п€съка личаха следите и от т€х
бе доста весело: до мойте натежали
две стъпчици припрени – същински ситен см€х.

» камъкът, забит от векове в тревите,
на който т€ край път€ ме чакаше сама,
стърчи нащърбен днес, разкъртен от колите,
които с громол вечер се връщат у дома.

“ук лес е избу€л, там минал сухове€т.
”мира всичко живо, напуска ни без жал;
и спомените в миг се пръсват и пиле€т
като студена пепел от огън догор€л.

Ќима ни н€ма днес? ∆ив€хме ли?  ога ли?
 ой мо€ стон ще чуе сред та€ глушина?
јз плача, а ветрец листата росни гали;
и мо€т дом вид€ ме и пак не ме позна.

—ега са други тук, където нас ни н€ма.
 ъдето ти си стъпвал, ще мине утре друг.
ўом тук една мечта лелеели сме двама,
то нека да мечта€т и други двама тук.

—ветът не почва с нас и н€ма с нас да свърши;
едно са най-накра€ и лоши, и добри.
Ћетиш, но друг простор крилото ще прекърши;
сънуваш, но сън€т ти прекъсва все в зори.

ўе дойдат други, да, невинни до забрава,
сред то€ кът, от слънце и щастие обл€н,
да вкус€т прелестта, ко€то ги плен€ва
и любовта превръща в жадуван, светъл бл€н.

 ъде са нашите пол€, реки, ливади?
ўе радват друг, любима, лесът и този бр€г.
ўе дойдат други тук разголени и млади,
да оскверн€т вълните, ласкали тво€ крак.

 акво! Ќе сме ли се обичали, кажи ми!
ѕо цъфналите хълми с възторжени души
не сме ли бродили по дъхави килими!
∆естоката ѕрирода от всичко ни лиши.

 ажете, о, лози, €та във висините,
гнезда, тръстики гъсти, дъбрави, брегове,
нима и други тук така ще веселите?
Ќима гласът ви нежен и други ще зове?

 ак само внемлехме. —мълчани, строги – дай ни
да хванем всеки трепет на дивни€ ви глас
и без да се стремим към вечните ви тайни,
чрез мъдрото ви слово прониквахме във вас.

 ажи ми, самота, о, чист простор, кажи ми,
ѕриродо, прислонена сред то€ пустош див,
щом двамата заспим сред сенките незрими,
тъй както спи в ковчега мъртвецът мълчалив,

нима безчувствени вестта ще ви остави,
че сме навеки в гроба, а с нас и любовта,
и всичко ще цъфти и в тихите забави
ще пее и танцува с усмивка на уста?

Ќима, съзрели ни да скитаме нехайни – 
два призрака – сред урви, горички и скали,
не ще ни кажете една от ти€ тайни,
които тук, при среща, човек ще сподели?

Ќима ще гледате без капка жал как т€ло
до т€ло – бледи сенки – отново тук вървим
и т€ ме води пак, прегърнала ме в€ло,
към н€кой извор, плачещ със стон неутешим?

» ако н€кой път за свойта страст гореща
приют жадуван найдем сред злачните листа,
не ще прошепнете – нали? – при та€ среща:
– —помнете си, о, живи, за мъртвите в пръстта!

«а твърде кратко Ѕог пол€, реки, морави
и езера ни дава, и свод необозрим,
и глухите скали, и мрачните дъбрави – 
любов, мечти, надежди под т€х да прислоним.

ј после взема ги. » духва той свещта ни.
» нашите заслони потап€ в мрачина.
» казва на дола, люл€л ни в свойте длани,
да заличи от всичко следи и имена.

≈, забрави ни, дом, ти, сенчест двор, градина!
Ѕълбукай, весел ручей! Ћикувай, птичи глас!
–асти трева! ќбвий и мо€ праг, лозина!
Ќе ще ви пак забравим, забравени от вас!

«ащото с€нката на любовта сте вие!
ќазисът сте вие, жадуван все така!
ќ, дол – велик приют, към тебе път се вие,
по който, цели в сълзи, върв€хме за ръка!

Ќапускат страстите сами душата свита,
едната взела маска, а другата – кинжал:
пал€човци на път, чи€то пъстра свита
превал€ с глъч и песни баира огол€л.

» само ти, любов, не гаснеш! Ќека бликат
лъчите, тво€т факел мъглите да срази.
ћладежът те кълне, боготвори – старикът;
ти радост за едни си, за други си сълзи.

 огато натежи от старостта главата
и сам, без цел, без поглед, без помисъл за гр€х,
човек усети, че е гроб на нищетата – 
с илюзии изгнили и целомъдрен прах;

и плахата душа се спусне в наште бездни,
за да брои сред ада на ледената гръд
угаснали мечти и мъки безполезни – 
тъй както мъртъвците след битка се бро€т – 

и както смел търсач в ръката с факел скита
извън света реален, извън света засм€н,
т€ стига дъното на та€ бездна скрита,
по-страшна и от дъно на мрачен океан;

и там, сред та€ нощ, зловещо помрачн€ла,
душата в гърч ужасен от гинещи€ св€т
усеща нещо как потрепва зад воала...
» там, това сред мрака, си ти, о, спомен св€т!


*   *   *

»з€ли б€хме всички вишни
и с ропот в ста€та нахлу:
– ƒа имаше бонбони. ¬иж ни,
какви сме станали в —ен- лу!

» та€ жажда! ¬зе унило
череши да €де... – ќ, не! –
виж, с€каш пила съм мастило
и виж ми пръстите... – ѕоне

сто пъти още ме тормози,
пък тр€бваше и бой да €м.
ќ, юни! ќ, лъчи и рози!
Ћазурът пее, мракът – н€м!

Ќо при поредната £ сцена
изтрих – и как не възропта! –
с цвет€ – ръката £ вбесена,
с целувка – сочните уста.


*   *   *
(друг превод)

÷€л ден череши б€хме €ли
и с вик нахълта у дома:
– “ук н€ма и бонбон.  о€ ли
в —ен- лу ще вехне, все сама!

» жаждата. Ќо сочен плод
намери се – малини вкусни...
– Ќе ще отми€ ц€л живот
ни пръстите, ни свойте устни.

÷€л ден тъй слушах помежду ни
кавги и глъч – но £ простих.
Ћъчи и рози! ёни! ёни!
Ћазурът пее, здрачът – тих!

ќставих € да свърши т€,
че след това и аз да почна:
ръцете £ изтрих с цвет€
и устните – с целувка сочна.


AVE, DEA, MORITURUS TE SALUTAT

                                                     Ќа ∆юдит √отие

—мъртта и красотата две бездни са – дори
по-мрачни от нощта, от свода по-си€йни,
това са две ужасни задъхани сестри
с една и съща страст, с едни и същи тайни.

ќ, черни, руси къдри, о, страст – пожар в зори
изпепели ме ти; о, погледи омайни,
о, перли в морските вълни – слънца нетрайни,
о, светозарни птици вдън мрачните гори.

—ъдбите ни все пак приличат си, о, мила,
макар че са различни лицата ни на вид;
и – бездна – тво€т взор влече с неземна сила,

а звездна бездна и в гръдта ми се разкрива,
и колко до небето сме близо, о, ∆юдит:
че аз съм стар, а ти – божествено красива.



‘еликс ј–¬≈–
1806-1850


—ќЌ≈“

ƒухът ми крие тайна, животът ми – загадка:
една любов внезапна гори ме с вечен плам;
не виждам аз надежда, а мъката си сладка
пред мо€та любима не мога да издам.

ќ, все незабел€зан, слет€н от участ р€дка – 
край не€, все край не€ и все пак вечно сам.
ƒо кра€ на живота – при вс€ка среща кратка
ни нещо ще поискам, ни нещо ще £ дам.

ћакар че с чар и нежност дарена е от Ѕога,
към свойта цел поела възвишена и строга,
пред шепота любовен едва ли ще се спре;

и в сво€та надменност, зад маската си скрита,
прочела стиховете за не€, ще попита:
" о€ е т€?" » н€ма, уви, да разбере.



∆ерар дьо Ќ≈–¬јЋ
1808-1855


Ѕ–ј“ќ¬„≈ƒ ј“ј

Ќаслади има и през зимата; в недел€,
когато слънцето с лъчи студени стрел€,
да те покани на разходка т€ сама...
– » за вечер€та да сте си у дома – 

да каже майка £ ... » в “юйлери смалени
под черни дървеса с разцъфнали премени
да бродите и т€ да зъзне все... Ќали
край вас надигат се вечерните мъгли.

» да скърбите за ден€, че пак отлита
тъй бързо... за страстта тъй жарка, но прикрита;
и там, на стълбите, да чувствате – почти
припаднали от глад – как гъската цвърти.


ќ—“ј¬» ћ≈

Ќе, остави ме, мол€ те, не бива,
напразно ти – тъй млада и красива – 
се мъчиш да съгрееш мойта гръд:
не виждаш ли, че старото ми чело
е бледо и, тъгата предпочело,
щастливи дни не ще го разведр€т.

 огато с вихри зимата засвири
и по полета голи и баири
с дъха си зъл цвет€та вледени,
кой върнал би тогава на листата
ухани€та знойни, красотата,
изчезнали с отлитналите дни?

ќх, ако б€х те срещнал аз по-рано,
когато моето сърце пи€но
туптеше за живот и нежна страст,
как радостно, с каква душа безгрешна
щ€х тво€та усмивка да посрещна
и щ€х от тво€ чар да пи€ аз.

Ќо днес – о, тво€т взор си€ен! ƒнес не...
“ъй в миг звездата пътеводна блесне
в очите на мор€ците в беда,
връз чийто кораб бур€та връхлита
и още миг – черупката разбита
ще хлътне в завилн€лата вода.

Ќе, остави ме, мол€ те, не бива,
напразно ти – тъй млада и красива – 
се мъчиш да съгрееш мойта гръд:
не виждаш ли как, мъки предпочело,
от скърби потъмн€ло, мойто чело
надеждите не ще го разведр€т.


Ќј јЋ≈я“ј

ѕремина... —тройното £ т€ло
бе окрилила младостта.
¬ ръцете – с цвете запламт€ло
и с нова песен на уста.

ƒуша – едничка на зем€та!
» в мо€та душа дори
да слезе т€ сред тъмнината – 
пак с поглед ще € озари.

Ќо вече младостта € н€ма,
угасна като лъч и т€...
ƒевойка, полъх, чар – измама
бе щастието... ќтлет€...


‘јЌ“ј«»я
 
“ова е стар напев – за прости€ рефрен
бих дал и ћоцарт аз, и ¬ебер, и –осини.
»зпълнен с нега, скръб – в словата му старинни
се крие тайнствен чар, единствено за мен!

ўом само чу€ го, и в то€ миг – о, бл€н! –
с два века мо€та душа се подмлад€ва
и в дните на Ћуи “ринайсти съм... » лава
излива залезът по хълма, ц€л обл€н...

» виждам замък стар от тухли и гранит,
прозорци със стъкла, от залеза нал€ни;
вековен парк, в река сред цъфнали пол€ни
е потопил нозе, от възрастта превит.

ј на прозореца с висок и кръгъл свод – 
в старинно облекло, с очи като маслини 
жена, ко€то аз нав€рно в друг живот
съм виждал... Ќо сега си спомн€м – след години.



                
1810-1857


¬≈Ќ≈÷»я

—пи ¬енеци€ в кармина
на безмълвната картина;
нито окъсн€л рибар,
                ни стражар.

—амо бди лъвът с крилата
и към нещо в далнината
сочи в дрезгави€ мрак
                с бронзов крак.

ј край него шхуни, лодки,
барки – като чапли кротки,
кацнали след дълъг път – 
                се тълп€т;

дрем€т в димната лагуна
и шум€т в мъглата лунна – 
с€каш пл€скащи крила –
                ветрила.

—кривайки се пак, луната
с облак звезден се нам€та,
челото £ в миг обв€л
                с лек воал.

“ъй игуменката млада
върху расото с наслада
м€та булото си с вид
                д€волит.

¬сичко тук – дворци богати,
колонади и палати,
каменните стъпала,
                перила,

улички, мостове, сгради,
беломраморни на€ди,
заливът, от зрак студен
                набразден, – 

всичко спи. » с алебарди
зорко стражата го варди
там, от крепостни€ вал,
                в сън замр€л.

– јх, една сега ли чака,
грейне ли луната в мрака,
вън да зърне с дебнещ взор
                ухажор;

в огледалото се взира,
черна маска си избира,
че нали се е задал
                карнавал.

¬ с€нката на балдахина,
отмал€ла в сласт, ¬анина
пак ще спи с любовник млад
                до об€д.

» Ќарциса, полугола,
скрита в сво€та гондола,
в жар любовен ще гори
                до зори.

 ой в »тали€ не знае
що за лудост любовта е
и с любов не пламени
                младини.

јз не ща да се тревожа 
от часовника на дожа – 
нека стр€ска го от сън
                с р€зък звън.

Ќие да броим, любима,
колко ли целувки има
върху тво€та уста
                през нощта.

ƒа броим мечти, загадки,
да броим сълзите сладки
и мига неуловим
                да ценим.


*   *   *

 о€ обичам тъй горещо?
    Ќе! јз не знам
дали ще ме накара нещо
    да € издам.

≈дно признал бих, нека знае
    тук всеки мъж:
по-златна нейната коса е
    от зр€ла ръж.

јз прав€ т€ каквото каже,
    без капка жал
и повече – живота даже
    аз бих £ дал.

ќтблъснат, вс€ка нова рана
    понас€м твърд,
душата ми е изтерзана – 
    уви – до смърт.

Ќо люб€ с по-гол€ма сила
    и твърдо знам,
че ще умра и мойта мила
    не ще издам.


ћјƒ–»ƒ

ћадрид, о, столица-принцеса,
сред теб – от не едно селце са! –
ту грейне син, ту тъмен взор.
ќ, град със страстни серенади,
с разходките на двойки млади
среднощ под звездни€ простор.

ћадрид с кориди, заехтели
от ръкопл€скане на бели
ръце, развели ветрила.
» що сеньори, сеньорини
през лунна нощ с воали сини
по мраморните стъпала.

ћадрид, ћадрид, за ти€ талии
и аз, и всички сме мечтали,
но знам една с тъй гъвкав кръст,
че – руси, смугли, с перли скъпи –
не може нико€ да стъпи
дори на малки€ £ пръст.

ѕознавам нейната дуен€,
прозореца £ в нощни бдени€
държи отворен т€ за мен,
от не€ погледи не свал€т
дори епископът и крал€т
на службата в тържествен ден.

“ова е мойта андалузка!
¬довица дивна, ловко спуска
от ревност изтъкан воал!
» ангел чист! » тъмен демон!
» с€каш птица с глас неземен,
и с плът на златен портокал.

јх, щом с целувки най-изкусни
т€ впие сочните си устни
в езическите ми уста,
като зми€ се заизвива
и нежна, гъвкава и дива
край мен се вие в унес т€.

 акво ми струва ли? – на сметка
ми е капризната кокетка:
това е кон€т, в п€на ц€л,
и комплимент – каква мантил€! –
бонбони с мирис на ванили€,
и ц€ла нощ на карнавал.


—ќЌ≈“

ќ, първи тръпки мраз през зимата! —тудът!
Ћовец в стърнищата до късна вечер скита
и сврака с вр€сък сух в кориите прелита,
и вече в замъка камините пламт€т.

—ега е време за града... ѕоех на път,
да зърна купола на Ћувъра, гранита,
ѕариж, потънал в дим, да гледам до насита
(все още чувам как коларите крещ€т).

ќбичам то€ здрач, с тълпите вън, и —ена,
в нощта от хил€ди фенери озарена!
 ак радва зимата! » ти, живот, и ти!

ќ, тво€т взор ленив – приют за ц€ла зима
на мо€та душа...  ой казвал бил, любима,
че не за мен сега сърцето ти тупти?



“еофил √ќ“»≈
1811-1872


 ј–ћ≈Ќ

“€ кльощава еЕ ¬ тъмнината
очите цигански блест€т.
 осите – мрачни. —атаната
е щавил мургавата плът.

√розница – вс€ка с б€с ще каже,
мъжете лудост ги обзе;
толедски€т епископ даже
п€л меса в нейните нозе.

¬ратът от амбра е... над него
виши се гордо кок блест€щ – 
щом с жест нехаен разплете го,
се скрива като в черен плащ.

¬ победен пурпур се разпуква
смехът на смуглото лице;
устата – огнен цв€т – изсмуква
кръвта на мъжкото сърце.

Ќе, с не€ нико€ не може
да се сравни по красота.
» у преситени велможи
т€ пали с огнен взор кръвта.

√орчи в плътта £ д€волита
солта на морските води,
отдето гола јфродита – 
зов€що-гола – се роди.



Ўарл ЅќƒЋ≈–
1821-1867


≈ «ќ“»„≈Ќ ј–ќћј“

—ред здрача – в топла есен, – присвил очи блажено, 
от твойта гръд гореща аз пи€ с часове 
и стел€т се пред мене щастливи брегове, 
удавени сред бл€сък от слънце разкалено.

“ова е чуден остров на нега и на леност 
с дървета причудливи и сочни плодове;
мъжете там са дребни, но с €ки гърбове, 
жените смайват с поглед – открит до откровеност.

— дъха си ти ме водиш към то€ дивен кът
и виждам пристан, в който платна и мачти сп€т,
все още уморени от урагана бесен,

а мирисът упойващ на сочен тамаринд
издува мойте ноздри, потрепва в здрача син
и смесва се в гръдта ми с мор€шка тъжна песен.


ѕќ јЌј «ј ѕЏ“≈Ў≈—“¬»≈

    Ћюбима, ела, мечтай
    до мене за онзи край, 
където ме всичко привлича.
    Ќаслада е любовта,
    наслада е и смъртта 
в страната, ко€то на тебе прилича.
    “ам влажни слънца блест€т
    и опи€нен духът
лети в небесата сред бездни си€йни:
    в неверните ти очи
    тъй грее в сълзи, в лъчи 
и чарът на тъмните тайни.

“ам всичко е бл€сък и красота, 
покой и наслада от любовта.

    ¬ дома на свойте мечти
    ще видиш мебели ти, 
полирани от вековете,
    ще чувстваш, стаила дъх,
    как амбра упоен лъх 
примесва с дъха на невиждано цвете.
    Ѕездънни огледала,
    тавани в злато, кресла – 
скъп източен бл€сък духа ще опива;
    с потаен, сладостен глас
    ще влива всичко край нас
в душата печал мълчалива.

“ам всичко е бл€сък и красота, 
покой и наслада от любовта.

    ¬иж само: всеки канал
    от бл€съци е прел€л 
и кораби сп€т на вълните;
    за тебе, любима, тук
    дошли от север и юг – 
дано пъстротата им развесели те...
    ƒа, залезът пак обл€
    канали, стрехи, пол€ 
и всичко блести в хиацинти и злато.
    » дълго ще гледаш ти
    си€ние как трепти, 
над топлата вечер разл€то.

“ам всичко е бл€сък и красота, 
покой и наслада от любовта.


*   *   *

 ато лежах веднъж с една еврейка гнъсна –
два голи трупа с€каш, захвърлени в нощта! –
продажната £ плът духа ми тъй отблъсна,
че замечтах за твойта печална красота.

» с царствена осанка пред мен изникна ти, 
с мощта и прелестта на сво€ поглед странен, 
с косата лъскава и гладка – шлем уханен, 
от който любовта ми след миг ще запламти.

Ѕих те целувал жадно и т€лото ти аз
бих с бисери обсипал – от чиста вечна страст! –
от хладните нозе до смолните къдрици,

ако веднъж с невинно избликнала сълза
в печална късна вечер, о, ти, царице зла,          
стопиш леда искр€щ на своите зеници!


ћ№„≈Ќ»÷ј
 артина от неизвестен майстор

—ред лъскави флакони, огледала, картини,
                уханни дрехи от атлаз 
и мебели богати, драперии старинни,
                стаили в гънките си сласт,

сред ста€ като парник, с постели още топли
                и с дъх на въздух засто€л, 
отровен от букети, умиращи без вопли
                в ковчезите си от кристал,

обезглавено т€ло – така река залива
                ливада, пламнала от зной – 
дивана напо€ва с кръв алена и жива
                и все не се насища той.

— примамливи€ бл€сък на призрачните сцени,
                които хвърл€т в сладък страх, 
главата с черни къдри, с бижута скъпоценни,
                блещукащи едва сред т€х,

стои на нощно шкафче, по-бледа от лютика,
                и гледа с ледени очи – 
с цвета на здрача зимен, – в които страст не блика,
                ни тайна н€каква личи.

Ѕезтрепетното т€ло сред та€ мрачна спалн€
                разголва цели€ си чар:
един потаен бл€сък и красота фатална,
                за всички нас върховен дар.

 ато забравен спомен бедрото се открива
                изпод чорап със златен кант, 
а жартиерът моден зловещо в тебе впива
                окото си от диамант.

» ц€лата картина е зрелище ужасно,
                и в т€гостната самота 
т€ погледа ни грабва и ни повлича властно
                към бездните на любовта,

към празненствата странни с блаженството проклето,
                което скръбно весели, 
в което с грейнал поглед, прикрити зад пердето,
                се взират демоните зли.

ѕо острото £ рамо с мършавина тъй стилна,
                по ханша гладък и висок,
по тали€та нежна, но гъвкава и силна
                като зми€ в предсмъртен скок,

личи, че не е стара... Ќад трепетите млади
                досадата ли връхлет€, 
че за тълпата стръвна от гибелни наслади
                душата си разтвори т€?

ћъжът, когото – жива – ти с щедрото си лоно
                не бе наситила, дали 
над т€лото бездушно, към всичко благосклонно,
                прищевките си утоли?

 ажи, о, труп порочен – ръце неумолими
                дали в косите той заби? 
≈дно върховно "сбогом" не лепне ли – кажи ми? –
                върху студените зъби?

ƒалече от закона, далече от скандала,
                от ц€лата злорада гмеж, 
спокойно спи, спокойно, ти – странен сън заспала,
                сама сред този склеп зловещ.

—ъпругът ти изб€га. Ќо тво€т образ вечен
                преследва го и през нощта 
и – както ти на него – на теб е той обречен,
                на теб е верен – до смъртта!


” –јЎ≈Ќ»я“ј

Ћюбимата е гола, но т€ – за мойта сласт! – 
докра€ звънките си накити не снема 
и те £ дават бл€сък и чувството за власт, 
с които слав€т се робините в харема.

ўом в танца звън надменен разсипе т€ край мен,
светът от камъни искр€щи и позлата 
замайва ме и падам в любими€ си плен:
нещата, смесващи звъна със светлината.

»злегне се и в ново очакване замре,
и най-блажено се усмихва от дивана
на мойто силно чувство, по-бурно от море,
връхлитащо € пак – скала, обл€на в п€на.

“игрица укротена, пронизва ме с очи 
и с в€л, унесен вид в различни пози стене, 
и толкова невинност сред похотта личи, 
че нов невиждан чар е всеки миг за мене.

» хълбоците, двете ръце и колена –
с б€л лебедов овал и от елей по-гладки –
изпълват мо€ поглед с пречиста светлина;
гръдта Ї, сочните гърди – два грозда сладки,

два јнгела на злото с усмивка на уста –
напират да смут€т поко€ на душата 
и от върха кристален да € свал€т в прахта, 
додето кротко т€ мечтае в самотата.

Ѕедра на јнтиопа с гърди на момък блед 
пред мене свързват се в една рисунка р€зка, 
за да изпъкне тазът, примамливо въззет;
лицето с див загар мълчи – надменна маска.

» както жар догар€ и тлее в сво€ кът, 
умира слабата, безсилно стара ламба 
и щом изпусне жарка въздишка – всеки път! –
налива с топла кръв плътта £ с цв€т на амбра.


—ћ№–““ј Ќј ЋёЅќ¬Ќ»÷»“≈

ўе паднем изтощени в уханните легла, 
два гроба – чакат ни дълбоките дивани, 
и по стелажите цъфт€т цвет€та странни, 
към небеса по-дивни протегнали стебла.

ѕропити с мирис, с€каш с най-чистата смола, 
сърцата ще пламт€т, две факли на страстта ни,
и светлините им, до днес необуздани, 
ще се дво€т в очите – като в огледала.

¬ една мистична вечер със син и розов здрач 
ще мине между нас си€ние незнайно – 
едно последно "сбогом" като прот€жен плач;

и после предан ангел, на прага тихо спр€л, 
ще влезе радостен – да съживи потайно 
огледалата мътни и пламъка умр€л.


ѕ–ќ ЏЋЌј“» ∆≈Ќ»
(ƒелфина и »полита)

ѕод немощни€ бл€сък на гаснещи лампади
върху възглавки меки, пропити с аромат,
бленува »полита за силните наслади,
отбулили воала на св€н и знойна жад.

“€ дири с взор, помътен от бур€та могъща,
на сво€та невинност лазура помрачен –
тъй както пътник вечер глава назад извръща
към хоризонта, гаснещ с отминали€ ден.

Ќабъбналите сълзи в очите уморени,
премалата, видът Ї, отпаднал от сластта,
ръцете отмалели, оръжи€ строшени –
допълва всичко та€ тъй крехка красота.

ƒелфина на колене, спокойна и щастлива,
€ гледа и победно очите £ пламт€т:
тъй в свойта пл€чка хищник последен поглед впива,
преди да вбие зъби във вкусната £ плът.

 расива мощ, склонена над прелест нежно-бледа,
надменна, прежадн€ла, все още пие с жар
упойващото вино на сво€та победа
и чака да £ сложат в нозете сладък дар.

“€ гледа как в очите на жертвата £ блика
мелоди€та н€ма, възп€ваща страстта,
и тази благодарност, безкрайна и велика,
под клепките избила с въздишка на уста.

– Ћюбима, »полита, защо, какъв е този
твой страх? Ќе осъзна ли – не бива ни веднъж
да правиш хекатомби със свойте първи рози
под сухове€ мощен на всеки срещнат мъж!

¬ид€ ли – мойте ласки са нежните мушици,
които милват вечер спокойните води,
а мъжките приличат на тежки колесници:
връхлитат и изриват по път€ си бразди.

ўе минат върху тебе с безжалостни копита
подобно впр€г волове, опънали хомот.
Ќе страдай, погледни ме, о, мила »полита,
ти, обич мо€, мо€ надежда, мой живот,

да вид€ – дай – очите с лазур и звездопади,
божествената бездна, в ко€то тайни сп€т!
«авесата ще вдигна пред тъмните наслади,
ще те присп€ и н€ма да има край сън€т!

Ќо трепва »полита и шепне т€: "ƒелфина,
не съм неблагодарна, но... то€ вечен смут;
как страдам, как се м€та душата ми невинна
като след нощ безсънна на оргии и блуд.

”сещам как нападат ме ужаси, кошмари
и призраците черни, строени в боен ред,
под стража ме повеждат по път сред дим и пари –
към хоризонта кървав, затворил се отвред.

«ащо ли, об€сни ми, див ужас ме връхлита?
“акова странно нещо ли сторихме в страстта?
»зтръпвам, като чу€: "ћой ангел, »полита!"
» чувствам как прот€гам към тебе пак уста.

Ќе гледай строго, сестро, от мене възжелана,
обичам те – навеки ще те обичам аз,
макар и да ме водиш направо към капана,
за мо€та погибел раззинал алчна паст!"

ƒелфина тръсва гордо трагичната си грива,
железни€ триножник съборила от €д,
и хвърл€ гневен поглед, и казва с €рост дива:
–  ой дръзва да говори пред любовта за ад?

ѕроклет да е от всички, проклет да е навеки
мечтател€т, от глупост, невиждана до днес,
потеглил по измамни и гибелни пътеки
и пръв решил да смеси в едно любов и чест!

ƒа, който иска в общо мистическо начало
да свърже мрак и бл€сък, и зной със студ суров,
во век не ще съгрее паралитично т€ло
под слънцето пламт€що, наречено любов!

¬ърви, търси – щом искаш – мъжа глупак, жениха,
сърцето непорочно да ръфа настървен,
но знай, че ужасена, разка€на и лиха 
ще дойдеш да подложиш кърв€ща гръд пред мен.

» знай, че на зем€та един е господар€!...
» младото момиче със сълзи на лице
надава вик: "”сещам, в мен бездна се разтвар€
и т€ – и та€ бездна – е моето сърце!

 ато вулкан пламт€ща, бездънна като ада!
Ќе ще насити никой чудовищната паст
и все тъй ≈вменида от люта жад ще страда,
и с факел ще разпалва изгар€щата страст.

Ќо плътните завеси за нашата умора
жадуваното кътче нали ще оград€т;
глава на твойто рамо как искам да обор€
и с хлад гробовен нека ме лъхне твойта гръд!"...

– ѕропадайте, летете, ока€ни създани€,
пропадайте надолу сред зейнали€ ад,
сред та€ бездна, дето престъпните желани€,
бичувани от в€тър, понесъл дим и смрад,

кип€т и врат, клокочат като море сред бур€.
“ърсете, луди сенки, простор за свойта страст;
насладата ви мъки към мъки ще притур€
и никога не ще се насити този б€с.

¬ бърлогите ви слънце лъчи не ще разпери;
през процепите тесни бацилите стру€т
като светлика бледен на призрачни фенери
и с мириса си гнусен пронизват вашта плът.

Ѕезплодието алчно на ласките ви щави,
суши и нова жажда разпалва то в гръдта
и като флаг разкъсан плющи, плющи плътта ви
под бесни€, нестихващ самум на похотта.

ƒалече от тълпата, прокудени, презрени,
носете се – вълчици сред пустош в зной и мраз –
и следвайте съдбата, души неутолени,
докрай – и надминете Ѕезкрайното у вас.



∆ан-Ѕатист  Ћ≈ћјЌ
1836 – 1903


¬–≈ћ≈“ќ Ќј «–≈Ћ»“≈ „≈–≈Ў»

 огато дойде времето на зрелите череши,
на радостни€ славей и на дрозда-весел€к,
    настава празник на зем€та;
замайва се на хубавиците главата,
в гръдта на влюбените слънце буйства пак...
 огато дойде времето на зрелите череши,
    как дивно пее дроздът-весел€к.

Ќо бързо свършва времето на зрелите череши,
когато всички късат сочни обеци в захлас
    и бързат с т€х да се накичат!
„ерешите на любовта – ах, как приличат
на едри капки кръв по роклите край нас...
Ќо бързо свършва времето на зрелите череши:
    корали вкусни, късани в захлас.

 огато сме във времето на зрелите череши
и н€кой разбере, че го е страх от любовта, –
    от хубавиците да б€га.
ћен то€ страх не ме ни мъчи, ни зас€га –
не мога аз и миг без мъката в гръдта...
 огато сме във времето на зрелите череши,
    ще видите как мъчи любовта.

Ќо пак ще слав€ времето на зрелите череши,
макар и да отвар€ то в ранената ми гръд
    поредната кърв€ща рана;
и госпожа —ъдбата, хитра, обиграна,
да пречи все така, уви, да зарастат...
ќ, аз ще слав€ времето на зрелите череши
    и он€ сладък спомен в мойта гръд.



—тефан ћјЋј–ћ≈
1842-1898


¬»ƒ≈Ќ»≈

Ћуната тъжна е. » ангели в сълзи
в поко€ от цвет€, сред който дим пълзи,
бленуват с мъртъв лък в ръка и вопли бели
лет€т, лазура на цветчетата облели.
„асът благословен на първата ни страст.
Ќо мо€т ”нес – тъй щастлив, че страдам аз! –
опива се с дъха замайващ на тъгата,
без угризени€ останал след благата
на Ѕл€н, отдавна от сърцето ми обран...
Ќавел очи, без цел се скитах и – о, Ѕл€н! –
внезапно зърнах те на улицата, в здрача,
със слънце в къдрите, помислил, че изскача,
щастлива, фе€та на детските ми дни
и пак през мо€ сън, обл€на в светлини,
върви, оставила – в ръце с букети бели –
снегът от дъхави звездички да се стели.



ѕ»—Џћ÷≈

ѕринцесо, как завиждам на ’еба – с жест познат
над чашата, ко€то целувате, превита.
» аз пламт€, но н€мам и шанса на абат,
ни гол от порцелана ви гледам сам с възхита.

» тъй като не съм ви любимец голобрад,
бонбон или червило, забава д€волита,
и погледа ви дълго търп€х аз, непризнат,
о, руса – с коафьори-златари в дивна свита,

да не мълчим... ”смивки, дъхт€щи на малини –
не са ли кротко стадо от агнета невинни,
сърцата като листи погубващо безспир;

да не мълчим... рисува на розово ветрило
Ѕуше овчарска свирка, приспиваща унило.
ќ, вашите усмивки – кой днес им е пастир?


¬Џ«ƒ»Ў ј

— душа към твойто чело, о, сестро – есента
пъстрее там с лунички и чезне в унес т€, –
към скитащи€ свод на тво€ поглед нежен
политам, с€каш в парк от тиха скръб премрежен,
въздиша към Ћазура б€л предан водоскок.
... Ћазурът на ќктомври тъй блед и тъй висок
с едно униние безкрайно и агони€
на шЬма в мъртвата вода, където гони €
тих в€тър и начупва студени€ кристал
и жълто слънце тегли лъча си изтън€л.


»з "–ќЌƒ≈Ћ»"

ўом си пожелала любовта
да гори но да мълчи устата
тази роза пак ще властва т€
в тежки€ застой на тишината

би ли заменила песента
бл€съка в усмивката позната
щом си пожелала любовта
да гори но да мълчи устата

н€м е н€м в кръга от самота
—илфът в царски пурпур и позлата
чак до връхчетата на крилата
го разкъсва огнена страстта
щом си пожелала любовта.



ѕол ¬≈–Ћ≈Ќ
1844-1896


∆≈ЋјЌ»≈

ќ, първите жени! Ћюбовните тегла!
÷ъфт€ща плът, лазур в очите, къдри – злато
и онзи изблик плах на чувство непознато,
и ласки, сред дъха на младите тела!

ƒалече са, уви, далече пиршествата
невинни! ѕролетта! – т€ само би могла
да ги спаси от мен, от зимната мъгла
на мойта черна скръб, погнуса и отврата!

» ето, сам съм днес, без капка в€ра в мен,
посърнал, блед и сам, от старец по-студен,
като сирак, лишен и от сестра любима...

ќ, ти, жена с очи, в които се чете
любов, ти, мургава и мъдра, несмутима,
ела и целуни ме – с€каш съм дете!


—јЌ“»ћ≈Ќ“јЋЌј Ѕ≈—≈ƒј

—ред стар вековен парк – и гол, и заледен – 
два призрака в нощта изникнаха пред мен.

ќчите – мъртви, устните им – сухи,
и с мъка се долав€т думи глухи.

—ред стар вековен парк – и гол, и заледен – 
зов€ха миналото сенките пред мен.

– Ќали все още помниш любовта ни?
– «ащо да ровим в старите си рани?

– Ќе виждаш ли душата ми насън поне,
сърцето тръпне ли от мойто име? – Ќе.

– јх! “и€ дни на щастие: в зама€
бленувахме със слени устни! – «на€.

–  ак чист бе сводът син. Ќадеждата – и т€.
– Ќо т€ към черен свод, ранена, полет€.

“ъй те потънаха в тревата суха
и само мракът чу речта им глуха.


*   *   *

»згр€ва слънцето и – топло – позлат€ва
и росните жита, и мократа морава,
и сводът тръпне – син от утринни€ хлад.
Ѕезцелно тръгваш пак през нивите; назад
остават и ръжта, и слогът, и лъката,
и стар трев€сал път извежда край реката.
 ак въздухът е свеж. ¬ миг птица прелети
със сламка в човката и €сно виждаш ти – 
по гладката вода се плъзва с€нка птича.
“ова е всичко.
                            Ќо мечтател€т обича
да скита сутрин тук след сво€ сладък бл€н
за светло щастие; безгрижен и пи€н
от спомена крилат за сво€та любима – 
до вчера само сън, мечта недостижима,
б€л ангел призори, зап€л с неземен глас;
поетът и смеха ще изтърпи от вас
за не€ – —пътница, душа, ко€то кара
душата му и днес да страда с нова в€ра.


*   *   *

Ѕ€ла, луната
лее лъчи
и сред листата
сладко звучи
песен в поко€...

ќ, мила мо€!

¬ езеро б€ло – 
с бистрата глъб
на огледало – 
черни от скръб,
тръпнат върбите...

„ас на мечтите.

ј в тъмнината
звезден покой
от небесата
слиза с безброй
цветни си€ни€...

„ас за признани€.


*   *   *

» тъй – ще бъде светъл летен ден;
огромно слънце с мен ще се опива
и ще те прави още по-красива – 
в лъчите и коприната – до мен.

Ќебето като царствена палатка
на дълги сини дипли ще трепти,
докоснало челата ни почти – 
тъй бледи от възторг и мъка сладка.

ј привечер, щом всичко се смълчи,
ветрец ще милва твоите къдрици
и пак над нас – щастливи годеници – 
ще се усмихват звездните очи.


ј POOR YOUNG SHEPHERD 1

÷елувката оса е,
трепер€ от зори,
а и в сън€ дори
край мене т€ витае.
÷елувката оса е!

Ќо пак обичам  ет – 
с очите £ големи,
по-тъмни от бадеми,
с лик издължен и блед.
јх, как обичам  ет!

ƒнес ¬алентинов ден е!
јх, как да ида сам
при  ет? „овек от срам
къде ли да се дене,
а ¬алентинов ден е!

ўе бъда аз сгоден
за  ет – добре го зна€!
Ќо как да чакам кра€,
да страдам всеки ден,
все още несгоден...

÷елувката оса е,
трепер€ от зори,
а и в сън€ дори
край мене т€ витае.
÷елувката оса е!

1 Ѕедното пастирче (англ.) – Ѕ. пр.


GREEN 1

≈то цвет€ и плодове, листа и клонки разцъфтели,
ето и моето сърце – за тебе само то трепти.
Ќо не разкъсвай като плод и него с пръстите си бели,
ще бъде сладък този дар, щом с поглед го погълнеш ти.

ќбсипан цели€ с роса, аз се завръщам от простора,
където ме пронизва хлад и челото ми посребри.
Ќека в нозете ти сега полегне мо€та умора,
да чезне в унеса горещ – по-сладък и от сън дори.

јз ще търкулна след това глава на твойта гръд корава – 
от лудите целувки т€ все още нежно ще звънти – 
след тази чудна бур€ там поко€т да € отраз€ва
и само малко да посп€, додето си почиваш ти.

                        1 «елено (англ.) – Ѕ. пр.



“ристан  ќ–Ѕ»≈–
1845-1875


*   *   *

јз твой любим? – ќ, Ѕоже! – “ова си бе спектакъл.
» аз, над€нал маска, б€х по-неукротим
от јрлекин; подгизнал от пот бе тво€т грим
и след безброй целувки почти се беше свл€къл.

јз лапах соса лепкав с отврата, преко сили;
и с теб дел€хме сажди и чер горчив нагар,
на белите ти мигли придали адски чар
и с тих седефен бл€сък очите озвездили.

’аванска пура с€каш – каква наивност, а! –
червилото аз смучех от тво€та уста,
но кръв по твойте устни не зърнахЕ “ъй се мл€ска,

но мл€скане на сцена не струва пет пари.
ѕооправи си грима и пак се напери!
јз, честно да ти кажа, обичах твойта маска. 



…орис- арл ё»—ћјЌ—
1848-1907


яѕќЌ— ќ –ќ ќ ќ

ќ, мо€ черноока, чернокоса, белотела, чуй ме, о, мо€ палава вълчице!

ќбичам твоите кЪси, фантастични очи, обичам устата ти, разкалена като плод на калина, твоите жълти закръглени бузи; обичам твоите посукани стъпала и плоски гърди, огромните ти копиевидни нокти, си€ещи като бисерни раковини.

ќбичам, о, мо€ умилкваща се вълчице, лесно раздразващата ме ленност, разнежващата усмивка, небрежното ти държане и всичките ти разглезени жестове.

ќбичам, о, мо€ гальовна вълчице, м€укащи€ ти глас, обичам го с дрезгавите му и пискливи извивки, но най-много обичам, обичам до смърт тво€ нос, това твое носле, което се тули сред талазите на твоите коси като жълта роза, разкрехната сред черни листа.



∆ермен Ќ”¬ќ
1851-1920


ЋёЅќ¬

ќт нищо днес не ме е страх,
дори да смъкнат ц€ла фаша
от мо€ гръб, след €к пердах;
и ни стражар€, ни апаша,
ни пълната с отрова чаша,
ни пепел€нка в н€кой ров
ме стр€скат, камо ли палаша –
щом с мен е мо€та любов!

Ќаправо ме напушва см€х
от хитрините на търгаша,
от всичко, дето прежив€х;
да сърба всеки свойта каша,
готов съм саб€ да препаша,
да вл€за в битка съм готов
и всички тук да опердаша –
щом с мен е мо€та любов!

Ќе съм негодник, нито плах,
подвил опашка, да отпраша,
какво че хвърл€те ми прах
в очите, че властта е ваша,
какво са крал€ и пунгаша,
какво е всеки пристав нов,
те всички плачат за фараша –
щом с мен е мо€та любов! 

ѕослание

Ћюбима, чуй – не богаташа,
и Ѕог да викне с глас суров:
"ћахни се!" – хич не му се плаша,
щом с мен е мо€та любов!



јртюр –≈ћЅќ
1854-1891


ѕЏ–¬ј“ј ¬≈„≈–

“€ се събличаше пред мене,
а наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.

”добно седна, полугола,
ръце преплете след това
и виждам как кракът от стола
люлее се едва-едва.

» виждам аз как лъч витае,
прозирен, восъчно нал€т,
край устните Ї, над гръдта £ –
пчела над нежен розов цв€т.

÷елунах нежни€ £ глезен.
» ето – р€зко прозвънт€л,
отрони се смехът £ глезен,
смехът £ чист като кристал.

 рака под дългата си риза
подгъна: " олко си припр€н!"
» в миг смехът £ ме прониза
и сепна дръзки€ ми план.

”стата в дързост мимолетна
до клепките да се допре
усп€. » т€ глава отметна
назад: "ќ, тъй е по-добре!...

Ќо искам две-три думи... Ќека..."
јз € целунах по гръдта,
а т€ усмихна се полека –
тъй даде ми награда т€...

“€ се събличаше пред мене.
ј наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.


–ќћјЌ

I

Ќа седемнайсет кой не е безумно-млад.
¬еднъж – по д€вола бокали, лимонада
и €рки светлини на шумни€ площад!
ѕод старите липи излизаш на прохлада.

ќ, юнски вечери! ќ, дъх на липов мед!
» лепнат клепките, дъха в гръдта ти спира.
¬етрец пов€ва и долита глъч отвред,
и мирис на лоз€ се смесва с дъх на бира.


II

ј ето там над теб – и мъничък парцал
от мръсен здрач, обшит от клонче изтън€ло,
в средата със звезда – игла с фалшив кристал,
трепт€ща сладостно и с малко бледо т€ло.

Ќа седемнайсет! Ќощ. » юни. » лози.
 ато шампанско е дъхът им – губиш сила...
» скиташ, чувстваш как по устните пълзи
целувката – или калинка лекокрила.


III

ќ, –обинзоне луд, в романи скита ти!
 рай слаби€ фенер – едва зем€та кваси –
една госпожица с пленителни черти
минава – в с€нка от €ката на баща си.

ќтгатнала – уви! – че си наивник млад,
с ботинките си т€ ситни, ала на мира
така ли се стои – и фръцва се назад...
» твойто "тра-ла-ла" на устните замира.


IV

“и влюбен си. Ћетиш. » тъй до август чак.
“и влюбен си. „ете т€ смешните сонети.
ѕри€телите – днес за т€х си пръв глупак.
Ќо изведнъж... и т€ ти пише.  ак се сети?

» та€ вечер... сам на светли€ площад,
пак влизаш в кафене – бокали с лимонада...
Ќа седемнайсет кой не е безумно-млад,
когато мам€т вън липите – на прохлада.

                
—ЏЌ «ј «»ћј“ј
                                                            Ќа Ќе€

ўе тръгнем през зимата в розов уютен вагон
                с възглавнички сини.
¬ гнездото на луди целувки най-нежни€т стон
                дано укроти ни.

ќчи ще притвориш – зад потните тъмни стъкла
                сред сенки вечерни
ще скачат и демони черни с космати тела,
                и глутници черни.

Ќо аз ще те сепна с целувка, искр€ща от хлад,
и т€ като па€че нежно по голи€ врат
                ще хукне веднага...

 оси ще разпуснеш, "“ърси го" – ще кажеш със см€х...
» дълго ще търсим това животинче сред т€х,
                и все ще ни б€га.

                    
√Ћј¬ј Ќј ‘ј¬ЏЌ

—ред листака – зелено ковчеже, със злато
обковано, листака, където слепи
смътен бл€сък и плахо целувката спи –
през дантели, раздрани от слънце разл€то,

гледа фавън с огромни искр€щи очи,
с бели зъби, захапали пурпурно цвете –
с€каш вино е с кръв оросило и двете
сочни устни – и см€х сред клонака ечи...

ј когато препусне – по-пъргав от златка,
дълго тръпнат листата от млади€ см€х
и смутена – синигер разтупкан и плах –
в злака «латната √орска ÷елувка е сладка.


*   *   *

«вездата розово в ушите ти заплака,
морето грейна рижо на зр€лата ти гръд,
обл€ безкра€т б€л врата ти и гръбнака
и чер издъхна в кърви на тво€ ханш ћъжът.



X

¬сички уродливости прав€т жестовете на ’ортензи€ още по-отвратителни. Ќейното усамотение е машиналната еротика; нейното униние – динамиката на любовта. ѕод закрилата на детството, във всички времена, т€ е била пламт€що пречистване за племената. ¬ратата £ е отворена за нищетата. “ам моралът на днешните същества се разлага в страстта £ или в нейните действи€. ќ, ужасни тръпки на несръчната още любов върху кървави€ под, на газена светлина. ќткрийте ’ортензи€!



∆орж –ќƒ≈ЌЅј’
1855-1898


∆≈Ќ— »“≈ ќ„»

ќчи от —редиземно море, очи от п€на –
от п€ната на дните, с горещ лазур обл€на,
очи – във вас духът ни се връща в младостта.
 акви морета плискат зад син€та черта,
о, острови-близнаци сред водните пустини,
какъв ли залив скрит е в зениците ви сини?

Ѕезкра€т се отдръпва, люл€н като на длан.
» пак духът на път е, от ветрите терзан,
разпален от очите на толкова красиви
жениЕ Ќо колко често и ураганът с диви
конвулсии връхлита и го захвърл€ в плен
на айсбергите мъртви сред севера студен:
и лед, и снежни вихри, и мрачини мъгливи;
или пък на сами€ екватор, разкален
от пламъци надменни и огнени корали,
реки от гъста лава, простора разорали.
 ак подло дебне само лазурни€т капан!

ƒухът в подмолна схватка се чувства подигран,
напуска сво€ кораб с платната лекокрили
и мрежите, в които звезди до днес ловил е,
сече самите мачти и цели€ товар
той в бездната изхвърл€ от сво€ кораб стар.

¬ една прекрасна вечер – тук свършва младостта ни! –
той в пристана навлиза; узр€л е, ще престане
в лазура на очите да плава, да хвърчиЕ

јх, тази стръв да плаваш в красивите очи!



≈мил ¬≈–’ј–≈Ќ
1855-1916


*   *   *

ќт мъртвите целувки на умиращите дни –
от т€х са ти€ белези по твойте скули,
че много рози времето със сво€ леден лъх обрули,
преди и твоите страни да ослани.

 ъде са устните и кой очите угаси,
не виждам и главата ти красива –
си€йно слънце – с бл€сък да облива
градината на твойте черни бухнали коси.

» скъпите ръце със светозарни пръсти
до моето чело не се докосват пак
тъй както н€кога в редеещи€ мрак,
дордето слънцето с лъчи вън милва мъховете гъсти.

ѕлътта ти, дивната ти млада плът,
терзала мо€ дух – и с не една загадка! –
не е тъй свежа, розова и гладка
и твоите ръце като си€йни клонки вече не трепт€т.

«ал€зва всичко, вехне всичко тук, уви;
гласът – и той се промени и думите са все по-бледи,
и помен н€ма от младежките победи,
и т€лото ти – клюмнал мак – накра€ се преви.

» все пак, моето сърце и днес пламти,
не ще да знае, че посърваш все по-често ти,
защото знам, че нищо на зем€та
не може наши€ възторг да задуши,
и са прозрели нашите души:
гол€мата любов не гасне с красотата.


*   *   *

»змъкнах се от гъсталака на сън€
и жал ми беше тук да те забрав€,
под клоните, сред сенките на сънната дъбрава,
а аз сами€т вън на слънце да се настан€.

√радината с пламт€щи макове и ружи бе ос€та
и аз върв€х, отвътре зазвънт€л
от стихове, изл€ни от сребро и от кристал
в трепт€щи€ покой на светлината.

» изведнъж към теб се втурнах аз
с такъв гол€м възторг, почти в екстаз,
че стори ми се, мо€та душа щастлива иска
и теб да те зарадва с та€ красота тъй близка, 
да те събуди и изтръгне с весел звън
от здрачни€ шубрак на тво€ сън.

» ето у дома съм пак, отново тъна
сред здрач и тишина блажено-сънна
и моите целувки – искрени, разискрени – звън€т –
камбанен ек – сред топлите пол€ на твойта плът.



∆ан ћќ–≈ј—
1856-1910


ƒ≈¬ќ…„≈“ќ √ќ¬ќ–»

 опърът ми рече: той по тебе
луд лудее, че при теб добре бе;
ще се върне, тичай го срещни.
–  опър, ти приказваш ги едни!
»май милост, √осподи, към мене!

“и защо – паричката ми рече –
хвана в€ра, виж че е далече.
» сърцето му е буца лед.
–  ъсно е, паричке, за съвет!
»май милост, √осподи, към мене!

’ич недей – босилекът ми вика –
да го чакаш, с друга е войника.
’ей, босилко, € не ме коси,
ще те втъкна в моите коси.
»май милост, √осподи, към мене!



–еми дьо √”–ћќЌ
1858-1915


—Ќ≈√Џ“

—имона, този сн€г е като твойта ши€ б€л,
—имона, преспи бели като колената ти е той нав€л.

—имона, като сн€г студени са и твоите ръце,
—имона, като сн€г студено е и твоето сърце.

÷елувката на огън€ ще разтопи снега; уви –
целувката за сбогом твоето сърце ще съживи.

 ак тъжен е снегът по клоните с игли зелени,
и как е тъжно челото ти под косите заскрежени.

—имона, тво€т брат – снегът – лежи отвън на мо€ праг,
—имона, ти си мо€та любов и мо€т сн€г.


MORITURA

—ред спарени€ парник цвета си екзотичен,
за друг сезон обречен, разкрило е сега
едно превито цвете – унило, с вид мистичен;
отрова тук за него е буйната мъзга.

» чувствам как полека от клюмналото цвете
ухани€ блатисти потискащо стру€т:
пред взора ми тъмнее, трепер€т ми ръцете
и глух, с подути вени, мълча със свита гръд.

“ъй вкъщи – друго цвете – жена болнаво-бледа
отпуснала е длани, склонила е глава.
”нас€ се и както с отсъстващ поглед гледа,
въздишка тъжна само отронва се едва.

Ќо гъстите £ къдри се плискат в надпревара – 
огромен черен залив от кипнала смола;
очите £ огромни са два пламт€щи фара,
пронизващи унило вечерната мъгла.

 ъдриците с дъха си тук всичко са пропили
и както вдишва етер обречен пациент,
аз бавно отмал€вам и губ€, губ€ сили...
» този взор пронизва духа ми вцепенен.



јлбер —јћ≈Ќ
1858-1900


*   *   *

ќ, споменът за теб – една любима книга!
«аспивам с не€ аз и т€ от сън ме вдига
и в не€ пЪ е хубав животът, може би –
не бл€н печален, в който душата ти скърби.

Ѕих искал мойте строфи не друго да краси,
а облакът уханен на твоите коси;
като прочут златар с движени€ изкусни
да ти изва€ стих по-фин от твойте устни;
да пресуша тъгата с изгар€щи вълни
и вс€ка тво€ дума и в мене да кълни,
да кажа как море с талази скръбни стене
в гръдта ти – залив тих, недостижим за мене;
а твоите очи са две хладни езера
в безмълвни€ следобед сред есенна гора;
и в гаснещи€ час на скъпата реликва –
чуй как пианото на нашта скръб откликва! –
с почти набожно ехо и днес да прозвучи
целувка закъсн€ла по твоите очи.



∆юл Ћј‘ќ–√
1860-1887


ѕќѕЋј 
«ј ѕ–ќ¬»Ќ÷»јЋЌј“ј Ћ”Ќј

јх!  ак красива е Ћуната.
«акръглена като —ъдбата.

«ар€ в казармите тръб€т.
—тражар€т мина – прав му път.

ќтсреща клавесин ли страда?
я, котка прекоси площада.

ћъртвило. —вириха зар€,
но после всичко пак замр€.

«амлъкна старото пиано.
јх, колко ли е вече? –ано.

 акво изгнание, Ћуна!
ƒали не съм доволен, а?

Ћуна, о, ти, Ћуна безгрижна,
тъй както уж си неподвижна

и над ћисури ли гориш,
и над стъгдите ли в ѕариж,

над полюси, морета, горди
норвежки – знам ли ги! – фиорди?

Ћуна щастлива, в то€ час
във влака виждам € и аз –

на меден месец са поели.
¬ Ўотланди€. „е то къде ли?

ј ако там се разреве
ей тъй, от мойте стихове?

Ћуна, ах, скитнице такава,
нима не ти познавам нрава?

ќ, дивни нощи! ¬ мойта гръд
и сетните надежди мрат.

Ћуна – какво ще £ внушите,
добро бабе с памук в ушите.


ѕќѕЋј 
«ј ѕ–ј—“ј–»“≈ Ќќ—“јЋ√»»

¬али над мрачните квартали.
ќкапали след тежък труд,
вечер€т; всеки сит, разплут
ту дълго тъне в мисли в€ли,
                   ту в миг се пали.

ќ, св€т далечен, груб за нас! –
с фабричен заник, с тежко л€то
над плодна угар, от ко€то
се лее сладостен от сласт
                   несекващ глас.

ƒа блъскаш сгорещено т€ло
по слога с маков тих пожар
в девойче ветрено, неспр€ло
от сочна праскова нектар
                   да смуче с жар.

ƒа гледаш златната му грива
как грее в здрача сънно-в€л,
устата лепнещо-щастлива
да хапеш див, оплескан ц€л
                   със сок презр€л.

ƒа дишаш после с дъх неравен,
впил поглед в звездни€ простор,
безцелно, като грохнал фавън,
да слушаш жабешки€ хор
                   с овлъгнал взор.

» още в то€ луд екстаз,
щом над смълчаните пол€ни
проблесне лунни€т топаз,
да махате като пи€ни
                   с безсилни длани...

¬али над мрачните квартали...
»збръснат гладко, сложил фрак,
наместен сред девици в€ли
вечер€ш и се правиш пак
                   на пръв глупак.



—тюар ћ≈–»Ћ
1863-1915


ѕќ—≈ў≈Ќ»≈“ќ Ќј ≈–ќ—

јз искам като наш при€тел да влезе ≈рос днес у нас –
ми каза в пурпурни€ здрач на есенни€ ден, любима,
а в плетени€ прост кафез цареше скръб неутешима:
о, гукащите гургулици с невн€тен плач – като в несв€ст.

ƒа, ≈рос като пръв при€тел ще влиза винаги у нас –
отвърнах аз, заслушан как отвъд лехите с хризантеми
внезапно брулнати листа затрупват гробовете неми
в жълтеещата се горичка, докосната от ранен мраз.

» ето че почука ≈рос, решил да влезе и у нас –
по-нежен и от —в€тостта, обнажен като „истотата, –
запратил в слънцето стрели, те сип€т се сред самотата
като смеха му – см€х безгрижен на бог щастлив и сладкоглас.

ƒобре дошъл у нас, о, ≈рос, добре дошъл и днес у нас,
да вдигнем пълни чаши пак пред запламт€лата камина;
ела, божествено дете – и както днес не ни отмина,
от изневери избави ни, щом всичко тук е в твойта власт.

«асм€ се ненадейно ≈рос и влезе след това у нас,
и вратовете ни обви с ръце – хомота на мечтите;
устите ни отключи той и сам отвори ни очите:
защо сме тъй неблагодарни, че бил разпалвал нашта страст!

«аключихме вратите после, тъй както никога у нас,
да не излиза от дома нехаещи€т скитник ≈рос;
той п?лета на дните спр€ и после тайните – о, ерес! –
на ¬ремето разкри ни – тайни на всеки ден и всеки час.

» пак отворихме вратата, държала пленника у нас –
да литне ≈рос по света и с ласките си лекокрили
да радва хората – уста разтворили, очи разкрили!
 ак дълго, нежно той ни милва – изпадналите в тих екстаз!

ўе бъде истински ¬еликденЕ ¬ молитвената тишина
се чува: клетите души се нижат в дълги върволици
и се възземат над света – души на бели гълъбици –
между погиналото слънце и раждащата се луна.



јнри дьо –≈Ќ»≈
1864-1936


∆ЏЋ“Џ„≈Ќј Ћ”Ќј

» този ден завърши с жълтъчена луна,
подала се едва над тъмните тополи,
и с гъстите талази на блатна топлина
от сънните води с тръстики тънкостволи.

 ой знаел е от нас – под слънчеви€ жупел,
сред острите стърнища и сгърчени треви,
когато п€сък сух, пътеките затрупал,
петите ни протрити да болка разкърви,

когато любовта със свойта страшна лава
сърцата ни разкъса и всичко изгори,
а след това изтл€ – кой знаел е тогава,
че скъпа ще ни бъде и пепелта дори,

и че ден€т, облъхнат от блатна топлина
над сънните води с тръстики тънкостволи
ще свърши с та€ в€ла жълтъчена луна,
подала кръгъл лик над тъмните тополи.


–ј«’ќƒ ј

„асът за теб удари; тръгни си. ѕреди мен.
—ама – сред тишина, сама сред самотата,
ден€т е само твой, не страдай ти самата,
за с€нката, където те чакам примирен.

¬ърви сама. ј аз – оставам, ц€л в позлата,
от младостта далече, от злака £ зелен,
от светлата усмивка на пролетни€ ден,
от пролетни€ зрак в усмивката позната.

ќгромен кичест дъб – животът ми това е,
съмнени€ и скръб и днес ще приласкае,
когато пак се върна да страдам до зори,

щастлив, че в€търът през голите разтрози
ще вейне милостиво и пак ще ни дари –
на мене само дъх, на теб самите рози.



‘рансис ¬№≈Ћ≈-√–»‘≈Ќ
1864-1937


*   *   *

Ѕ€х млад; и пълен б€х с кроежи;
и б€х сред прелестни места:
ден€т бе тих, копите – свежи
и сочни – твоите уста.

¬ърв€х – взе св€т да ми се вие –
по стъпките на любовта;
оттук сте минали и вие!
¬ърв€х тъй чак до вечерта;

а после падна мрак без време
и в шушнещата пустота
разсм€ ме тво€т страх; и взе ме
в об€ти€та си нощта.



ѕол-∆ан “”Ћ≈
1867-1920


»з "ѕ≈—Ќ» Ѕ≈« ћ≈Ћќƒ»»"

¬ јрл, сред гробището јликан,
там, където сумракът под розите е винен,
                и ден€т – в лъчи обл€н,

не търси наслада в ти€ самоти,
щом усетиш как от порив най-невинен
                натежалото сърце се разтупти;

гълъбът – и той, притихнал, тишина тук пази:
тихо говори, ако за обич ще говориш ти
                край раззинатите саркофази.



‘рансис ∆јћ
1868-1938


ў≈ ƒќ…ƒ≈Ў “»

ўе дойдеш в слънчев ден, когато дивите метличини
край път€ ще се люшкат, целите с пчели накичени.

ўе дойдеш със смеха на устните си алени
като разпукнат цв€т на нарово дърво разпалени.

«а да му кажеш, че обичала си го отдавна ти,
макар със см€х целувките си да спести.

» днес да го целунеш с жар дошла си отдалече...
Ќо тръпнеща, ще видиш с ужас, че е мъртъв вече.



ѕиер Ћ”»—
1870-1925



–ј«’ќƒ ј ѕќ ћќ–— »я Ѕ–я√


 огато се разхождахме по морски€ бр€г, загърнати чак до брадичката в своите наметала от тъмна вълна, край нас преминаха весели момичета.


"јх, ето ги Ѕилитис и ћназидика! ¬ижте каква малка катеричка хванахме: нежна е като птица и плаха като зайче.


ѕри Ћиде ще € сложим в клетка и ще £ даваме мл€ко и пресни листа. ∆енска е, ще живее дълго."


» лудетините изтичаха нататък. ј ние, без да пророним и дума, седнахме – аз на един камък, а т€ на п€съка – и се загледахме в морето.



Ќ≈ўќ“ќ


– «дравей, Ѕилитис, ћназидика, здравей! – —€дай.  ак е мъжът ти? – ѕовече от добре. Ќо не му казвайте, че сте ме виждали. ўе ме убие, ако разбере, че съм идвала у вас. – Ѕъди спокойна.


– “ова ли е вашата ста€? “ова ли е леглото ви? »звинете ме. ћного съм любопитна. Ќали знаеш ложето на ћирине. – “върде т€сно е. –  азват, че била много хубава. – » доста похотлива, скъпа! Ќо да не говорим за това.


– «а какво си дошла? – ј ти какво ми предлагаш? –  ажи... – Ќе сме€ да ти го кажа. – Ќ€ма такова нещо при нас. – Ќаистина ли? – ћназидика е още девствена. – » откъде да го взема? – ќт обущар€ ƒракон.


–  ажи ми откъде купи конеца, с който бродираш? ћо€т се къса, само като го погледнеш. – —ама си го изпредох, но Ќаис продава великолепни. – ѕо колко? – ѕо три обола. –—къпо е. ј онова нещо? – ƒве драхми. – ≈, сбогом!



ѕ–≈—“–”¬ »


¬сичко – и мо€т живот, и светът, и хората, всичко, което не е т€ – не струва нищо за мене. ¬сичко, което не е т€ – дар€вам ти го, минувачо.


«нае ли т€ какви усили€ ми струва да бъда красива в нейните очи, да се грижа за прическите си, за своите мазила, туники и благовони€?


√отова съм да отмест€ воденичен камък, да преплувам морето, зем€та да преобърна, само и само да € задържа при се≠бе си.


Ќо нека никога не го разбере, о, Ѕогини, които бдите над нас, защото в ден€, в който узнае, че € обичам, ще изб€га при друга...



Ќј ≈ƒ»Ќ «јЅЋ”ƒ≈Ќ


Ћюбовта на жените е най-хубавото нещо, което смърт≠ни≠те са изпитвали; и ти би мислил така,  леон, ако душата ти познаваше истинското сладострастие. Ќо ти мислиш само за суетата си.


√убиш си нощите да обсипваш с ласки юношите, които отвръщат поглед от нас. Ќо погледни ги само!  олко са грозни. —равни косите ни, бухнали и разпилени, с техните топчести глави; опитай се да откриеш белите ни гърди върху т€хната гръд.


Ќа м€стото на тесните им бедра ще видиш ли нашите пищни ханшове и просторното вдлъбнато лоно, което мами любовниците? » накра€ – кои ли човешки устни, ако не ти€, които те биха желали да имат, разпалват сластта?


Ѕолен си, о,  леант, но една жена може да те излекува. »ди при младата —атира, дъщер€та на мо€та съседка √орго. Ќейната задница е като роза под слънцето и н€ма да ти откаже удоволствието, за което жадува и т€.



¬≈„≈–я — ѕ–»я“≈Ћ »


ћиромерис и ћаскале, елате, при€телки, у нас та€ ве≠чер, понеже н€ма да има любовник при мене; елате да си побъбрим, полегнали на меките ложета, докато трае вечер€та.


ƒобре ще си отдъхнете през нощта; ще спите без грим и разчорлени. —ложете си леки туники и оставете бижутата си в ковчежето.


Ќикой н€ма да ви кара да танцувате, за да се наслажда≠ва на бедрата ви и на бавните движени€ на кръста. Ќикой н€ма да ви моли за —вещените пози, за да види колко сте сладострастни.


ѕоръчала съм за та€ вечер не две флейтистки с прелест≠ни устни, а две тенджери с препържен грах и медени питки, зачервени крокети и последни€ м€х с ’иоско вино.



 ј¬√ј“ј


јх, кълна се в јфродита, че това си самата ти! „ерве≠нокоса мършо! ¬ампир безподобен! яловица!  ранта! ѕовле≠кана! Ќикаквица такава! —вин€! Ќе се опитвай да ми б€гаш, ами ела още по-близо до мен!


¬ижте € та€ мор€шка жена, ко€то не умее да си сложи наметката както тр€бва на раменете и така лошо се гримира, че тушът от клепките £ потича по бузите на мастилени ва≠дички.


“и си финикийка и тр€бва да спиш с мъже от твоето племе. Ќа мене баща ми е елин и аз имам право над всички, които нос€т петаза. » над всички, които ми харесват.


ƒа не съм те вид€ла повече на нашата улица – иначе ще те прат€ в пъкъла, да правиш любов с ’арон. » ще кажа УЋека £ пръст!Ф, пък после кучетата те €ли...



ѕЏ–¬ј ≈ѕ»“ј‘»я


¬ страната, където изворите се раждат от морето и ложето на реките е застлано с каменни плочи, съм се родила аз – Ѕилитис!


ћайка ми бе финикийка, а баща ми – ƒамофилос – елин. ћама ме учеше на песните на Ѕиблос – тъжни като зората.


ќбожавах јстарта в  ипър. ¬ Ћезбос познавах ѕсафа. ѕеех, тъй както обичах. јко добре съм жив€ла, пътниче, кажи го на дъщер€ си.


» не принас€й в жертва черна коза; и вино за помен недей да преливаш, а сладостно притисни гърдите си върху мо€ гроб.


»з Уѕесните на ЅилитисФ


ѕол ¬јЋ≈–»
1871-1945


ѕ–»я“≈Ћ— »я“ Ћ≈—

¬глъбени и с помисли чисти в душата,
по път лъкатушен сред злачна лъка
върв€хме отдавна – ръка за ръка – 
безмълвни... сред мрачни€ св€т на цвет€та.

¬ зелената нощ на лъки и ливади
сами – годеници под звездни€ свод – 
дел€хме луната – блест€щи€ плод,
наслада за луди и влюбени млади.

ј после умр€хме на мека морава
далече, сред с€нката нежно-болнава
на то€ нашепващ мечти гъсталак;

и горе, в безкрайното вечно си€ние,
облени в сълзи се намерихме пак,
о, скъпи при€телю мой по мълчание.


ѕ„≈Ћј“ј

                                    Ќа ‘рансис дьо ћиомандр

 акво е, пчела златочела,
по-нежно, по-смъртно от жило,
над кошера мой закръжило,
наметнат със сън от дантела.

Ѕоцни ти кратунката свежа – 
гръдта, любовта ми приспала,
та, пламнала пак, над овала
на буйната плът да се свежда.

„рез мъката чувствам се силен:
о, по-добре мигом ужилен
пред тлеещо дълго страдание.

ћен златната болка зове ме,
без не€ какво ли страстта ни е:
умира – уви! – или дреме.



ѕол ‘ќ–
1872-1960



—–≈ўј


ќ, малка скитнице сред гмежа, край рози стъпкани в калта, до теб не ще и забележа, че има жрици на нощта.


÷елувка дай ми в здрача топъл и всички рози имаш днес – фенерите по "—евастопол", далеко чак до "√ар дьо Ћ'≈ст".


 ак бл€сват празнично стъклата, щом ти с целувка ме дариш – ѕоетът дава ти самата пламт€ща роза на ѕариж.


ј златокрилата ѕобеда, слет€ла над "Ўатле", ни гледа и с две корони с благослов венчава нашата любов.



ЋёЅќ¬ ¬ Ћё —≈ћЅ”–√— ј“ј √–јƒ»Ќј


ƒогар€ пурпурни€т ден над Ћюксембургската градина и цъфналите портокали уха€т в трепкащи€ здрач. ћанон, на мо€та ръка, унесена в мечти, застина; не трепва нищо – ни дървета, ни облак лек, ни минувач.


» н€ма тук разкрехнат цв€т – сърце, от кървав зной обл€но, което да не бие тежко, за да заглъхне най-подир. Ѕезброй посърнали сърца от жегата; и днес отрано глави са розите склонили дори под леки€ зефир.


» струва ти се, този св€т една единствена душа е. ѕрахта – и т€ дори ухае под дъхави€ небосклон. ≈дин огромен водоскок се м€та, плиска и си€е и върху сво€ собствен образ той рухва с чист напевен стон.


“ук всичко мре и всичко пак за песенен живот се ражда, ухаещо и разпил€но с нюанси хил€ди звучи и както се топи плодът в уста, пресъхнала от жажда, тъй кадифените дървета се стап€т в моите очи.


«амлъква водоскокът в миг, сега росата вече пее край статуите, замечтани сред злака долу, и нощта отново – чувстваш го, нали? – като на седмото небе е от цъфналите портокали и свойта топла голота.




√ийом јѕќЋ»Ќ≈–
1880-1918


ћќ—“Џ“ ћ»–јЅќ

ѕод моста ћирабо минава —ена
                » любовта 
    ƒа страдам ли с душа ранена 
ўом радост мъката накра€ смен€

                „асът прозвънва отново нощ е 
                ќтлитат дните аз тук съм още

≈дин до друг ръка си ми подала
                » гледаш как 
    ѕод моста на ръцете натежала 
ќт погледи пълзи водата в€ла

                „асът прозвънва отново нощ е 
                ќтлитат дните аз тук съм още

» любовта като вода минава
                » любовта 
     ато живота умор€ва 
» пак с надежди нови ни влуд€ва

                „асът прозвънва отново нощ е 
                ќтлитат дните аз тук съм още

ћинават дните всичко се промен€
                Ќи младостта 
       Ќи любовта се връща Ќеизменна
ѕод моста ћирабо минава —ена

                „асът прозвънва отново нощ е 
                ќтлитат дните аз тук съм още


≈—≈Ќ

 уц сел€нин върви в студената мъгла 
—лед сво€ вол мъгла и та€ есен 
ѕотулила бедн€шките села

¬ърв€т и сел€нинът тананика песен 
«а любовта и за разбитите мечти 
«а пръстена за изнев€рата проклета

ќ есен есен л€тото погуби ти 
¬ърв€т в студената мъгла два сиви силуета


*   *   *

ћо€ малка мо€ скъпа Ћу обичам те
ћо€ малка скъпа тръпнеща звезда обичам те
“€ло прелестно и гъвкаво обичам те
Ћоно като лешникотрошачка ст€гащо обичам те
Ћ€ва гръд тъй дръзко розова обичам те
ƒ€сна гръд тъй нежно розова обичам те
Ћ€во зърно с цв€т на истинско шампанско 
                                        на шампанско кипнало обичам те 
ƒ€сно зърно рогчето наболо на теле новородено ах обичам те
–уно скрило устни избу€ли от неспирно триене обичам те 
«адник дивен и чевръст изхвръкнал съблазнително назад
                                                                                                обичам те
ѕъп подобен на стъмена шуплеста луна обичам те 
–уно светло като рехава гора през зимата обичам те 
ћишници мъхнати като лебедчета току-що излюпени
                                                                                                обичам ви 
ѕлещи гладки и заоблени обичам ви 
√ъвкави бедра по-стройни от колони на античен храм
                                                                                                обичам ви  
”шни миди филигранни като дребни мексикански накити
                                                                                    обичам ¬и 
√рива потопена в огнената кръв на любовта обичам те 
ќ нозе добре обучени да ст€гате обичам ви 
—лабини об€здени могъщи слабини обичам ви 
“ънък кръст корсет не виждал кръшен кръст обичам те 
√ръб из€щен който само зарад мене свежда се обичам те
ќ уста наслада мо€ мой нектар обичам те
ƒве ръце с боготворени жестове обичам ви
Ќос изтънчен благороден нос обичам те
√ъвкава походка като нежен танц обичам те
ќ ти мо€ малка Ћу обичам те обичам те обичам те


ЋёЅќ¬“ј ѕ–≈«–≈Ќ»≈“ќ » Ќјƒ≈∆ƒј“ј

јз те притисках до гърдите си тъй както малкото детенце
                                                 гълъб който удушва без да иска 
јз те притисках с ц€лата ти хубост твойта хубост по-богата
                и от всички златни мини в  алифорни€ по ¬ремето 
                                                               на треската за злато 
«асищах сво€ чувствен глад с усмивката ти с твойте погледи
                                                                                     и твойте тръпки 
јз имах притежавах твойта гордост аз когато те държах
               пребита и понас€ше ¬ластта ми ти и моето надмощие 
јз б€х решил да взема всичко онова което беше само оба€ние 
» ето ме приличам днес на »ксион след любовта му 
      призрака от облаци изва€н точно копие на тази
                           на ко€то казват ’ера или пък прикритата ёнона 
Ќо кой ли може да докосне кой да хване облаци ръка върху
              мираж да сложи кой ще се излъже че в прегръдките си 
                                                   е държал небесни€ лазур 
 ак исках аз да грабна ц€лата ти хубост а съм притежавал 
                                                                         само твойто т€ло 
Ќо т€лото уви не е то вечността 
“елата имат свойте всекидневни утешени€ не е това любов 
» днес напразно се опитвам тво€ дух да задържа 
“ой се изплъзва той отвс€къде ми се изплъзва като шаващо
                                                                                   кълбо от смоци 
» твойте хубави ръце далече там на хоризонта 
     са извиващи се змии пъстри като изгрев знак за сбогом 
ќставам слисан аз сто€ объркан
“ака съм уморен от любовта ко€то ти презираш 
—рамувам се от любовта ко€то ненавиждаш ти
 акво е т€ло без душа 
» как ли съм могъл да се над€вам да се сле€ с твойто
            н€когашно т€ло щом душата ти така далече е била от мене
» да се слее т€лото с душата 
“ъй както прав€т го телата живи
ќ само мъртва мо€ си била


*

» въпреки това как взирам се пон€кога в далечината
ƒали не идва раздавачът
» как с каква наслада всеки ден очаквам твоето писмо
               сърцето ми като сръндак подскача вид€ ли 
                                                                       вестител€т да идва
» си представ€м аз неща направо неосъществими 
                                                   тъй като сърцето ти не е до мен 
» си представ€м как ще се качим на лодка двамата сами
    а може би и трима и как никога и никой на света 
              не ще узнае нищо за прекрасното ни пътешествие 
                         към нищото но и към другото и то завинаги 
¬ъв все по-синьото море по-синьо и от всичко синьо на света

¬ това море където н€ма да извикат никога зем€ 
          за твойта предпазлива красота по-чисти и от всички думи 
                песните ми ще се вдигат още по-свободни над вълните

Ќе е ли вече късно за това загадъчно пътуване сърце 
Ќо лодката ни чака т€ е нашата фантази€ 
ј пък реалността ще ни обвърже н€кой ден ако душите ни
                           обвързани са за това прекрасно скитане


* 

’айде храбро сърце вече лампата гасне прелей £ от сво€та
                                                                                                кръв
’айде ти мой живот подкрепи та€ лампа на любовта 
’айде дай ми оръдие път 
» да дойде накра€ победното време тъй скъпото време 
                                                                  за нашто завръщане


*

јз давам на надеждата си моите очи два скъпоценни камъка
јз давам на надеждата си моите ръце победни палми
јз давам на надеждата си и нозете триумфални колесници
јз давам на надеждата си мо€та уста една целувка
јз давам на надеждата си ноздрите които вдишват мирисите
                                                               на разцъфнали€ май 
јз давам на надеждата си моето сърце ex vоtо2 
јз давам на надеждата си бъдещето трепкащо като самотна
                                                   светлинка в дълбоката гора


                                     2 —поред обещанието (лат.) – Ѕ. пр.




∆юл —ёѕ≈–¬»≈Ћ
1884-1960


—ЏЌ”¬јћ, „≈ —ЏЌ”¬јћ

—ънувам, че сънувам и че стигнал съм все пак
при теб, момиче хубаво, о, връх на младостта зов€ща,
но теб наистина те има, ти си в истинското време,
което ти се радва, а пък мене ме запраща
в дълбоката мъгла без светлинка, без бр€г,
мъгла, в ко€то виждам как прииждат твоите очи
и лодка тайнствена към мен се приближава да ме вземе –
сърцето ми самотно да качи.



‘рансис  ј– ќ
1886-1958


Ќј ≈Ћ»јЌј

ќбичам те. ¬али – чудесна вечер,
ще си останем у дома сами:
как чудно е, че двама сме и вече
ръми и падат ранните тъми.

“акситата сноват в нощта студена.
» автобусите в дъжда върв€т.
„уй как бумт€т влекачите по —ена,
но минат... и притихне пак градът.

ѕрекрасно е – вали. —ред тъмнината
аз слушам как навън дъждът плющи
и капките се стичат по стъклата...
» ти... усмихваш ми се нежно ти.

ќбичам те! ¬ дъждовното ръмене
последно сбогом с€каш че звучи.
”ви, ще си отидеш ти от мене.
¬али. ¬али и в твоите очи.



Ѕлез —јЌƒ–ј–
1887-1961


»з "ѕ–ќ«ј «ј “–јЌ—»Ѕ»–— »я ≈ —ѕ–≈—
» ћјЋ ј“ј ‘–јЌ÷”«ќ… ј ∆јЌј"

[ Е ] ќтдън сърцето ми сълзи, сълзи извират, 
помисл€ ли, Ћюбов, за мо€та любима;
дете е още т€, каквато € открих – 
неопетнена, бледа – в н€какъв бордей.

ƒете е още т€ – щастлива, тъжна, руса,
и нито се усмихва, ни н€кога ридае,
но в погледа £ трепка – склониш ли се да пиеш –
сребриста лили€: о, цвете на поета!

“ъй сладка и безгласна, без упрек тих в очите, 
трепери като лист щом вие приближите, 
но върна ли се аз, отдето и да ида, 
пристъпва т€, притвар€ очи и пак пристъпва.

Ћюбима ми е т€, а другите жени 
са само златни рокли и огнени вълни 
от телеса огромни; не, мо€та любима 
е бедна, свита, гола, безплътна е почти.

“€ е невинно цвете, премръзнала, самотна 
сребриста лили€: о, цвете на поета, 
листата £ животът отрано осланил е, 
сълзите ми напират, щом сет€ се за не€.

[ Е ]



» та€ нощ е като хил€дите други нощи, 
                        когато влакът плъзга се из тъмнината – 
навън вал€т комети! -
и пак жената и мъжът – почти невръстни още – 
                                                забрава търс€т в любовта.

[ Е ]

" ажи ми, Ѕлез, далече ли сме от ћонмартър?"
—ърцето ми се къса, ах, сърцето ми се къса, ела при мен, 
                                                              ще ти разкажа нещо, 
ела в леглото ми, 
ела в сърцето ми, 
ще ти разкажа нещо...

≈ла! ≈ла!

Ќа остров ‘иджи царства вечна пролет
и леност
и любовта опива двойките сред буйните треви 
         и пламенни€т сифилис под палмите бананови се скита. 
≈ла да тръгнем из изгубените острови на ѕасифика – ћаркизки
острови им викат, ‘еникс, 
Ѕорнео, ява, 
а ÷елебес подобен е на котка.

Ќе можем да отидем днес ¬ япони€!
≈ла да идем в ћексико!

—ега цъфт€т магнолиите по ¬исоките плата.
Ћианите са буйните коси на слънцето.
ўе кажеш – четки и палитра на художник,
там багрите са оглушителни като си€йни гонгове,
–усо жив€л е там
и там е ослепил живота си.
“ова е дивната страна на птиците,
на райски птици и на птици-лири,
тукани, присмехулници,
колибри, виещи гнезда в сърцата на черни лилии.
≈ла!
» ще се любим сред величествените руини на ацтекски храм. 
ўе бъдеш мо€ идол ти, 
нашарен малко по детински идол, грозноват, но странен
                                                                        и неповторим. 
≈ла, ела!

јко пък искаш, можем и с аероплан да прелетим страната 
                                                                         с хил€дите езера.
“ам нощите са безконечно дълги 
и пещерни€т наш прад€до ще изпадне в ужас, чуе ли мотора 
ўе кацнем
и аз ще постро€ хангар за мо€ самолет от вкаменени кости 
                                                                                    на мамути 
и първобитното огнище ще топли нашата любов злочеста 
край самовар
» ще се любим като тежи буржоа и на сами€ полюс. 
≈ла!

ќ, ∆аничка, ∆анет, Ќинет, ни-ни, ни-на-ни-на,
ћими, ми-миличка, мо-мо€ кукличка,
мо-мое морковче,
мърморковче,
козичка мо€ кротка,
кокотка, котка,
кокошчица,
пера ¬ ѕеру ли прала,
коко,
ку-ку!
«аспа.

“€ спи.



“ристан ƒ≈–≈ћ 
1889-1941


*   *   *

¬ратата на градината на тиха уличка извежда.
» тук в една прекрасна вечер € вид€х. » свежата – 
като зора, като лазур – любов обв€ ме в мо€ мрак.
“€ чака ме.  отакът се изт€га на зида, ленив котак.
“€ чака ме. —елцето в здрача с равното поле се слива.
”смивката £ трепкаща – крилото на оса звънлива.
“€ чака ме под стари€ навес от сух камъш.
—ърцето ми е клетка и стотици птици пе€т в него наведнъж.
“€ чака ме.  ъм стенни€ часовник хвърл€ взор и чака,
ще дойда скоро аз – с прохладата и мрака.
» щом € зърна да върви с ръце протегнати към мен,
ще завал€т по път€ розите на гаснещи€ юлски ден.



ѕол ≈Ћёј–
1895-1952


ќЅ»„јћ “≈

ќбичам те за всичките жени които не познавам
ќбичам те за всички времена в които аз не съм жив€л
«а мириса на чисти€ простор и за дъха на хл€ба топъл
» за топ€щи€ се сн€г за първите цвет€ напролет
«а животинките които от хората не се изобщо плашат
ќбичам те за да обичам
ќбичам те за всичките жени които не обичам

¬ кого да се огледам ако не в самата теб не се и виждам
Ѕез теб не виждам нищо аз пустин€ безпределна само
ћежду отдавна и сега
”сп€вах често от смъртта бедн€шка аз да се избав€
Ќе можех да проби€ гладката стена на мойто огледало
» тр€бваше живота дума по дума сам да разгада€
 ато в забрава

ќбичам те за твойта мъдрост мъдростта ко€то не познавам
ќбичам те за твойто здраве
ќбичам те напук на всичките илюзии
» за безсмъртното сърце което сам не притежавам
ќ ти съмнението вечно и сами€т разум
» онова огромно слънце с което аз съм пак начело
”верен в себе си


*   *   *

«а да имаш любима представа за всичките мои желани€
разпали свойте устни в небето на думите като звезда
и целувките в живата нощ и браздата
на ръцете ти около мен.

 ато пламък победен
непрестанно си€€т в света
мойте сънища скъпа.

ј когато те н€ма до мен
аз сънувам че сп€ аз сънувам че сп€ и сънувам.
жена с прасци от нежната сърцевина на бъза
жена със стъпала остав€щи по п€съка следи
със стъпала две връзки ключове с пети на докери
                                                в пристанищната кръчма
жена с източен врат едва покълнал ечемик
и с гърло «латна долина за срещи
дори в леговището на поро€
жена с гърди от мрак
с гърди къртичини покрай морето
и тигли с разтопен рубин
гърди видение на росна роза
жена с корем като ветрилото разгърнато на дните
с корем заоблен исполински нокът
и гръб политнала нагоре птица
о гръб живак
о гръб от светлина
и с тил от гладък камък и от овлажн€ла креда
от полета на чаша току-що изпита
и с ханшове извити лодки
изва€ни от бл€сък и перата на стрела
от дългите пера на б€л паун
о ханшове везна успокоена
жена със задник п€съчник и азбест
жена със задник като гръб на лебед
жена със задник като пролет
жена със секс от перуника
жена със секс врата на златна мина птицечовка
жена със секс от алга и бонбони старовремски
жена със секс от огледало
жена с очи набъбнали от сълзи
очи с лилави свитки от оръжи€ старинни 
                                                  и стрелки магнитни
жена с очи като савана
жена с очи вода за жадни€ затворник
жена с очи горичка тръпнеща под екота на брадвата
очи либела пълна не с вода трепт€ща само
                                       но и с въздух огън и зем€.



Ћуи ј–ј√ќЌ
1897-1982


Ќј “ќя —¬я“ ЋёЅќ¬ ўј—“Ћ»¬ј Ќяћј

„овекът нищо не владее Ќито сила
ни слабост ни сърце –азтвар€ вдигнал ръст
ръце но с€нката си вижда паднал кръст
и щастието не докосва даже с пръст
∆ивотът ни стена е всичко разделила
на то€ св€т любов щастлива н€ма

∆ивотът е войник останал без патрони
за друга участ бил е на света роден
защо в зорите да се буди всеки ден
щом вечер пада на безделието в плен
∆ивот признай го сам и стига сълзи рони
на то€ св€т любов щастлива н€ма

ќ мо€ обич о любов ти мо€ рана
ранена птица аз те нос€ в свойта гръд
извръщат взор след нас и думите шепт€т
които сплитах сам по дълги€ ни път
преди във взора ти да срещнат гибел ранна
на то€ св€т любов щастлива н€ма

ќтлита времето уви не се повтар€
и нека двете ни сърца рида€т с жал
без мъка кой ли тук прочувствено е п€л
и кой за трепета в гръдта не е скърб€л
и сълзи не е л€л с ридаеща китара
на то€ св€т любов щастлива н€ма

Ќе н€ма тук любов ко€то не проклина
не н€ма тук любов кръвта да не смрази
не н€ма тук любов без мъки и сълзи
не н€ма тук любов без всичко да срази
дори и любовта към мо€та родина 
на то€ св€т любов щастлива н€ма
но ние с тебе пак обичаме се двама


¬ ќ ќЋЌќ—“»“≈
Ќј ЋёЅќ¬“ј » Ќј ÷≈Ћ”¬ »“≈

“€ спира на брега на руче€ “€ пее
¬ърви «апраща силен вик в безкра€
разтворена е рокл€та £ в ра€
Ќаправо е прекрасна т€
–аздвижва после клонка над водата
прокарва бавно б€ла длан по чистото си чело
ћежду краката £ се стрелват невестулки смело
и в шапката £ седнал е лазурът



јнри ћ»Ўќ
1899-1984


ћќћ»„≈“ќ ќ“ Ѕ”ƒјѕ≈ўј

ƒъхът на младото момиче приюти ме в сво€та при€тна
мъгла. ”самотих се и така останах чак до кра€.
–ъцете му – едни такива леки. —€каш милва те вода.
”вехналото мигом се топи. ќчите му остават само.
¬исоки хубави треви, високи хубави цвет€ 
                                                   сред нашето поле раст€ха.
» лека тежест на гръдта ми – с€каш ти опираш се сега на не€.
ƒа, ти опираш се така – сега, когато тук те н€ма.



∆ак ѕ–≈¬≈–
1900-1977


Ѕј–Ѕј–ј

—помни си Ѕарбара
валеше дъжд над Ѕрест от сутринта
и ти усмихната вървеше
си€еща и мокра и весело ти беше
под то€ дъжд
—помни си Ѕарбара
валеше като из ведро над Ѕрест
јз срещнах те на улица —иам
усмихваше се ти
и аз ти се усмихнах сам
—помни си Ѕарбара
не те познавах аз
и ти не ме познаваше
—помни си
спомни си он€ дъжд тогава
недей забрав€
≈дин укрил се в безистена мъж
извика името ти изведнъж
о Ѕарбара
и ти към него хукна през глава
си€еща щастлива с мокра рокл€
и хвърли се в прегръдките му мокра
—помни си Ѕарбара спомни си за това
и ми прости
че без да се познаваме говор€ с теб на ти
Ќа ти говор€ с всички които ги обичам
макар да съм ги зърнал един едничък път
на ти говор€ с всички които се обичат
макар и да не ги познавам лично

—помни си Ѕарбара
недей забрав€
дъжда и мъдър и щастлив
по твоето лице щастливо
над то€ град щастлив
дъжда над залива
над јрсенала
над кораба от ”есан

ќ Ѕарбара
каква ужасна гадост е войната
къде ли си сега и ти самата
под та€ спри€ непрестанна
от кръв от огън и стомана
» онзи който ц€ла в прегръдка те побра
тъй влюбен и щастлив
дали е мъртъв днес или е още жив

ќ Ѕарбара
вали проливен дъжд над Ѕрест
тъй както н€кога вали и днес
но не е същото сега е тъжен ден
дъждът ужасен мрачен и студен
“ова не е дори и урагана
от огън кърви и стомана
¬ръхлитат само облаци небето
озъбени ръмжащи псета
които мократа си козина над Ѕрест
разтърсени отърсват
и глутницата им далече н€къде се пръсва
за да умре далече н€къде от Ѕрест
от който Ѕрест и помен н€ма днес
 

«ј “≈Ѕ≈, ћќя ЋёЅќ¬

јз б€х на пазара за птици
и купих птици –
за тебе,
мо€ любов.

јз б€х на пазара за цвет€
и купих цвет€ –
за тебе,
мо€ любов.

јз б€х на пазара за железари€
и купих окови,
тежки окови –
за тебе,
мо€ любов.

ј после отидох на пазара за роби
и те потърсих,
но така и не те намерих,
мо€ любов.



–ьоне Ўј–
1907-1988



—“јя —–≈ƒ ѕ–ќ—“–јЌ—“¬ќ“ќ


 ато песента на гривека, преди внезапни€ порой да плисне, въздухът с разпрашен дъжд е пълен и с изгр€ло слънце – буд€ се направо като къпан, сладко се прот€гам и се вдигам; почвам гроздобера сред небето обновено.


Ћегнал редом с тебе, аз съм ти водач сред свободата; буца пръст съм аз, ко€то търси свойто цвете.


» не знам по-гладка, по-си€йна гръд от тво€та да има! ƒа поискаш – значи да умреш.


“во€та въздишка лекокрила с мъх покрива листите на злака. ќстрата стрела на мо€та любов пронизва сочни€ ти плод и го изпива.


÷ели€т аз тъна сред блаженството на твоето лице, което мо€т мрак покрил е с радост.


 олко хубав е викът на твоето мълчание.



» ≈ƒЌј“ј, » ƒ–”√ј“ј


 акво ти е, мой розов храст, та гънеш се така в дъжда проливен с двете рози на върха?


Ќа две оси нал€ни те приличат и едва ли пак ще излет€т.


» аз ги виждам със сърцето си, че моите очи затворени са вече.


ќт мо€та любов едно остана над цвет€та – само облаци и в€тър.



ќЅЋ≈ „≈Ќ»≈

ѕо улиците на града е мо€та любов. » все едно е
къде отива и за колко. Ќе е т€ вече мо€та любов
и всеки може да € заговори. —амата т€ не помни вече
кой точно тук € е обичал?

—ебеподобен търси в погледите алчни. ƒвижи се
из мойта преданост. ¬ надеждата се вкопчва, но и леко
отпраща €. ƒори да е по-силната, страна не взема.

¬се още има ме в недрата £ като щастлив отломък. “€ не знае,
че тази мо€ самота е нейното съкровище. —ред пладнето
пламт€що мойта свобода подронва цели€ £ устрем.

ѕо улиците на града е мо€та любов. » все едно е
къде отива и за колко. Ќе е т€ вече мо€та любов
и всеки може да € заговори. —амата т€ не помни кой ли точно 
€ е обичал и огр€ва отдалече път€ Ї, за да не паднеЕ



√ерасим Ћ” ј
1913-1994                         


 –јя“ Ќј —¬≈“ј

јз те ноздра и прическа аз те
аз бедра те
ти при мен бедра
аз те гръд
аз гръдта ти бюст€ и лика те
аз корсаж те
ти ме дъх световъртеж ме
ти пързалка
аз те хълбок аз те ласка
ти се тръпнеш
ти ме дългокрака
ти ме пак непоносима
аз те амазон€
аз те гърло аз корем те
аз пола те
аз те жартиера аз чорап те б€х аз Ѕах те
да аз Ѕах те Ѕах за клавесин за гръд и флейта

јз трепт€щ те
ти съблазън ме ти ц€л ме всмукан
аз те спор
аз те риск и аз възход те
ти ме допир
ти се плуваш
но и мен водовъртеж ме
ти ме кръг и ме докоснат
ти ме плът и гьон и кожа и захапка
ти ме черен слип
и червена балерина ти ме
и когато ти не остър ток ми мойте чувства
и ги крокодили
и тюлени ги и ги маги€
ти ме покрив
аз разкривам те и те откривам
ти пон€кога сама се връчваш
“и ме влажни устни
аз разлиствам те и те бълнувам
ти бълнуваш ме и ме разпалваш
аз те рамо ключица гръбнак
аз те мъх и те ресници
и ако преди дробовете им аз не плешки
ти подмишница ме даже отдалече
аз те вдишвам
ден и нощ те вдишвам аз
аз уста те
аз небце те аз те зъби и те нокът
аз те вулва и клепачи
аз те дъх
и слабини те
аз те кръв и врат
аз увереност прасец те
аз те вени и страни
аз те длани
аз те пот
аз език те
аз те теме
аз те плавам
аз те с€нка аз те т€ло аз те призрак
аз те ретина в дъха си
аз те ирис

аз те пиша
ти ме мислиш




∆орж-≈манюел  ЋјЌ—»≈
1913


∆јЋЅ»“≈ Ќј ѕ–»Ќ÷≈—ј“ј,
ќ—“јЌјЋј Ѕ≈« ѕ–»Ќ÷

—ветът пъстроцветен е в мене, и мой,
небесни€т поглед, водата зелена
и свежите багри на месец май,
когато сред тучни пол€ съм родена.

¬ ко€ ли тук книга – да знаех поне –
описан е принцът, отвърнал ми с "Ќе!"Е

√ласът на ветреца потрепва в гласа
на мо€та песен за ручеи чисти,
за клетника, който за път се гласи
през преспи от сн€г и затрупани листи.

¬ ко€ ли тук книга – да знаех поне –
описан е принцът, отвърнал ми с "Ќе!"Е

«ари пъстроцветни в гръдта ми искр€т,
и аз тук за младост и радост раде€,
но тебе те н€ма и страдам, и с гръд
кърв€ща от звездни€ поглед рида€.

¬ ко€ ли тук книга – да знаех поне –
описан е принцът, отвърнал ми с "Ќе!"Е




∆ан ћјЋ–»ќ
1915-1976


 Џў»“≈ Ќј Ћ»—“ј ј

¬ърв€хме с тебе толкова отдавна,
а бе овесът неотлъчно с нас.
ќт сутринта ни придружаваше потокът,
дордето се сродиха нашите души.

≈дин човек сме с теб. “ова е празник
в сърцето на дърветата и светлината
потича – мед, балсама на пчелите.
Ќо кой съм аз?  ъде започваш ти?
»згубен съм. » съм обичан аз.

ƒърветата при€тели ни обкръжават.
ќт царски род сме. ѕреминава всеки.
Ќебето и зем€та се преливат
в родината на тишината.



 лод –ќј
1915-1997


“ќЋ ќ¬ј

јз толкова € гледах милвах и обайвах
и толкова високо виках името £ в тишината
на в€търа го шепнех на сън€ го довер€вах
тъй мисълта ми кацаше и кацаше по не€
подобно чайка върху мачтите на кораб
че даже ако път€ ни по който бавно крачим
е бил и пак ще бъде само милване на времето
способно да забрави че били сме двама пред очите му
аз пак ще му благодар€ за чудото да бъда тук
и че макар и разделени с€нката £ на стената
усеща сма€на как мойта с€нка мъчи се да € докосне


ћј–» ќ“ƒј¬Ќј

ѕон€кога следобед с€дам сам на маса
на тротоара пред " афе дьо ла мери"
на —ен —юлпис
и слушам аз как времето минава и ме отминава
и пак си спомн€м за ћари ко€то н€кога
такива мъки причин€ваше на своите при€тели момчетата

 ъде си днес ћари изгубих ти следите
следи на млада котка и на отминаващото време

ѕрати ми вест ако си н€къде ако си жива
ела тук с автобус 96

ƒа автобусът този е но аз не знам сега къде е
къде ли би могла да бъде днес ћари
ћари чиито
следи отдавна ми се губ€т

 осите ми са вече побелели от избелелите ми спомени по-бели
—ледобед е на тротоара пред " афе дьо ла мери"
до спирката на автобусите където пак ще слезе (но кога ли?)
ћари онази същата от 35-а смеещата се ћари
ко€то приближавайки ми казва:
"Ќаистина ли много закъсн€х?"

Ќе който срещу времето върви не закъсн€ва.



јлен Ѕќ— ≈
1919-1998


Ѕ≈« ќѕ–≈ƒ≈Ћ≈Ќ»≈

любовта е
океан за луди антилопи
любовта
е окото приковало моето око
към звезди опи€нени
любовта е
слънцето което негодува
че е пратено в изгнание под своите колени
любовта забравата
и словата прегладнели
дето ръфат та€ мандарина
паметта ми



∆орж-Ћуи √ќƒќ  
1921-1999


—ЏЅќ“Ќ» ЋёЅќ¬Ќ»÷»


Ќа н€каква тиха уличка една жена върви напред-назад.

ќт време на време поглежда часовника си. Ќоси черни очила.

ѕо€в€ва се кола и намал€ва ход. Ўофьорът е бледен като злодей. Ќоси черни очила.

ƒвамата се усмихват неловко.  имат си. ≈дна порта тропва. »зчезват.

—ъботните любовници се бо€т и от с€нката си.



–Џ ј“ј


ћъжът, който откри танците, беше около трийсет годишен и имаше чукан на л€вата ръка.

ƒори и глупаците се правеха на разсе€ни.

Ќепознатата, ко€то той покани, се усмихваше най-естествено.

 огато танцът свърши, те ще седнат на една маса и ще се впуснат в приказки.

Ќе е изключено т€ да се смути от негови€ недъг, когато той постави чукана си на мрамора и започне спокойно да об€сн€ва.

Ѕарманът казва, че бил майстор банцигар в мебелната фабрика, един тежък и доста опасен зана€т.

√ледах ги двамата и най-вече не€. Ѕ€ха доста хубави.




‘редерик-∆ак “јћѕЋ
1921


—ЋЏЌ÷≈ ѕќ „≈Ћј“ј

—лънце по челата на невиждащите облаци
риба спотаена в тишината топла

¬ремето гори ме неподвижен плах притворен
Ћюбовта не е ли с€нката за тво€ взор

Ћюбовта ли ангелът на мрака пуст
п€сък в дланите ми нощен в€тър върху мойте устни

«а кралицата с усмивка животинска тук 
птицата в гората химна царствен улюлюка

Ћюбовта ли тази пепел дето в тъмното снежи
любовта капанът на смъртта за всички живи

—€нка на дърво от плът върху водите на нощта
аз върв€ към езерото дето тъне споменът нещастен

Ћюбовта ти пленница на мъдрите треви и на разкошни€
—в€т √раал на твоето лице рибарски кош

аз жив€х в смъртта и там умирах от желание
да съм тво€ с€нка но от никой невид€н

любовта пронизва ме и води ме към възкресение
звъннала стрела и феникс пак се м€та ужасен

мойта кръв е езеро нал€но с кротко слънце
сее т€ зората в тво€ тих спокоен сън

любовта не е ли в костница догоре пълна
вечността в мига на €рка мълни€



ƒаниел Ѕ”ЋјЌ∆≈
1922


–≈“”Ў Ќј ЋёЅќ¬Ќ»÷ј

 отакът ви отвар€, папагалът ви приветства
и песът ви облизва, след това маймунката нарежда чашите
                                                                                   по масата,
жената със затворена €ка е стиснала уста и гледа,
и кукувичката в часовника отново се прибира. 
                                                                          » минава ангел.



∆ан- лод –≈Ќј–
1922-2000


*   *   *

ќбичай, без да знаеш сам защо обичаш.


»в ЅќЌ‘ќј
1923


*   *   *

ƒвижението
откри пред нас греха и с теб се озовахме
сред неподвижни€ покой като под кораб.
» трепка и не трепва гъсти€ листак на мъртъвците.

Ќарекох те богин€ на носа на мо€ кораб
щастлива равнодушна
повела го с притворен взор направо към живота,
сънуваща тъй както той в дълбоки€ покой сънува
и тръпнеща над вълнореза в ритъма на древната любов.

”смихната, начело, избел€ла,
навеки отсвет от звезда застинала
в последен смъртен жест.
ќбичана, сред гъстите листаци на морето.


—Џ–÷≈“ќ – Ќ≈–ј«ћЏ“≈Ќј ¬ќƒј

¬есела си или тъжна?
– «наела ли съм до днес
нещо, дето безвъзвратно
на сърцето да тежи.

Ќи следа от крак на птица
върху пъстри€ витраж
на сърцето, прекосено
от градини и от мрак.

—амо грижата за тебе
тук живота ми изпи,
но угасна всеки спомен
сред зелени€ гъстак.

јз съм само миг случаен,
неразмътена вода.
ћожех ли да те обичам,
без да знам какво е смърт?



‘илип ƒ∆ќЌ—
1924


*   *   *

“войта искреност ме насърчава

ала кой от нас е в клопката когато те пронижа кой се гмурва в най-
дълбокото на други€ където нищо досега не се е променило

“войта тайнственост ми е закрила

свързано навеки с жеста на ръката чистото €дро което пак в едно
ни слива и което сме потрепва вечно живо от желание

“войта неизменност ме изпълва с  нови сили



–обер —јЅј“»≈
1923


–ј∆ƒјЌ≈“ќ Ќј ¬ЏЋЌј“ј

ѕроклинам те да ближеш вечно п€съка –
просъска мъртви€т на сво€та жена нев€рна,
ко€то вс€ка нощ танцуваше на гроба му.

» остри€т ханджар на този стар убиец,
в морето хвърлен, се превърна на акула.
∆ената плака по безкрайните пустинни брегове.

ќтецът казва: "Ќикой мъртъв не прощава,
защото прошката е хл€бът на живота.
Ќе б€гай от съдбата си, ближи кръвта на водораслите!"

¬ърв€ т€ чак до кра€ на морето,
където рибите си поделиха младото Ї т€ло.
» ето € вълнаЕ Ѕлижи, о, ¬реме, п€съка

и ти, јкуло, следвай сво€та съдба.



‘илип ∆ј ќ“≈
1925


*   *   *

¬ живота странник ≠ странни думи аз
пред теб отронвам, думи за малцина,
че ти ще бъдеш мо€та родина,
ти, мо€ пролет, ручей от трепт€щ атлаз,

гнездо от сламки и дъждец по здрач,
наслада полунощнаЕ (ћиг, когато с вопъл
щастлив телата се зарав€т в сво€ топъл
любовен св€т, и н€какво момиче с плач

вън зъзне на студаЕ ј ти? ќ, теб те н€ма тук, къде ли
вървиш на среща с нощитеЕ » аз,
единствен аз с безгрижни думи в то€ час

си спомн€м истинските устниЕ) ѕлодове узрели,
о, извор, златни пътища, градина с повет гъст,
пред теб мълв€, мой св€т изчезнал, мо€ родна пръст.


ѕЏ“”¬јЌ≈“ќ

Ќе е то  расотата, ко€то тук открих,
пристигнал с втора класа в ѕалермо, ц€ло л€то
загърбил всички грижиЕ ј другата, ко€то
от този св€т се крие и търси пристан тих.

ƒа, другата, с ко€то си ц€ла оси€на;
но път€т ни прилича на морските води,
които йероглифи рисуват с б€ла п€на
на юг, покрай Ќеапол, през л€тото, преди

да ги изпие зно€т ≠ следи връз стари портиЕ
Ќе е за нас родена, насилниците зли,
авантюристи дръзки, нахлуващи кохорти,
скъперници, които от откуп ги боли.

ќ, т€ дори е чужда на странните предели
и е за този, който на жертви е готов,
за този, който в химни не са го с жар възпели,
а само в€рва в не€ и в тайната любов.



ќливие Ћј–ќЌƒ
1927-1965


ƒј √ќ¬ќ–»Ў

—троших аз чашата кристална на твоето мълчание.
јспидата стъкло обича, затова и не изпитва глад.
«а листа на ветрилото £ тук черешата е оправдание,
но не очите на цвет€та, докато сънуват сво€ аромат.

¬ цвет€та на очите ти стрелец не е открит.
¬ърху гърдите ти пилее се шафранът на косите избу€ли.
–азстлали свойте платове по-дълги от възхвали,
за петльов гребен имат слънцето търговците от  рит.



јниз  ќЋ÷
съвременна поетеса


»з "—ѕќƒ≈Ћ≈Ќј —јћќ“ј"
(фрагменти)

ћо€т глад кръжи около теб
както земното кълбо около слънцето

Ќикога не ще се слеем

—ладка светлина обл€ла
мойта кожа


*

јз мер€ мъката
в очите ти
тъй както мер€т хл€ба
преди във фурната хлебар€т да го хвърли 


*

Ќе ние обитаваме зем€та
т€ нас ни обитава

» щом телата ни се сле€т
изниква новата черта на смътен
не€сен хоризонт



Ћуи  јЋј‘≈–“
1928-1994


ЋќЌƒќЌ
(фрагменти)

ƒокато палех аз цигара от цигара
                чорапите си ти свали
                приседнала на кра€ на кревата
    и виждам колко те е страх
не смееш в ста€та в ко€то слухт€т и голите стени
                да вдигнеш погледа си плах

ј времето бе с€каш спр€ло да подкара
                пак нов рефрен като че ли
                аз бавно приближих се до кревата
    простр€х ръце да те поема в т€х
и в то€ сладък миг когато внезапна скръб ни вцепени
                разбрах и мене ме е страх

Ќавън се носи глъч и ако тръгнем двама
към друг по-хубав св€т ще е ƒруг изход н€ма

Ќад Ћондон есен е и полунощ почти


*

    Ќаистина вали над Ћондон
    над мостовете скръб ръми

ќсаждени мъгли над Ћондон
в ипохондричните тъми

           Ќад Ћондон дъжд вали над Ћондон
           на ситни капчици ръми

 ак странно пак смали се Ћондон
и как нощта се устреми

           „адъри но нали над Ћондон
                      вали дъждът и т€х отми

ƒве сенки сме били сред Ћондон
сега една сме дъжд ръми

           Ќаистина вали над Ћондон
           и аз до теб и все сами


*

Ќ€ма да ме изненада
понеделник вторник ср€да
ако звук не изречеш

—очна €бълка не бе ли
между зъбите ти бели
този хруст зелено-свеж

“ук в прегръдките на ћери
Ўели всеки ще намери
призрака на ‘ранкенщайн

“ози кехлибар не бе ли
от очите-карамели
за награда обещан

Ѕозуел е тук натикан с
ћилтън с призрака на ƒикенс
сенки призрачни край нас

Ќищо че светът пред мене
б€л и златен и зелен е
само тебе виждам аз

ћойта вечна изненада
понеделник вторник ср€да
сочна хубава и млада



—алах —“≈“»≈
1929


*   *   *

“€лото не е отдавна т€ло. “о е
призрак от небе нещастно в дъното на улиците,
сресван с гребена на утрото. ќ, то е
стар при€тел на среднощната жена с бедрата.

ќ, бедра печални! ¬ърху мене – он€,
който уличното куче с мъка го подушва,
тази смесица от мен и не€ – ние двама,
зажаднели – целите възхита – н€кой да ни вдиша.

 ой за нашите тела ще бъде гладен, жаден,
щом ужасни€т въпрос надвисне
и над нас със своето лице си€йно
и напук на наште дни и нощи, затрепери?


*   *   *

ќ, Ќатали, изл€зла от шума на свойта роба
и миг с дърветата, затулили града, о, Ќатали,
и здрачът, влюбен в камъка и кой ли камък
заруменил е белите страни на Ќатали?

» тази тук вода. » пръстите ти кършещи самите пръсти,
това разкъсване, доверие, коприна,
и тази тук вода, гърдите ти по-лесно да докоснем,
вода, в ръцете ни, които искат да умрат, о, Ќатали.

» нашите усти в устата, в мо€та уста,
и прелестните зъби в нашата уста,
с премалата, с умората да си уста,
преди да се стопиш – уста, не зъби.



∆юд —“≈‘јЌ
1930


¬Џ–’” — јЋј“ј Ќј »«√ЌјЌ»≈“ќ

в изгар€щото пладне ми предлагаш сестро
гърдите си да вид€ сам какво е целомъдрие
но аз със свойта стръв по-скоро ще усет€ остротата им
                 отколкото самата св€тост
(че виждам аз прасците не полите)
за всички тук които гинат в то€ миг когато
се рон€т часовете като мъртви листи
или тежат като на кол набити
очите ти най-сетне са лишени от усещането
че правите любов на светло
      с безумна радост с дива страст


«јћЏ 

ƒрипливи облаци обагр€т вечерта
     тъй както виното кръчмарска маса
     душата ми обл€на в собствената сво€ кръв
за удоволствие на н€каква карета спр€ла
сред път изровен и застлан със син
     брокат сред местността "ѕод бр€ста"
     където ни обграждат €бълки
прехласнати от мойте ласки жадни за пшенични€ ти тен
Ќадеж градина б€ла сред ко€то толкова надежди е развързал
коланът ти! ќгньовете но не и нашите очи помръкват
косите ти се ве€т несъмнено нейде е изцвилил
     жребец, нали?



ћишел ƒ≈√»
1930


*   *   *
                                                        Ќа ћ.

∆ената на красиви€ прозорец
залитнал ангел със среброструйните крила на свирещ оргел
ви казваше: привет на всички

«а любовта отсъствието и смъртта не са едно и също нещо

∆ивотът е безкраен и за смърт не би могъл дори и да мечтае
и вие толкова жена сте вие че държите се наистина като жена
да, нека Ѕеатриче си остане същата ко€то времето почти не ще докосне 

¬ъображаема жена избрала мо€  знак
стъписана от мойте прорицани€ сред огнени езици 
и Ѕотичели в сво€та работна риза изтъкана от ухани€
(€та от гларуси и луди на Ѕасан издигат зид да заград€т морето)

Ќо т€ изтръгва го при вс€ка схватка
и той ах как си€е той при всеки поздрав
не мрази вече той обича вече

Ќе идва ничи€ признателност навреме но децата нека да са нашите
наследници и нека да се бави и насладата от добротворството или
от лъкатушните завои на Ћоара и Ћоар



 лод-ћишел  ЋёЌ»
1930


Ѕ≈«ƒЌј

“€ приближи – изглеждаше по-скоро бледа. ÷ели€т £ сомнамбулен вид говореше, че тези нощи, нощите, когато € е н€мало, за него са били самото съвършенство. —пр€ пред него и отметна непокорната къдрица, паднала на челото Ї. ј прозорецът с проз€вка пускаше покрай ушите си мълвата, упорито ширеща се из града, за ти€ двама чужденци, които вече не намират за какво и дума да си кажат. Ќ€кога, отдавна н€кога, се сдърпваха и ако той изхвърлеше € през прозореца с разв€на рокл€, т€ се връщаше с усмивка иронична, весело кръжейки в синьото небе сред клонестите кестени по булеварда. Ќ€ма €, отдавна в т€х € н€ма и она€ радост от изтърканите, изнурени дрехи, вече станали дюшек на кучето. » тъй, предвари той спокойно резки€ £ жест и нейната ръка като отсечена увисна. » излезе, докато не беше станало най-лошото, и си отиде с присмех лек в едното ъгълче на устните, като нагарчаща цигара. Ќа върха над бездната той знаеше, че т€ е вече без крила и ще € види долу.




ћари- лер ЅјЌ ј–
съвременна поетеса


Ќ≈ѕќ«Ќј“»я“

¬ърв€ в смраз€ващата самота на книгите:
сърцето ми замръзва
със свойте спомени замръзнали.

» хлопа в€търът кепенците.

Ќоември.

Ѕе нужен ц€л живот да може тракащите клони
да ни накарат истински да чакаме.
“ам, зад градината,
отвъд годините, които са пред нас,
са струпани бодливите черупки на опадалите кестени.
ƒим€т пожарите на есента в мъглата
и в лилавеещите се прозорци.

Ќаистина ноември.

Ќещата са си по местата.

ј непознати€т е между другото наблизо
като тревожна птица.



ѕиер ќ—“≈–
1933


»з "ƒ¬јƒ≈—≈“ј ѕ≈—≈Ќ"

                                                   Е и аз на колене – за вас! –
ще пе€ сред бодливи€ закътан храст,
ще пе€ докато небето чисто е и от любов опита
от връх на връх си€йната ¬енера до зори се скита!
ƒалечен пламък, чист и €рък, връща ме в най-знойното 
                                                                        от моите лета,
как – щом € зърна само – да не мисл€ за си€йната ви голота,
как мирисът на топла пръст и жито заблест€ло
да не събуди спомена у мен за белотата 
                                                         на едно пшенично т€лоЕ



∆ак Ў≈—≈ —
1934


ћ≈∆ƒ” Ѕ≈ƒ–ј“ј “»

 огато ми поднесе свойта гръд б€х гол
и ти между бедрата си прие ме
и аз разхождах се из тво€та утроба
припр€н като уплашено дете

обичах твойто мл€ко но не знаех как от него да отпи€
обичах твойта кръв по белите чаршафи на зората
обичах слюнката ти в мо€та уста и сълзите ти 
                                                             в мойте угризени€
гласа ти обещание за моето спасение
дъха на тво€ хълбок в паметта ми

не знаех как да се род€ от твоето дихание
ще легнат утре костите ни разделени
и приказните сънища на общи€ ни сън
нав€рно ще разкажат на прозрачните ми фибри
за мрака гъст сред тво€ мрак


“ј«» ¬≈„≈–

√радът и тази вечер е зелен като дърво,
познатите ми улици са озвездени,
един след друг затвар€т безистените,
ръцете ми свободни са като криле,

градът зелен е,
момичетата също са зелени,
цвърт€т невидимите птици,
из входовете в€търът препуска,

часът е седем,
цъфт€т все още в тво€ спомен €бълковите градини
и пътищата ви€т се в пол€та,
в очите си и та€ вечер пазиш всички плетища на здрача,
снега и облаците,
тупти кръвта ти както тръпнещо зверче в ръцете ти,
дъждът е превал€л, тревата пак е натежала
и ти си колело сред здрача, свеж искр€щ букет, ти, мо€
създателко,
обичам те,
но ти ми б€гаш, ти изчезваш като ручей
в живота ми, о, мо€ обич, мое детство.



Ћионел –≈…
1935


„≈—“¬јЌ≈

"... сега, ако те вид€ н€кога, то винаги
ще е така: жив ключ – гърди, бедра и устни,

красив трофей от нощи, двери и наслади.
прост ключ. с единствен шифър. и една мелоди€.

и си върв€т нещата. и човек се чуди. ти€ хора
бленуващи за дом, градина, по далечното си детство,

безлични смърти на потоци, на неща нищожни,
на страстни мигове от пътешестви€ и на безукорно

извършени дела. но ти, съгледам ли те само
изправена, си€йна като истинска звезда

през май: аз ставам пръст и в€тър, твойта нощ съм
с дърветата и техните разлистили се думи,

туптенето на гласни между слънчогледите,
ръцете ти, очите ти, си€нието твое – шепа птициЕ"


ЋёЅќ¬Ќј —÷≈Ќј ѕ–≈« ћј…

ќ, ти€ непон€тни думи сред редеещата светлина
на късни€ следобед и хоризонтът – властелин на бури.

“€ взира се в лазура само, после пита
с пресипнал глас – какво ли виждаш в нейните

невиждащи очи? —миреното присъствие,
плътта объркана, прекрасни€ ли ромон

на думите Ї, шушнещото шумолене
на смачканата рокл€... “ой е вече на брега

тъй както сутринта, задъхан след среднощните агонии.
“€ удиви дори цвет€та, разпилени

наоколо и влюбена в заплетени загадки,
сразена: "„уйте как край вас минавам" – каза т€

с треперещ глас – безсилен и студен.



∆ан ќ–»«≈
1937


"FOR EACH MAN KILLS THE THING HE LOVES"

јз всички покрай не€ бих избил,
но ме обичаше с любов ужасна.

«арит като животно, аз се криех
от хорската присъда,
но т€ обичаше ме и тогава
с любов потайна.

јз носех кръв и смърт, и ужас в мене,
но смъртна бе и нейната любов.

ўе € уби€ н€кой ден,
но и до сетната минута
ще се обичаме с безумна, безнадеждна
любов.


*   *   *

ƒо вчера тво€т см€х кристално-чист звънтеше
и аз го пиех като младо вино.
—ега все повече усещам – ти
почти насила се усмихваш
с полупритворени очи

и само там, дълбоко в мойта гръд,
внезапен взрив ще ги отвори.

—покойна, прелестта на тво€ образ
ме омълн€ва. 


√ќ–Ќ»Ћќ“ќ Ќј ƒЌ»“≈

Ќедел€, зимеЕ
ћежду калъпите препечен хл€б
пламт€ща цепеница блазнеше окото да отдъхва
по кожата от топла алга и блест€ща сол.

» пламъците б€ха полетели пръсти.
ј пушекът – мъгла, ко€то вечер се надига
от јтлантика, подир слънчевата драма.

Ќо огън€т изтл€ в горнилото на дните
и двете ни тела – в чаршафа – б€ха само
при€тен призрак.



¬енюс  ”–»-√ј“ј
съвременна поетеса


*   *   *

Ћюбовта прилича – казва т€ – на отесн€ла роба
и целувките си като стъклени мъниста ниже у дома зад пъстро-
цветните кепенци

на протрити€ в средата праг
котаракът скубе облак за да си го хапне

и съветва в€търа понесъл непознати думи
в старото огнище да ги хвърли редом с виещите се лозини
пламнали от страст по не€ по жената дето лампата със светозарни
пръсти от жужащите пчели отбулва 
и ко€то има си за събеседник старото замлъкнало махало от мига
когато ключът £ ръжд€са



Ќикол Ћќ–јЌ- ј“–»—
съвременна поетеса


*   *   *

≈то че дойде ден€т
за големи изпитани€,
ето времето дойде
за гол€мата любов.

 ойто търси абсолютната любов,
нелюбов той в себе си открива
и това е повече от болка.



 лодин ≈Ћ‘
съвременна поетеса


»з "—“–јЌЌ» Џ“ » –ќ«ј“ј"

ј аз ти казвам – любовта отива по-далече от самата
любов и че изгнанието е пропукването между теб и мен.

“и вече знаеше, че н€когашната жена е
онази същата жена, готова да започне отначало.

–азказвах ти за вечното търпение на есента
и за очакването на зората; ти отвръщаше с любов и нощи.

» аз ти казах: н€какво дърво усп€ло е да пусне корен 
                                                                     в наште сенки
и клоните му плодове ще нос€т и сезони.

„овек с цветчета тайнствени, в сами€ себе си бе длъжен
                                                                           да се гмурнеш,
жената да откриеш там, отворена като морето.

ѕознавах то€ мъж, отдавна в мен зарит,
да дреме в мойте слабини, изгар€щи за оран.



ƒоминик ƒј√≈
1938


»з "—“Џѕ ј ѕќ —“Џѕ ј"

√радът отплува сред мъглата:

изчезват всички шумове
и гласовете се сплъст€ват в тишина.

ƒобре го знаем –
сърцето е от лед сковано.

 аква любов за он€, който ще го съжив€ва?



ƒоминик ‘”– јƒ
1938


»з "Ќ≈Ѕ≈“ќ Ќяћј Џ√Ћ»"

≈вридика, чийто ќрфей съм аз, е само арабеска, поела към четирите краища на вселената, за да свърже нещата в мелоди€, преди ко€то те не са съществували. ¬селената – това е любовта. ѕонеже € забел€звам, а и т€ ме придружава в лилавеещи€ въздух, не мога да се върна. ѕрепускането внезапно раздел€ пътищата ни; приготв€ме се да € обичаме: ще има и друго м€сто, където ще можем да обичаме това, което става край нас. ѕри разговорите с при€тел ни остава само пространството и междузвездни€ глас, и зовът на формите.




јлен ЋјЌ—
1939


¬Џ«–ј∆ƒјЌ≈

1

нещо бие тежко
но шумът е още смътен
ропот свит на възел
светлина в далечината
утрото телата ще развърже
за една по-ведра схватка
и за нов по-сладък сън
дроздът се захвана да разнищва мрачините
и каручка от златисти нарциси под клоните минава.


2

облаците черп€т свойте думи от полето
и по хълмовете стръмни след това се сурват
и към нас завръщат стадото от лавандула
в€търът захваща спор с тревите
мойта древна кръв е много много жадна
и към теб към твоите очи възнас€ в този миг трептежа на листака
оснежен от гълъбите в него.



Ѕернар ћј«ќ
1939


ѕ–≈ƒ—“ј¬яћ —»

ѕредстав€м си и пак пред себе си те виждам:
далече там, сред най-закътани€ св€т на детството,
на себе си подобна винаги – така те зна€;
забравена от времето, извън самото време, съхранена,
аз виждам как изникваш пак, уверена и в свойта младост,
и истинска сред светлината, 
                                        предана на в€търа на спомените;
и твоето лице почти не се е променило,
лицето, чийто профил моите ръце не могат да забрав€т,
като живота си и бл€н, и по-реална от живота
пред мен, стъписан, но без капчица тревога вече.



–ишар –ќЌ№≈
1942


*   *   *

ƒъждът заради тебе ми отвори толкова простор за радост, че и най-прекрасните ни спомени не могат да се мер€т с не€.


ѕод керемидите самотна птица се е свр€ла и мълчи, а ти такава мъничка жена със своите рисувани цвет€ самото време трупаш н€къде в ≈лзас, на неизвестно досега за мене м€сто.


ўе тр€бва много живи стихове, подправки, много слюнка, че да обозреш и всичките мъгл€вости край тебе. —тига и един разсе€н поглед, който едновременно обхваща с€нката и светлината.


ѕознанието – то е само край на безпокойството и за да има истински легенди, тр€бва просто – като камъка – да съществуваш, да се радваш само, че те има.


» за какво ли му е на човек устата, щом не му е паметта изневерила?




ћарк ƒ≈Ћ”«
1945


¬ √Ћј¬ј“ј “»

в метрото
случаен детски вик
лилавите очи на тази хубава хлапачка,
ко€то ти, разбойнико, не дръзна да целунеш
заспалата любов
омразата на н€какъв съсед
димът от евтина цигара
ченге и доктор и гише
хил€да и едно от хил€дите тук неща
които прекип€ват в черната огромна бъчва на нощта.

ти търсиш сво€ изход
вратата търсиш да излезеш
намираш само €ка челюст.
» чукаш – има ли тук н€кой? 

“и знаеш: 
        любовта на то€ св€т е хубава 
като въпрос без отговор.



∆ак –јЌ ”–
1946


«ј ЋёЅќ¬“ј » «ј ÷»√”Ћ ј“ј

“и свириш на цигулката,
но т€ дали на тебе свири?

Ќе си ли сам акордеонът с  неговите две презрамки
или пък простички€т цугтромбон,
или самецът-контрабас?
“и свириш на цигулката,
но на какво ли свири т€?

ѕозна € ти като виола, беше чук в ръцете на къртача,
но € вид€ и като прост тиган
и сам си бе и пламъка и цвъркота в тигана.


ѕон€кога ще се докоснеш само до душата £ –
и мигом т€ гласа си извиси.

Ќима дървото вече по-добро е
или пък пръстите ти станали са по-изкусни?

“и свириш на цигулката,
но т€ дали на цигулар€ свири?



≈ди  јƒ”–
1945


ќ—≈ћЌј…—≈“ » “–»…—≈“

ѕред погледа на главни€ инспектор
на мините игра€т вечно тенис,
най-често непохватно. “ой умр€л е
в хил€да осемстотин и осемдесет и втора,

изобщо без да е вид€л прочутото
¬семирно изложение; край този
пиедестал едно момиче в светла рокл€
тъй €хнало е кълките на сво€

при€тел, че си мислиш – още малко
и т€ направо ще го изнасили.
ј сред ветреца, който ги разхлажда,

понесъл дъх на зреещи овощи€
и ехото от спорове за безработицата
момчето с леки викове се отбран€ва.


ћ”Ў»÷ј

—та€та, където нощна пеперуда трепка
край шахматната дъска в охристо, в синьо:
в светлината на разлюшканата лампа
как танцува задницата на она€,

дето тъй се е увл€кла, босонога,
на леглото – бъдещ гроб. ћомичето
трескаво се м€та – бич плющ€щ,
но и безобиден в огледалото бездънно,

погледа ти приковало, докато клонакът
с черните си сенки рови пукнатини
по килима златен на стените. ѕосле лампата

гасне и мушицата в безумен порив
литва през прозореца към степаното звездно
руно, дето ще се строполи сън€т.



√и √ќ‘≈“
1947


»з "ќ„ј ¬јЌ≈“ќ"

I
јко дошъл си да останеш, казва т€, не говори.
ƒостатъчни са в€търът, дъждът по керемидите,
достатъчна е тишината като прах покрила мебелите
през ц€лото това столетие без теб.

Ќе говори. ј чуй това, което бе в плътта ми
като кинжал: на вс€ка крачка см€х в далечината
и кучи лай, и хлопаща се порта,
и онзи влак, не спр€л да се изнизва

през мойте кости. ќстани без думи: н€ма нищо
за казване. ƒъждът да си остане дъжд
и в€търът – огромен прилив под стрехата; нека

да кр€ска името си кучето в нощта, вратата
да хлопа, непознати€т да иде на неведомото м€сто,
където аз умр€х. јко дошъл си да останеш, стой.


III

Ќе се лъжи, ми каза още, н€ма друго,
освен гръдта ми, мойте устни и корема,
което да те чака, да отлага пак за ден, за час дори
присъдата на празното, което ме размазва

като мушица на стъклото, не! ƒалече има
море и бр€г, където твоите талази
един след друг, от в€търа родени, идват.
ƒа, има – казва – има го това, което

без образ и без глас е – снежното поле,
простр€но зад плета: отдавна там е зима и отдавна
слънцата, твоите тържествени слънца към кра€

на седмицата, само щом покажат се, веднага
се възцар€ват и оставам да те чакам
сама, замръзнала под твойте ласки.




към съдържанието