Кирил
Кадийски 
поезия  »  поезия  »  български  »  Легенда за Новгород


ЛЕГЕНДА ЗА НОВГОРОД
новооткрита поема от Блез Сандрар
1995




Тази "легендарна" поема би трябвало да бъде при най-доброто от моите преводи. Открита от мен по щастливо стечение на обстоятелствата, тя беше преведена веднага и публикувана заедно с руския текст (знае се, че френският оригинал — за сега — не е открит); по-късно френската Ј реконструкция заедно с факсимиле на находката беше пусната и във Франция от "Фата моргана" в луксозно издание, разграбено буквално за дни. (Последва и второ издание, в което с дъщерята на поета Мириам уточнихме някои останали тъмни за преводачите места и прецизирахме превода.)

Бързината, с която работих над превода — поради емоционалното напрежение след уникалното откритие — беше причината да направя един вдъхновен и същевременно верен на смисъла превод, но доста далече от ритмичната структура на оригинала (в случая руската версия). По-късно — със съзнанието, че при една такава значителна творба не бива да липсва нищо — аз направих нов вариант на "Легендата...", вече адекватен и на формалните Ј особености.

Желанието ми да публикувам и трите текста едновременно прави поставянето им в един том с преводи проблематично — ще бъде в разрез с неговата цялостна концепция. Ето защо, най-подходящо ми се струва включването им тук, където намират място и други мои експерименти, каквито са "Палиндромите" и детските ми стихове с омонимни рими. Още повече, че аз винаги съм се водил от схващането, че един текст принадлежи колкото на автора на оригинала, толкова и на онзи, който го е превел, т. е. направил е един нов оригинал.




ЛЕГЕНДА О НОВГОРОДЕ

Только тогда я был настоящим поэтом.

Человеку в семнадцать лет — как сказал и Артур Рэмбо —
лишь стихи да любовь в голове...
                                               Был тот же удушливый вечер,
липы пьянили мюнхенским пивом. И сонный ветер
отведывал бабочек пену вокруг ночных фонарей... И виллы
                                                                  почтенных швейцарцев
отарой розовых резвых овец к водопою спускались.

А я спускался по водосточной трубе, как лунатик, с пятого этажа;
из отчего дома бежал в этот день я...
В жизнь поэзии мне захотелось ворваться,
вот почему мне надобно было сквозь поэзию жизни пройти.
Летучим Голландцем я видел себя, подо мною эпохи и судьбы мелькали
и тучи Ганзейского флота за мной поспевали и я на восток их манил,
где Новгород нас ожидал — вонючего золота царство,
пушнины, что с полюса из деревянных факторий и изб
стрелки с чертами монголов несли нам, в замену требуя водки.
Горностаем сверкали равнины во время заката с воронами 
                                                                         в рыхлом снегу... 
Смотрел на снега я и видел сквозь сон чернецов вереницы, которые шли
                                                                                     к своему
терпеливому Богу.


ЛЕГЕНДА ЗА НОВГОРОД


Само тогава наистина бил съм поет.

На седемнайсет — тъй както твърди и самият Рембо —
стиховe и любов ти замайват главата. Бе душно, бе същата вечер,
липите опиваха — дъхаво мюнхенско пиво. И сънният вятър отпиваше
пеперудена пяна от фенерите нощни. И вилите на добрите швейцарци
като розови бързи овце по баира се спускаха на водопой.

А аз по олука, влуден лунатик, се спусках от петия етаж,
от родния дом бях побягнал тогава...
 
В самия живот на поезията бях вече решил да се втурна
и ми трябваше — сам — през поезията на живота да мина.
Летящият холандец — това бях тогава и виждах под мен да прелитат 
                                                                  човешки съдби и епохи,
буреносно Ханзейският флот ме преследваше и го мамех на изток,
там, където ни чакаше Новгород — царство на вонящото злато,
най-скъпите кожи, които от полюса чак, от дървени изби и от фактории
стрелците с монголски черти ни носеха и търсеха водка в замяна.
Хермелинови мантии сякаш — блестяха по залез полята
с накацали врани из рохкия сняг... 
                             Аз се взирах в просторите снежни и виждах —
като в сън — върволици от черни монаси, поели към своя
безропотен Бог.



Я в книге огромной и пахнущей воском о нем прочитал.

Я был тот монах, который гнусавил над книгой, что пожелтевшими,
                                                              осыпающимися крыльями
даль столетий и царств перелетела,
чтобы всем доказать, что приходит и снова уходит 
все то, что с нами живет... Но жизнь до конца неизменна!
Скрипел я пером и меня лихорадило в этой наивной погоне
за славой; я видел себя самого в золотом переплете
как священник в тени православного храма.
И слова, что ронял я, казались червонцами мне,
которыми должен был я платить товары купцам,
перед тем как пустить их по свету.

Руками ласкал я нежнейших красоток гибкие шеи,
сжимал я руками тысячи горл вспотевших и самодовольных
купцов — я матерый купец, прикасавшийся нежно к вещам
заплаченным мной... Но ведь не успел я коснуться
лишь к плоти душистой и нежной, и теплой
как снег... И к дуплу, тоже теплому, нежно-пушистому,
к которому рвался мой шустрый зверек.

На севере, там где ушатом опрокинуто небо
и залито все молоком, и когда-либо вряд ли иссякнет
Млечный путь, и плавает комом свежего масла луна —
разве был я на севере? Ах, эти белые ночи Санкт-Петербурга,
как сияние белых полей в моей памяти.
В полночь мосты разводили, словно двери из камня, ведущие в небо,
                                                                                        или из ада...
Но кто входил в них и кто выходил, мне было тогда невдомек,
белой ночи подобна память моя по сей день,
потому что похитили Елену мою
и Троя уже превратилася в пепел...


В огромна, на восък миришеща книга, за него бях чел.

Аз съм този монах, който гъгнеше дълго над книгата,
                                               с пожълтели, раздрипани вече крила
далнини от столетия и от царствa прелетяла,
за да ни каже, че идва и пак си отива
всичко, дето живяло е с нас... Но животът остава все тук — неизменен!
Скриптях аз усърдно с перо — тая треска наивно да хукнеш веднага
след славата, виждах се целият в злато подвързан
подобно свещеникът в здрача на православния храм.
И словата, които аз ронех, ми се струваха тежки жълтици
като тия, които бях длъжен да плащам на всички търговци,
преди скъпоценната стока по целия свят да разпратя.

Аз милвах изящните гъвкави шии на толкова млади красавици,
здраво стисках гърлата на хиляди потни и самодоволни
търговци — аз, тежък търговец, докоснал с ръка всяко нещо,
за което пари ще брои... Ала само едно не успях да докосна —
тая плът тъй уханна и нежна, и топла
като сняг... И хралупата — топла и нежно-мъхната,
към която напираше мойто немирно зверче.

На север, където ведро преобърнато беше небето,
и всичко заляно бе с мляко и Млечният път
и до днес не пресъхва и плава — буца дъхаво мЎсло — луната,
дали бил съм наистина там? Ах, белите нощи на Санкт Петербург —
сияние сякаш над полетата бели на моята памет!
В полунощ със скриптене се вдигаха всички мостове: каменни порти,
                                                    към свода разтворени или от ада раззинати...
Но кой влизаше в тях, кой излизаше — тъй не можах да отгатна.
И до днес е подобна на бяла нощ моята памет,
понеже откраднаха мойта Елена
и превърнаха Троя на пепел...



Семнадцатилетним юношей был я в ту пору
и Новгород встретил меня табунами деревянных домов,
которыми вторглись враги мои в крепость
моей неприступной любви,
чтоб за собою оставить лишь пепел, лишь пепел, лишь пепел.

Кому пришла в голову глупость,
что красота есть бессмертье?
Разве можно бессмертье похитить? По вечерам,
как только колокола начинали метаться над городом,
словно черти, повешенные на древе небесном,
я видел будущие пожары, за которыми шли горности
красного русского царства — холодный индивеющий пепел
с черными головешками... И видел себя самого я как пепел,
после пожара чувств и надежд. Этот вечный пожар,
разжигаемый дверью крылатой Ростовского банка,
где я в холодном салоне работал и желтую мелочь
все время стыдился нищему бросить в тарелку и стать миллионером,
что в Англэтэр приезжает, в Санкт-Петербурге, 
где цыганский оркестр балалайками
как метлами твой выметает рассудок, и вдруг прибывает Рогожин,
чтоб пачками деньги в объятья возлюбленной бросить.

Завтра, когда Транссибирским экспрессом отправимся в путь
                                                                                с моей Жанной,
и за Уралом все кончены будут припасы,
ошеломит нас Роговин, мой благодетель, он поездом лично займется,
будет брикетами денег питать паровоз красноротый,
чтоб все дальше и дальше мы были, чтоб сбежать мы могли
от того, что всех нас — и богатых, и нищих —
поджидает в конце земного пути...


Седемнайсетгодишен младеж бях тогава
и Новгород вече ме срещна със свойте табуни от дървени къщи,
с които, уви, враговете ми бяха превзели
непристъпната крепост на мойта любов
и ми бяха оставили само едно: само пепел, и пепел, и пепел.

Кому ли бе хрумнала великата глупост, 
че красотата е също безсмъртие?
Нима може човек да открадне безсмъртие? Вечер,
всяка вечер, камбаните щом се замятаха с вой над града
като дяволи, обесени по небесните клони,
аз виждах пожарите бъдни, след които се пласти хермелинът
на червеното царство в Русия: скрежасала пепел,
осеяна с черни главни... И себе си виждах аз — пепел
от пожара на чувствата и на надеждите. Вечен пожар,
разпалван все тъй от крилатата порта на Ростовската банка,
където работех в студената зала за жълти копейки
и все се свенях да ги хвърля на просяка и милионер да се видя най-сетне,
който отсяда в Санкт Петербург, в Англетер,
дето цигански буен оркестър с метли-балалайки
ти измита разсъдъка и пристига внезапно Рогожин,
за да хвърли проклетите пачки в ръцете на свойта любима.

Утре, потеглим ли с моята Жана с Транссибирския дълъг експрес
и там, след Урал, се привършат запасите вече,
ще ни смае Роговин — неуморният мой благодетел;
ще се хвърли сам влака да кара,
с брикети от банкови пачки ще храни пламтящото гърло на локомотива,
та все по-далече и все по-далече да сме — да избягаме някак
от тая, която, уви, до един — и богати, и бедни —
ни причаква — там, в края на земния път...



Ах, русские эти меха — сколько их через руки швейцарца минуло,
позавидовать мог бы швейцар мне любой... Но поэт,
ведь он тоже швейцар у тяжких ворот между раем
и адом — чтоб доброе в зло перейти не могло... Чтобы зло
вечно запертым было. Вокруг — темнота, как в душе мужика. 
                                                                                     На дворе
холодно-промоклое небо сверкало своими гвоздями,
словно кто-то из грязной жизни бежал
и только подошва его мелькала в ночи.

По мостовой деревянной я шел, минуя пакгаузы, лавки, трактиры,
Виа Аппиа будто была подо мною, усеянная гробами.
Ночью безлунной я чуть не упал: это гроб твой наверно развергзся,
да, это гроб твой зиял, о, Господь, ведь искры из глаз человека
вряд ли так будут мучительно сыпаться в темень.



Как и я, ты работал в магазине еврея известного Лейбы,
стигматы твои рубинами кровоточили в глазах посетителей,
многим на уши и пальцы напялил ты, о Иисус,драгоценные камни,
многим ночным Магдалинам открытую грудь приукрасил,
ты, кто из храма торговцев изгнал
жестким бичом.


Нет, не хочу я куплей-продажей всю жизнь заниматься,
авантюристом, бродягой за счет торгашей мне хочется жить,
чтоб явь мне казалася сном и жил я в мире видений...

В этот год придорожная роща расстреляна, как забастовка Гапона.


Ах, руските дъхави кожи — и колко през мойте ръце са преминали само,
би потръпнал от завист тук всеки мастит портиер. Но поетът,
не е ли и той портиер пред огромните тежки врати между рая
и ада — доброто в зло да не мине и злото
навеки пад ключ да остане. Наоколо тъмно е — като в душа на мужик. 
                                                                                    А небето
студено, прогизнало святка със своите кабъри едри —
сякаш някой от калния земен живот е побягнал
и подметката само проблясва в среднощния мрак.

По дървени, целите в кал, тротоари вървях покрай складове, лавки,
                                                                                                  трактири,
Виа Апия сякаш под мен бе, осеяна цяла с ковчези.
Беше безлунна нощта и едва не пропаднах, раззина се гробът ти сякаш,
да, твоят гроб се разтвори, о, Господи, — надали искри 
                                                             тъй ярко-болезнени могат
от очите човешки в среднощния мрак да изхвръкнат!

И ти като мен си работил в магазина прочут на евреина Лейба,
и твойте стигмати кървили са като рубини в очите на смаяните купувачи,
и колко уши, колко пръсти, Исусе, накичил си със скъпоценните камъни,
гърдите разголени на Магдалини среднощни 
                                                                                веднъж ли си сам украсявал —
ти, който изгони от храма търговците
с бич заплющял.

Не, аз не искам животът ми само в покупко-продажби  да мине,
авантюрист да съм, скитник да бъда за сметка на тия търгаши,
сън нека бъде животът ми, и сред видения да остарея...
 
Тази есен горичката беше оплискана в кърви 
                                                                        като демонстрацията на Гапон.



Завтра, когда Транссибирским экспрессом мы бросимся в бегство
                                                                                               с маленькой Жанной,
к Порт Артуру, к Харбину,
к волнам свинцовым Амура,
где желтые трупы как бревна будут все время всплывать,
обретем, наконец, мы дорогу к себе и к любви,
не ведая что переполнена мертвыми чувствами эта любовь.

Ибо нету земли незнакомей и края манящее,
чем душа человека... Боюсь я заплакать навзрыд.

Надо мною свисает вагонная лампа в блевотинах мух неотвязных,
как огромная сопля какого-то жалкого пассажира.

Часами смотрю я в ночное стекло, покрытое потом горячим.
Одинокий, весь в едкой пыли кипарис
смотрит в окна закрытые отчего дома
как чернец, что за мною идет по дороге пешком, много левг миновавший,
чтобы вечно был рядом, чтоб вечно читал мне отрывок легенды
                                                                                              о Новом
сияющем Городе,
легенды, которую, может быть, вам расскажу я когда-то.

В холодном северном небе спокойное катится солнце,
огромное солнце славянства: колесо с деревянными спицами,
которое вечно останется пятым
в телеге народов.

Мой сон как замедленный сонный каданс:

бинты бесконечных равнин на павшей России,
и вдруг жеребенок какой-то все ближе, все ближе — свежею кровью
сквозь марлю снегов.


Утре, побегнем ли с моята мъничка Жана с Транссибирския дълъг експрес
към Порт Артур и Харбин,
към оловните мъртви вълни на Амур,
трупове жълти повлякла подобно прогизнали трупи,
ще сме открили най-сетне и пътя към себе си, към любовта,
без да знаем, че тая любов е задръстена вече от погинали чувства.

Понеже тук няма ни по-непозната земя, ни простор по-примамлив
от душата човешка... Ах, как се боя да не рухна в горчиви ридания.

Над мен, от мухите досадни оплюта, вагонната лампа виси —
сополът огромен на някакъв пътник нещастен.

С часове аз се взирам в запотеното нощно стъкло.
Самотен, разяждан от прах кипарис
наднича в стъклата на моята бащина къща
тъй както монаха, поел подир мене пеша и хиляди левги изминал,
та вечно да бъде край мене и винаги да ми чете оня откъс
                                                                 oт свойта легенда за Новия,
сияйния Град,
легендата, дето все някога може би ще ви разкажа.
 
В студения северен свод спокойно издига се слънцето,
славянското слънце — това колело с изрисувани дървени спици,
което ще бъде винаги пето в талигата
на всички народи.

Сънят ми е сънен забавен каданс:

равнините безкрайни бинтовали са повалената вече Русия
и в миг се задава червено жребче — все по-близо, по-близо — просмукана кръв
през снежната марля.



ЛЕГЕНДА ЗА НОВГОРОД
(първоначален вариант)


Единствено тогава бях аз истински поет.
 
Човек на седемнадесет години — както го е казал и Артюр Рембо —
с любов и стихове се занимава само... Беше същата задушна вечер,
опиваха липите като мюнхенска пенлива бира. 
                                                                Сънният ветрец отпиваше
от пеперудената пяна край прелелите фенери... Вилите
                                                              на кротките швейцарци
по хълма като розови разтирени овце се спускаха на водопой.
 
А аз се спусках по олука, като сомнамбул, от петия етаж;
побягнал бях от бащиния дом тогава...
 
В живота на поезията твърдо бях решил да вляза —
и затова ми трябваше да мина през поезията на живота.
Като Летящия холандец аз се виждах да минавам над епохи
                                                                          и съдби човешки.
И бурният Ханзейски флот след мен се носеше и аз го мамех
                                                                                    все на изток,
към Новгородската империя на златото вонящо, 
което чак от Северния полюс, от фактории и руски изби
стрелци с черти монголски носеха и търсеха в замяна водка.

Блестящи царски хермелини бяха снежните поля по залез
с накацалите по земята врани... А аз унесен виждах в снеговете
и богомолците, които в дълго шествие вървяха
към своя Бог безропотен и плах.
За него бях прочел в една дебела и миришеща на восък книга.

Аз бях монахът, който гъгнеше над тази книга, 
с крила раздрипани и пожълтели
столетия и царства прелетяла,
за да ни каже, че това, което идва с нас, ще си отиде, но животът
е все на свойто място...

Скриптях с перо и аз — о, трескаво усърдие на млад наивник, хукнал
след славата; и аз се виждах целия подвързан в злато —
като свещениците в здрача на храмовете православни,
и думите, които ронех, ми се струваха жълтици, 
като ония, дето аз броях на новгородските търговци,
преди да пратя стоката им по света.

О, аз съм милвал хилядите гъвкави и топли шии на красавиците нежни,
с ръце съм стискал хиляди гърла на потни и самодоволни
търговци — аз, търговецът мастит на кожи, с длан докоснал
                                                                                    всяко нещо, за което
брои пари. Така и не докоснах само
оная кожа нежна и уханна
и топла като сняг; и топлата и мъхеста хралупа, към която
напираше неспирно моето зверче.

На север, там, където като дървено ведро е прекатурено небето
и всичко е заляно с мляко, и шурналият Млечен път не спира
да се излива в него, и луната плава — тежка буца масло, —
дали съм бил? Ах, тия бели нощи в Петербург
сияят като белите полета в паметта ми.
Мостовете се вдигаха след полунощ: огромни каменни врати,
                                                                          разтворени към свода,
или раззинати от ада...
Но кой ли влизаше и кой излизаше, не можех да отгатна.
И днес на бяла нощ прилича паметта ми,
защото бе открадната и мойта хубава Елена 
и Троя бе превърната на пепел...

Бях седемнадесетгодишен юноша тогава
и Новгород ме чакаше с табуните на дървените къщи,
с които всички мои врагове
успели бяха да се вмъкнат в крепостта на любовта ми непристъпна
и ми оставят само пепел, пепел, пепел...

Кой бе измислил глупостта, че красотата е безсмъртна!
Нима безсмъртието може да бъде похитено? Всеки ден,
когато привечер камбаните на Новгород звъняха,
замятали се като дяволи, обесени по клоните небесни,
аз виждах новите пожари, след които ще се стеле хермелинът
на бъдното червено руско царство: скрежна пепел,
осеяна с главни. И себе си аз виждах като пепел —
от буйния пожар на чувства и надежди. Тоя вечен
пожар, раздухван от летящата врата на Ростовската банка, в чийто
студен салон работех аз за някакви копейки жълти
и се свенях в паничката на просяка да ги подхвърля
                                                    и да се почувствам милионер,
отседнал в Англетер, в Санкт Петербург,
където цигански оркестър с балалайки,
като метли размахани, измита всичко от разсъдъка и идва
Рогожин, за да хвърли пачките с пари в прегръдките на своята любима.

Когато утре с Транссибирския експрес потеглим с мойта Жана
и нейде след Урал привършат всичките запаси,
ще видим как Роговин, моят благодетел, ще се хвърли сам да кара влака: 
с брикетите на банковите пачки
ще храни пламналото гърло на локомотива — само
и само да избягаме далече, по-далече от това, което в края 
на пътя ни причаква всичките... И бедни, и богати!

Ах, тия тежки руски кожи — толкова през моите ръце са минали,
че би могъл да ми завиди всеки тежък портиер... Но и поетът
не е ли портиерът на вратата между рая
и ада — да не дава на доброто да премине в зло... И злото
с доброто да се смеси. Тъмно бе — като в душата на мужик... Навън
студеното овлъгнало небе лъщеше с едрите си кабъри, —
като че някой бе побягнал от живота кален
и само святкащата му подметка можеше човек да зърне.

Вървях по дървените тротоари в Новгород край кръчми стихнали 
                                                                        и празни магазии —
като че ли минавах аз по Виа Апия, задръстена с ковчези.
В една безлунна нощ политнах: може би това бе твоят зейнал гроб,
о, да, сияйният ти гроб това бе, Господи: такива искри от очите 
                                                                                      на човека
едва ли могат да изхвръкнат.

И ти навярно като мене си работил в магазина на известния евреин 
                                                                                              Лейба.
И твоите стигмати
като рубини са кървяли пред очите на неподозиращите нищо купувачи.
И колко ли уши и пръсти, о, Исусе, си накичил,
и колко ли гърди на неразкаяли се Магдалини...

Ти, който гонеше търговците от храма с бич!

Не, аз не искам цял живот да съм търговец,
авантюрист и скитник искам да съм аз и от търговци да живея
в света на моите видения и сън да бъде всичко покрай мене.

Горичката край пътя тая есен е като разстреляната
                                                   демонстрация на поп Гапон...

Когато утре с Транссибирския експрес побегнем с мойта малка Жана
към Порт Артур и към Харбин, 
към буйните куршумени талази на Амур,
подути жълти трупове повлякла като тежки трупи,
това ще значи, че пътуваме към себе си, към своята любов,
неподозиращи дори, че тя е пълна с мъртви чувства вече...

Защото най-примамната, най-непознатата земя това е
човешката душа... Боя се да не рухна разридан.

Една оплюта от мухите лампа сред купето се люлее —
сопол, потекъл от носа на някакъв нещастник.

Аз гледам с часове в среднощното стъкло, от пот горещо.
Един самотен, прашен кипарис
във вилата на моите родители наднича, 
като монаха, който изминава пеш стотици и стотици левги,
за да е вечно с мене и да ми чете един и същи откъс от легендата 
                                                                                         за Новия
сияен Град,
легендата, която може би все някой ден ще ви разкажа.

В студеното небе на севера спокойно слънцето възлиза,
огромното славянско слънце: колело със спици дървени,
което винаги ще бъде пето
в световната талига.
И моят сън като в забавен кадър се развива:

безкрайни равнини бинтовали са повалената Русия
и някакво червено конче приближава, приближава — кръв избила
през марления сняг...




към всички книги